Глава 16. 1-4. Желанието на фарисеите и садукеите за знамение от небето и отговорът на Спасителя. 5-12. Квасът на фарисеите и садукеите. 13-20. Изповедта на Петър. 21-23. Христовата реч за страданията. 24-28. Учението за кръста.
Мат. 16:1. Тогава пристъпиха фарисеите и садукеите и, изкушавайки Го, поискаха да им покаже личба от небето.
(вж. Марк 8:11; Лук. 11:16, 29).
Марк (Марк 8:11-13) е малко по-кратък от Матей (стихове 1-4). Още древните тълкуватели са забелязали известна несъобразност и неестественост на споменатата тук връзка между фарисеите и садукеите в Евангелията. Обяснявали го с факта, че макар фарисеите и садукеите да се различавали по своите догми, те действали в съгласие срещу Христос. Обединяването на фарисеите и садукеите може да показва и показва по-нататъшното и зловещо развитие на враждебността към Христос. Все по-тревожни новини за движението в Галилея достигат до столицата и това предизвиква опасения както сред управляващите религиозни класи, така и сред зилотите. От психологическа гледна точка това е напълно разбираемо. Сред хората съществува постоянна тенденция да се съобразяват с установените религиозни форми и те са враждебно настроени към нововъведенията, особено когато засягат материалните им интереси. Затова е естествено да се отнасят враждебно към учение, което е изцяло извън кръга на тези общи положения. Марк говори само за един фарисей (Марк 8:11), но садукеите на Матей може да са били иродиани. Матей споменава заедно фарисеите и садукеите пет пъти (Мат. 16:1-6, 11-12).
Какво знамение искали фарисеите и садукеите? Според Йоан Златоуст тези врагове на Христос Го помолили да спре слънцето или да направи луната неподвижна (τὴν σελήνην χαλινῶσαι), да свали мълния, да предизвика промяна във въздуха или да направи нещо подобно. Според Теофилакт фарисеите и садукеите са поискали от Христос само да спре слънцето или луната. Но Евтимий Зигабен казва, че те искали да видят чудо над слънцето или луната, или над звездите. Фарисеите и садукеите, казва Теофилакт, смятали, че знаменията на земята се извършват от дяволска сила и от Веелзевул. Неразумните не знаели, че дори Мойсей в Египет е правил много знамения на земята, но огънят, който слязъл от небето върху имота на Йов, бил от дявола. Следователно не всичко, което идва от небето, е от Бога, и не всичко, което се случва на земята, е от демоните. Но този начин на мислене бил характерен за фарисеите и садукеите.
Според някои тълкуватели този разказ е повторение на разказа от Матей 12:38 и следващите и е идентичен с него. Но ако Матей разказва почти едно и също нещо за втори път и при различни обстоятелства, може ли да се предположи, че е забравил казаното преди това?
Съвсем естествено било, че враговете на Спасителя неколкократно реагирали на Неговите чудеса, като искали знамение от небето. Тъй като според тяхното предание демоните и фалшивите богове могат да правят знамения на земята, а само истинският Бог прави знамения от небето, фарисеите и садукеите сега поискали от Христос да направи това, като съвсем естествено предполагали, че Той няма да може да изпълни молбите им. Ако чудесата, извършени от Христос на земята, са били неубедителни за враговете Му, то чудесата на небето щели да бъдат убедителни за тях.
За обичая на юдеите да изискват знамения вж. 1 Кор. 1:22.
Мат. 16:2. А Той им отговори и рече: вечер казвате: ще бъде ведро, защото небето е червено;
Мат. 16:3. а сутрин - днес ще има буря, защото небето е тъмно-багрено. Лицемерци, вида на небето умеете да разпознавате, а личбите на времената не можете ли?
Този текст в тази връзка се среща само в Матей. (Подобни изрази в съвсем различна връзка има в Лука 12:54-56).
Думите на Христос съдържат изключително фино и богато осмислено изобличение на враговете Му. Той нагледно им обяснява грешката в тяхното мислене и искане. Те искали някакво земно, необикновено знамение от небето. Христос им посочва неща, които са напълно обичайни и известни за тях, които се случват на небето и за които те са в състояние да разсъждават. Но след като са опитни в метеорологичните наблюдения, защо не могат или не искат да разберат и да се убедят в истинността на месианското достойнство на Христос, когато Той явява наистина велики знамения? "В низшата сфера - казва Цан - те са толкова ясно виждащи, колкото и пророците, а в горната са толкова слепи, че не виждат знаменията на вече започналото καιρός (време) и не ги смятат за знамения. Тези знамения са онези, които Спасителят вече указал на Йоан и народа (Мат. 11:4-14)."
Мат. 16:4]. Род лукав и прелюбодеен иска личба, но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона. И като ги остави, отмина.
(Срв. Мат. 12:39; Марк. 8:12; Лук. 11:29).
Буквално повторение на Матей 12:39. При Марк (Марк. 8:12) тази реч е предшествана от думите: "И Той въздъхна дълбоко и каза", които не се срещат при другите евангелисти. Следователно острите осъдителни думи са изречени с дълбоко съжаление и скръб за слепотата и заблудата на фарисеите и садукеите. Йоан Златоуст го изразява много добре: "Макар че подобен въпрос би трябвало да предизвика гняв и възмущение, все пак човеколюбивият и милостив Господ не се гневи, а съжалява и скърби за тях като за неизлекувани болни, които след толкова много доказателства за Неговата сила все още Го изкушават. Те не Го питали, за да повярват, а за да Го уловят.""Тъй като те не търсели знамение, за да повярват, Спасителят ги нарича лицемери и на друго място, понеже казвали едно, а вършели друго."
Евтимий Зигабен добавя, че Той ги нарича лицемери, не само защото казват едно, а вършат друго, но и защото се мислят за мъдри, докато са глупави. Църковните писатели смятат, че знамението на Йона е било знамение от небето, защото по време на Христовата смърт слънцето потъмняло и цялото творение се променило. В думите "като ги остави, Той отмина" те правилно откриват признак на " праведна строгост" и отбелязват, че Спасителят "никога не е изоставял така народа".
Мат. 16:5. Като преминаха на срещната страна, учениците Му бяха забравили да вземат хляб.
Мат. 16:6. Иисус им рече: внимавайте и се пазете от кваса фарисейски и садукейски.
(срв. Марк 8:15).
Под квас трябва да се разбира най-общо целият начин на мислене, насоката, духът на учението на фарисеите и садукеите и тяхната дейност. Както злото, така и доброто се развиват, макар и в противоположни посоки. Движещата сила за това е квасът. Връзката на тези Христови думи с предишния въпрос на фарисеите и садукеите за знамение от небето не е очевидна. Възможно е тяхното желание да е било само повод за речта за фарисейския и садукейски квас, и тя е имала общ характер, без да се отнася конкретно към казаното в началото на 16. глава. Христос искал със Своите думи да посочи покваряващото влияние на ученията и дейността на фарисеите и садукеите върху хората.
Мат. 16:7. А те мислеха в себе си и думаха: това ще да е, задето не взехме хляб.
(Срв. Марк 8:16).
Спасителят мислил за едно, а учениците - за друго. Той мислел и говорел за кваса на фарисеите и садукеите, а учениците - за хлябовете, които били забравили да вземат. Думата διελογίζοντο ("размисляли") показва, че учениците не са говорили на глас за това, че не са взели хлябовете.
Мат. 16:8. Като разбра това Иисус, рече им: маловерци, защо сте се замислили, че не сте взели хляб?
Мат. 16:9. Още ли не разбирате и не помните за петте хляба на пет хиляди души, и колко коша събрахте?
(срв. Марк 8:17-19).
Изразът "колко коша събрахте" (както и подобният в следващия стих) е елиптичен вместо "хляб в колко коша събрахте", защото учениците, разбира се, не са събирали кошове или кошниците, а хляба в тях.
Мат. 16:10. Нито за седемте хляба на четири хиляди души, и колко кошници събрахте?
(срв. Марк. 8:20).
Употребата на различните думи κόφινοι ("кошове") и σπυρίδες ("кошници") съответства точно на термините, използвани в разказите за двете чудодейни нахранвания (Мат. 14:20, 15:37).
Мат. 16:11. Как не разбирате, че не за хляб ви казах: пазете се от кваса фарисейски и садукейски?
Мат. 16:12. Тогава те разбраха, че Той им бе казал да се пазят не от хлебен квас, а от учението фарисейско и садукейско.
Марк (Марк 8:17-21) разказва за това много по-подробно от Матей. Но текстът, съответстващ на стихове 11-12, не се среща при другите евангелисти с изключение на Матей.
Мат. 16:13. А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят - Мене, Сина Човечески?
Евангелист Марк (Марк 8:22-26) вмъква тук разказа за изцелението на слепия и казва, че това се е случило във Витсаида, очевидно Юлия, на североизточната страна на Галилейското езеро, и че именно оттам Спасителят е отишъл "с учениците Си в селата на Кесария Филипова" (Марк 8:27). Кои са били тези села, Марк не уточнява. Разговорът с учениците, според Марк, се е състоял, докато те са вървели със Спасителя по този път. По този начин сме в състояние да определим с достатъчна точност мястото, където се е състоял разговорът, но дали това е станало скоро след пристигането им на североизточния бряг, е трудно да се каже.
Започвайки речта за изповедта на Петър, Матей и Марк (Марк 8:27) съвпадат в разказа си, а след това към тях се присъединява и Лука (Лук. 9:18), така че последвалите събития са разказани с малки различия и от тримата синоптици.
Най-подробен е Матей, който от края на стих 16 до стих 19 дава разказ, който не се среща при другите евангелисти. Кесария е наречена Филипова, вероятно за да се различава от Кесария Палестинска или Стратонова.
Спасителят пита учениците за Себе Си отдалечен от юдейския свят, който е враждебно настроен към Него.
Според Йероним, Филип, брат на Ирод (Антипа), тетрарх на Итурея и Трахонит, построил (construit) Кесария в чест на Тиберий Цезар и на себе си, а по времето на Йероним тя се наричала Панеа. Дали Кесария е била в провинция Финикия, както твърди Йероним, е трудно да се каже. Тук река Йордан започва от ливанските възвишения, от сливането на две малки реки, от които едната, според свидетелството на Йероним, се наричала Йор, а другата Дан, откъдето идва и името на реката - Йордан. Градът е бил разположен в подножието на Ливан близо до така наречения "горен" извор на Йордан на един ден път от Сидон. Тук река Йордан започва от ливанските възвишения, от сливането на две малки реки, от които едната, според свидетелството на Йероним, се наричала Йор, а другата Дан, откъдето идва и името на реката - Йордан. Градът е бил разположен в подножието на Ливан близо до така наречения "горен" извор на Йордан на един ден път от Сидон. Някога се е наричал Лаис (Съд. 18:7, 29), а след това Дан, но в латинските времена се е наричал Панея или Паниас от планината Панея, в подножието на която се намирал (Йосиф Флавий, "Юдейски древности", XV, 10, 3; ibid. Евсевий, "Църковна история", VII, 17: ἐπὶ τῆς Φιλίπππου Καισαρείας, ἣν Πανεάδα φοίνικες προσαγορεύουσιν). Сега Кесария се нарича Баниас. Градът и околностите му са били населени предимно с езичници (Йосиф Флавий, "Еврейската война", III, 9, 7). Според Марк 8:27 (τὰς κώμας τὰ μέρη на Матей) Иисус Христос очевидно не е влизал в него. Христос не пита за кого Го мислят книжниците и фарисеите, макар че те често идвали при Него и Го заговаряли. Според Зигабен Той не попитал учениците като незнаещ, но назидателно, за каже Петър онова, което му се открило.
Мат. 16:14. Те отговориха: едни - за Иоана Кръстителя, други - за Илия, а някои - за Иеремия, или за едного от пророците.
Мат. 16:15. Той им рече: а вие за кого Ме мислите?
Мат. 16:16. Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. (Срв. Марк 8:29) - просто: "Ти си Христос"; (Лук.9:20): "за Христа Божий").
Теофилакт отбелязва, че Петър не е казал: "Ти си Христос, Син (υἱός) Божий", т.е. без члена ὁ, а с определителния член - истинският - ὁ υἱός, т.е. Самият Той, Единственият и неповторимият, Синът, не по благодат, а от самата същност на Отца роден; защото имаше много "христи" (χριστοί): всички царе и свещеници на Стария Завет, но истинският Христос (ὁ χριστός) е един".
Написването в гръцкия език на определителен член пред думата "Христос" е почти равносилно на превръщането на думата в собствено име на Христос, както е станало в древната Църква. Всички други “христи” (помазани) са били по този начин само нарицателно. Единствено Спасителят бил истински и в собствен смисъл Христос.
Това е смисълът на изповедта на Петър. Христос е Син на Живия Бог, Бог се нарича така в Свещеното Писание на Стария Завет (Числ. 14:21; Втор. 32:40; 3 Цар. 17:1; Пс. 41:3, 83:3; Ис. 37:4, 17 и т.н.) и често в Новия (Мат. 26:63; Йоан 6:57; Деян. 14:15; Рим. 9:26, 14:11 и т.н.). Според Йоан Златоуст Петър в този момент е сякаш от устата на апостолите и не само от себе си, но и от всички тях дава своя отговор. Думите на Петър са свидетелство за истинската човешка същност на Христос и за Неговото истинско Божество, върху признаването на които се основава целият живот на Църквата.
Мат. 16:17. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата;
"Син на Йона" е еврейското Вар - Йона, буквално предадено на гръцки. Бащата на Симон Петър се е наричал Йоан (гръцки, Тишендорф), както се вижда от Йоан 1:42, 21:15-17. В Евангелието на Матей той е наречен син на Йона (само тук), което означава буквално "гълъб". Като съкратена форма на името Йоан то не се среща никъде другаде.
Думата “откри” (ἀπεκάλυψεν) визира не откровението, получено от всички ученици още при първото последване на Христос, но откровението, което било специлано дадено на Петър. "Плът и кръв" съответства на еврейското "бешар ведам" (при равините), описателен израз вместо "човек", обозначаващ неговата слабост, дължаща се на телесната страна на човешкия състав. В Талмуда този израз често обозначава човешката природа в контраст с божествената.
Мат. 16:18. и Аз ти казвам: ти си Петър *, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят;
“Тъй като Петър изповядал Христа за Син Божий, то Той казва: това изповедание, което си изповядал, ще бъде основа на верните, така че всеки, който възнамерява да построи сградата на вярата, да постави това изповедание в нейната основа” (Теофилакт Охридски).
В двата случая в гръцкия текст са използвани две различни думи: в първия случай πέτρος, а във втория πέτρα. Πέτρος със сигурност не е същото като πέτρα.
За тези думи на Христос се водят големи спорове, особено след Реформацията. Някои (католици) казвали, че Христос в лицето на Петър е възнамерявал да установи Своята Църква, и това е породило добре известното учение за върховенството на папите над Църквата като наследници на Петър.
Други твърдят, че изразът "ти си Петър" съответства на думите на Петър "ти си Христос"; че по-нататъшното πέτρα, за разлика от πέτρος, сочи не към личността на Петър, а към неговото изповедание, върху което Христос е установил Своята Църква.
Разликата между практическите последици, които следват от тези две тълкувания, е лесно разбираема. Бихме избегнали истината, ако в едно толкова важно изказване виждаме само игра на думи. Но че Христос наистина е обещал да съгради Своята Църква не върху личността на Петър, показва самото обстоятелство, че думата πέτρος е заменена с πέτρα. По този начин въпросът се разрешава, ако съсредоточим тълкуването само върху думата πέτρα, следвайки буквалния смисъл на евангелския израз.
Под скала или "петра" в Стария завет никога не се е имало предвид хора, а изразът е бил отнесен към Йехова (Втор. 32:4; 2 Царств. 22:32; Пс. 61:3, 94:1; Ис. 26:4, 44:8). Единствено Бог, Бог в Христос или Христос в Бога, е вечната скала, върху която трябва да се изгради Църквата. В Новия завет πέτρα нито веднъж не се използва за обикновени хора (Мат. 7:24-25, 27:51, 60; Марк 15:46; Лука 6:48, 8:6, 13; 1 Петър 2:4-7; Римл. 9:33; 1 Коринтяни 10:4; Откр. 6:15-16), а или за обикновени камъни, или за самия Христос.
Естественият извод следователно е, че Христос, използвайки името на Петър, тук е посочил единствено Себе Си и то в смисъла, в който Петър Го е изповядал пред учениците (затова ἐπὶ ταύτῃ τῇ πέτρᾳ). Признаването и изповядването Му като Син на живия Бог, излязло от устата на Петър, трябвало да се превърне в основа на Църквата. Изразът изглежда има най-близката си аналогия в Йоан 2:19, 21, когато Христос говорил храма, но всъщност имал предвид Себе Си.
Думата "Църква" се среща в Евангелията само тук и в Мат. 18:17, но често в Деяния на апостолите, при апостол Павел, четири пъти в Съборните послания и няколко пъти в Апокалипсиса, където тя съответства на еврейското "кагал".
Теофилакт разбира под портите на ада убийството и прелюбодейството. Но изразът πύλαι ᾅδου (портите на ада) се основава на образа на ада като сграда със здрави порти (Прем. 16:13; 3 Мак.5:36). Среща се често при класиците. Формата "порта" е запазена и до днес в израза " османска порта", който означава "османска врата". Думата "ад" при нас означава място за вечни мъки. Но еврейската "шеол" или гръцката "ад" тогава са имали по-широко значение. Те са означавали царството на смъртта като цяло и по този начин областта на смъртта или унищожението.
Всеки, който е умрял или загинал, се намирал в ада. Църквата, по израза на Христос, е сравнена със сграда; така и адът е сравнен с нея. Ясно е, че една сграда не може да се бори срещу друга. Борбата се води от хората, които се намират и живеят в сградата. Следователно изразът πύλαι ᾅδου е преносен и се използва, защото борбата на силите на ада срещу Църквата се води от нейните порти.
Последното местоимение “нея / й”може да се отнесе (в гръцкия текст) или към скалата (τῇ πέτρᾳ), или към Църквата (ἐκκκλησίαν) и това дава повод на Ориген да предложи обяснението, че са възможни и двете. Но връзката му с думата "Църква" се вижда от най-близкото положение до тази дума и най-вече от факта, че според смисъла на Христовите думи враждебните атаки на адските сили са насочени не към един камък в основата, а към цялата сграда.
Мат. 16:19. и ще ти дам ключов на царството небесно, и каквото свържеша земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.
Докато преди Църквата е била представяна като сграда, сега образът е променен: сградата е заменена от Небесното царство. Образът на ключовете, очевидно взет от сградата, сега се прилага към Небесното Царство. По този начин последното отново е представено като сграда, в която се влиза през затворени и отворени врати.
Изразът "Небесно царство" означава същото като предходния израз "Църква". Само че последният се отнася по-скоро до Църквата от видимата ѝ страна, докато "Царството Небесно" се отнася до невидимата и вечна страна на Църквата. Ключовете на ада се споменават в Откр. 1:18; срв. с Откр. 9:1, 20:1.
Писателят представя възкръсналия Христос като такъв, който има ключовете на ада, т.е. властта над него, силата да влезе в него и да освободи от него или да хвърли в него. По същия начин Небесното Царство е оприличено на крепост със заключени врати. Този, който има ключовете, може да влезе в нея, да допусне или да изключи. Според Откр. 3:7 тази власт принадлежи на самия Христос. Образът има аналогия в Исайя 22:22 и изразява върховна власт. Да притежаваш ключовете означава да имаш абсолютно право, неоспорвано от никого. Възможно е думата "ключове" първоначално да е изразявала мисълта, че Петър е проникнал в божествената истина. Неговата мисъл, че Иисус е Син на Живия Бог, е ключът, с който Петър е приет в Христовото царство. Като довежда другите до същата вяра, той може да отвори царството и за тях, за разлика от книжниците и фарисеите, които го заключват пред очите на онези, които искат да влязат в него (Мат. 23:13).
Този пасаж обикновено се разбира в смисъл на правото на духовниците да опрощават или задържат грехове.
Мат. 16:20. Тогава Иисус заповяда на учениците Си, никому да не обаждат, че Той, Иисус, е Христос.
Евангелистите Марк и Лука, пропускайки казаното от Матей в стихове 17-19 и свързвайки Марк 8:30 и Лука 9:21 с предишната си реч, говорят за същото нещо като Матей, но се изразяват различно от него.Ако Матей тук само повтаряше думите на Марк и Лука, речта на евангелиста щеше да се отнася до забраната да се говори за това, което Христос е казал на Петър. Но тъй като Христос е забранил да се говори не за това, а че Той е Христос, то Матей променя изразите περὶ αὐτοῦ, "за Него" (Марк) и τοῦτο, "това" (Лука), и казва точно: ἵνα μηδὲνὶ εἴπωσιν ὅτι αὐτός ἐστιν ὁ Χριστός ("за да не се каже никому, че Той е Христос"), което не се среща при другите синоптици, чиито изрази обаче са също толкова точни, колкото и тези на Матей.
Този стих е преход към по-нататъшно учение за истинското значение на достойнството, приписано на Христос от Петър, а несъмнено и от другите ученици. Това, че Иисус е Христос, Месията, Божият Син, все още може да бъде разбрано както от учениците, така и от хората. Но че тези названия са съпроводени от предопределените за Христос страдания, не е било ясно дори на самите ученици. Ако учениците бяха разкрили преждевременно пред народа мисълта за страдащия Христос, това можеше да попречи на изпълнението на божественото предначертание за страданията и по този начин да направи истинското и правилно осъществяване на месианската идея като че ли непълно.
Затова Спасителят, както се вижда от изказванията на евангелистите, настойчиво и строго забранява на учениците да говорят за това, което им е било открито не от плът и кръв, а от Небесния Отец.
Мат. 16:21. Оттогава Иисус начена да открива на учениците Си, че Той трябва да отиде в Иерусалим и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне.
(срв. Марк. 8:31; Лук. 9:22).
Служението на Христос в Галилея за обикновения народ вече е приключило.
Думата "стареи" или "презвитери" първоначално се е прилагала за такива възрастни мъже, които биха могли да бъдат подходящи представители на останалия народ в съвета, но много преди времето на Христос титлата престава да обозначава възраст и се превръща в длъжностна титла. Тя е означавала лица, които са били считани за подходящи поради високото си или влиятелно положение в обществото да бъдат членове на сената. Стареите (старейшините) на Синедриона несъмнено са били най-висшите лица в държавата. Те са били, така да се каже, шейхове на народа. Думата "шейх" означава "старец".
Мат. 16:22. И Петър, като Го взе настрана, захвана да Му възразява: милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе.
Само Марк (Марк 8:32) добавя думите "и говореше открито за тези неща". Думите, изречени от Петър, Марк не помества и те се срещат само в Матей. Възражението на Петър се основава на факта, че изповедта му била съвършено противоположна на речта на Христос за Неговите предстоящи страдания.
Мат. 16:23. А Той се обърна и рече Петру: махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко.
(вж. Марк 8:33).
Възражението на Петър показва, че нито той, нито другите ученици са разбрали достатъчно добре Христовата реч за Неговото истинско месианско величие. "Петър, съдейки за нещата според своите човешки и плътски разсъждения, мислеше, че страданията на Христос са срамни и не са Му присъщи" (св. Йоан Златоуст). Според Йоан Златоуст, в отговор Христос казал, че не само е вредно и пагубно за Петър да Му пречи и да оплаква страданията Му, но и че самият той не може да се спаси, ако не е готов винаги да умре.
Някои тълкуватели са смятали, че не Петър е порицаван тук, а злият дух, който е вдъхновил апостола да говори така. Изразът, използван тук, е същият като този, който Спасителят използва в Матей 4:10, и без съмнение Той го е употребил по отношение на същия изкусител. Той погледнал за миг през Петър и видял зад него Своя бивш враг, който умело се бил възползвал от предразсъдъците, темперамента и честността на простодушния апостол. Всъщност това е било предишното изкушение, сега направено чрез Петър, за да се избегнат страданията, преследванията, злобната омраза, презрението и смъртта, а вместо това да се издигне земно владичество с пълна власт над земните престоли.
Мат. 16:24. Тогава Иисус рече на учениците Си: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва;
Матей казва, че тази реч е била произнесена само пред учениците; Марк - пред учениците и народа; Лука - пред всички. Много е трудно да се обясни откъде тук се появил народ. Речта на евангелистите показва, че събитията не са протичали толкова бързо, както излежда при тях.
Йоан Златоуст обяснява стиха по следния начин: "Аз - казва Спасителят - не принуждавам, не насилвам, а оставям това на волята на всекиго. Ето защо казвам: "ако някой желае". Приканвам към добро дело, а не към лошо и тежко, не към екзекуция и мъчение, за което ще Ми е нужно да принуждавам. Делото е само по себе си такова, което може да ви привлече. Говорейки по този начин, Христос само още по-силно привличал да Го следват". Кръстът тук не може да означава насилствена смърт.
Мат. 16:25. защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери;
"Нефеш" (душа) в по-късния еврейски текст означава личност. Оттук в Лука ( Лук.9:25) изразът на първите двама евангелисти ( Мат.16:26; Марк.8:36) "за душата си" е заменен с местоимението "себе си". Така е и при Седемдесетте и Йов.32:2; Притчи.1:18, 19:8; Ам.6:8. Така че смисълът на думите на Спасителя е следният: който иска да спаси себе си, ще загуби себе си и т.н. Ето един от парадоксите, с които Новият завет по принцип е богат.
Посочва се животът, основан на самоотречението, стигащо до пълна загуба на този живот.
Мат. 16:26. защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?
(Срв. Марк 8:36-37; Лук.9:25).
Думата "откуп" (ἀντάλλαγμα) е обозначена по различен начин в превода на Седемдесетте и в еврейския текст (Рут 4:7; 3 Цар. 21:2; Йов 28:15; Йер. 15:13; Ам 5:12; Сир. 6:15, 26:17). Смисълът на Христовите думи е ясен. Човешката душа е толкова ценна, че целият външен свят не струва колкото нея. Ако човек наистина, а не въображаемо, погуби душата си или самия себе си, това погубване за него ще бъде без възнаграждение. Следователно човек трябва да се грижи за спасението на душата си, а това спасение зависи изцяло само от това да следва Христос и да Му подражава.
Мат. 16:27. Защото ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата му.
(Срв. Марк. 8:38; Лук. 9:26 - с допълненията "който се срамува от Мене" и други, които Матей няма).
Връзката между този стих и предходния не е достатъчно ясна, но трябва да се търси в стих 24, който в тясна връзка със стих 27, а междинните стихове 25 и 26 се разглеждат като вмъкнато обяснение на стих 24.
Така мисълта е следната: спасението се получава от Човешкия Син, но се спасяват само онези, които Го следват, отричайки се от себе си (ст. 24). Такова самоотричане е необходимо, защото който не се отрече от себе си, може да погуби душата си и няма да може да я изкупи с нищо (стихове 25-26).
Човешкият Син ще бъде съдия на хората при второто Си Пришествие, когато ще се разбере кой Го е следвал и кой не, кой се е отрекъл от себе си заради Него и кой не. Тогава Той ще възнагради всекиго според делата му.
Тъй като думите “който се срамува” и др. (Марк 8:38; Лук.9:26), определящи и изразяващи по-близко и по-конкретно връзката, вече са дадени от Матей по-рано (Мат.10:33), той не ги повтаря сега, а добавя израза, пропуснат от другите евангелисти: "и тогава ще въздаде всекиму според делата му". Подобни изрази се срещат в Йов 34:11; Пс. 61:13; Притчи 24:12; Йеремия 32:19; Йезекиил 33:20.
Мат. 16:28. Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си.
В Марк и Матей изразите са почти идентични; в Лука те са малко по-различни. Смисълът на казаното е ясен. Не като земен, а като небесен цар, след гонения, страдания и смърт Христос ще влезе в Своята слава. Някои от Неговите слушатели ще доживеят да станат свидетели на страданията, смъртта и възкресението Му. Излишно е да казваме как се изпълнява това предсказание на Христос, при това с буквална точност.
(Следва)
Източник: Толковая Библия, или Комментарии на все книги Св. Писания Ветхого и Нового Завета : в 7 т. / под ред. А. П. Лопухина. - Четвърто издание, Москва: Дар, 2009.
