„Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда.
И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. ащото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина - избрани. (Лука 14:16-24)
Христос сравнява реалността на хората и тяхната връзка с Бога с тази вечеря, където този, който дава вечерята, е Бог, вечерята е вечерята на Неговото царство, която е приготвил за хората, а слугите, които изпраща, са всички онези хора, които по един или друг начин ни канят да отидем да вечеряме с Бога, да отидем да се веселим в царството Божие. Няма нищо чудно в това царството Божие да се сравни с вечеря, защото, както на една трапеза човек се весели, радва се, общува с други хора и се чувства уютно, така е и в царството Божие. Разбира се, в нашия свят няма нищо, което да е точен образ на царството Божие. Не можем да кажем, че царството Божие ще бъде еди как си, но само приблизително може да го сравним с нещо подобно и то не като цяло, а отделни аспекти. И винаги трябва да помним, че нищо земно не може да отобрази реалността на царството Божие.
Когато този слуга отишъл при хората, които били поканени, тогава всички представили по едно оправдание. Изброените аргументи не са случайни: това са оправдания, които според Моисеевия закон са оправдани, т.е. поради тях някой може да се освободи от дадено задължение. Когато човек купувал нива, трябвало да отиде да я види. Не е като сега, когато има топографски планове или купуваме имотите по компютър. Тогава човек трябвало да отиде да види нивата и затова имал оправдание да не отиде на вечерята и да се освободи от това задължение.
Другият купил 5 чифта волове. Днес не купуваме волове. Днес купуваме коли. Когато си купуваш ферари, трябва да отидеш да го видиш, не можеш да купиш такава скъпа кола, без да я видиш. Другият се оженил, имал невеста и затова не можел да отиде.
Моисеевият закон оправдава всички тези неща. Това не са абсурдни оправдания. Но пред факта, че получили такава голяма покана, по-ценно било да присъстват на вечерята, отколкото да ходят при воловете, нивите, невестата - те трябвало да изберат най-доброто, превъзходното.
Всъщност, ние често пъти сме изправяни пред такива дилеми - какво да изберем и какво да правим. Трябва да се научим да подреждаме правилно нещата в живота си, защото в противен случай ще правим много грешки. Ще вършим грешки както отляво - т.е. груби и съвсем неоправдаеми, така и грешки отдясно, които можем да оправдаем с логични доводи. В Патерика един монах попитал един старец:
- Ако се моля или върша последованието, но някой почука на вратата, какво да правя? Да оставя молитвата и да отворя вратата? Или да довърша молитвата и да оставя човека отвън да чака?
Старецът му отговорил:
- Трябва да отидеш да отвориш вратата и да оставиш молитвата. Защото по-голяма от молитвата е любовта.
Много пъти от любов трябва да направиш неща, които може и да са болезнени. Например виждаш, че едно нещо вреди. Както казва Христос: „И ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце и да отидеш в геената, в неугасимия огън”. С тези думи Той няма предвид телесните органи, а иска от теб да бъдеш готов, ако нещо те възпрепятства и пресича пътя ти към царството Божие, да го отхвърлиш, колкото и да е болезнено за теб. Само този, който има такава решителност, може да върви напред. Само такъв човек ще напредва, чието сърце му казва, че заради Божията любов, общението с Бога, съединението с Него, той ще върви напред и ще отсича всичко, което му пречи. Разбира се, тук се изисква голяма разсъдителност, да разбираме кое стои на първо място и кое на второ. Моля се, но някой ме вика, оставям молитвата и помагам на брата. Нямам право да кажа: изчакай да свърша и след това!
На Света Гора в скита имахме едно старче, което по цял ден се молеше. Когато чукахме на вратата му, той, милият, беше добросъвестен и не искаше да изоставя молитвите си, а от друга страна не искаше да ни отпрати, и затова казваше:
- Изчакайте две минути, на "Всем предстательствуеши, Благая съм"!
Беше към края и му оставаха 5-6 тропара.
След това ние се шегувахме с него и му казвахме:
- Къде си, дядо Елпидие, на Всем предстательствуеши, Благая? Добре, чакаме!
Може да дадем пример и от семейния живот. Прибираш се у вас, може да искаш да се помолиш, да отидеш да си починеш, да се уединиш. Но трябва да седнеш да говориш с жена си, с децата си, не можеш да кажеш: имам духовни задължения, които не направих сутринта! и да отидеш да се затвориш два часа в стаята. Отсъствал си цял ден, затворил си се в стаята си два часа и се молиш с броеницата. Е, следващата стъпка е жената да те изхвърли навън и то с право. Трябва да имаш разсъдителност във всяко нещо – как го правиш и къде го правиш. Монасите живеят в други условия, не са като теб.
Да се върнем към притчата. Онези хора имали оправдания, но поканата и Приканващият стоели духовно над обичайните ежедневни задължения. Важно е човек да знае кое е първостепенно и кое второстепенно в живота. Какво трябва да прави и какво трябва да остави, кого трябва да огорчи и кого да зарадва. Има случаи, където навярно се налага да разстроим някои хора. Просто няма как да постъпим различно. Намирам се някъде с приятели, пием кафе и предлагат да отидем и другаде, и другаде, и другаде. Е, да, но не можем да ходим и там, и там, и там... Трябва да отидеш и вкъщи, а може и местата да не ти се струват подходящи. Е, в такъв случай ще се наложи да огорчиш приятелите си.
Има обаче случаи, когато сме длъжни да се отречем дори от своя живот, за да не се отречем от Бога. Светите мъченици правили това. Когато било нужно да изберат между Бога и отричането от Него, те избирали Бога. Това обаче означавало смърт за тях, и то ужасна смърт, с ужасни мъчения. Те не се отрекли от мъченията, не отстъпили. Имаме случаи, където мъченичеството означавало отказ от семейството - мъчениците се отричали от съпруги или съпрузи, от деца, които ги карали да се отрекат от Бога. Те обаче оставали верни на Бога.
За съжаление, днес виждаме дори църковни младежи да блокират на кръстопът, все едно двигателят им е угаснал. Има много млади хора, които започват живота си по християнски, но в даден момент двигателят угасва и остават на място. Не вървят нито напред, нито назад, нито наляво, нито надясно. Защо става така?
Има духовни причини, които при всеки човек са различни - тщеславието, себелюбието, страхът, нерешителността. Ще ми кажеш, какво правим в такива случаи? Ако не можем на дело, то поне на теория трябва се опитваме да определяме коя е първата стъпка и да подреждаме правилно нещата, които трябва да правим. Кое е първостепенно в живота ми сега? Еди какво си. След като е това, него ще гледам. Следвам, студент съм, кое е първостепенното? Да завърша университета. Остави всички други неща, завърши, вземи си дипломата, виж какво ще правиш и след това прави и останалите.
Разбира се, всички имаме някакъв план за живота си. Но не можеш да смесваш нещата - още не си се оженил, не си си намерил дори момиче, университета не се завършил, а ти мислиш дали ще да станеш многодетенен или малодетен баща. Един такъв младеж дойде и ме попита:
- Колко деца трябва да имам?
Това го вълнуваше.
- Ти кога се ожени, сине мой?
- Още не съм се оженил!
- Момиче намери ли?
- Не.
Е, защо питаш дали ще бъдеш многодетен? Намери първо момиче да видим дали те иска, второ, питай я тя дали иска да има деца и колко иска. А пък този младеж искаше да направи списък с неща, на които не им е дошло времето. Не става така.
И още нещо важно - има неща в живота, които се случват в точно определени моменти. Неотдавна в Никозия видях една хубава рисунка с герба на Кипър, с двете дафинови клонки и гълъба по средата. Но на рисунката гълъбът го нямаше, а отдолу пишеше: „Птичето отлетя”. Бяха останали само клонките. Помислих си, че авторът е много мъдър човек. Внимавайте и с вас да не се случи така, защото има неща в живота ни, които могат да станат в определени моменти. Ако изпуснеш онези моменти, може да не се появят повторно и да не постигнеш това, което е трябвало да постигнеш в онзи час. Затова човек трябва да отваря очите си, да е мъдър и благоразумен и да знае да оценява всяко събитие, което има пред себе си. Този опит е познат на всички ни.
Затова трябва да молим Бога да ни просветли, да не сме безумни и неблагоразумни и да не губим златните възможности, които Бог ни дава.
Второ, да бъдем смирени хора, защото този, който губи възможностите, е горделивият. Такъв човек постъпва с предразсъдъци, има високо мнение за себе си, мислейки, че знае всичко, че винаги ще е господар на нещата, винаги ще контролира всичко и всички, убеден е, че всичко може да направи. Смиреният човек няма такава идея за себе си, а гледа онова, което в момента е пред него, прави го, за това се труди. Някой е безработен и казва: не ходя на работа. Защо не отиваш? Да ми дават 500 евро на месец?! – ти отговаря. И предпочита да седи вкъщи ден и нощ и да не получава нищо. Голяма грешка и самомнение. От полза ти е дори само да отидеш да работиш. А да седиш две години бездеен и да казваш: аз завърших университет и не мога да отида да режа платове или да пренасям разни неща! - това ти вреди. Не са разумни неща, не са признаци за смирен човек. Смиреният човек ще каже: добре, може да съм завършил каквото и да е, но сега не мога намеря работа, правя каквото мога, ще работя каквото намеря. И Бог го благословя, а след това намира и някаква по-добра работа. Но ако стоиш в началото на стълбицата и казваш: Аз трябва да се окажа на върха!, но не искаш да я изкачваш стъпало по стъпало, няма да се получи. Асансьорът може да се е развалил и ще се наложи да изкачиш стъпалата едно по едно...
Трябва да се научим да бъдем благоразумни. А благоразумието се ражда от смирението, от стремежа да търсим Божието просветление. Смиреният търси просветление от Бога, но и съвети от другите: какво да правя, как гледаш на това нещо, какво мнение имаш за този въпрос. Ако другият му каже: виж, не правиш добре, не постъпи добре, той се вслушва и се замисля: да не би да е прав? Винаги си оставя една въпросителна. Божията благодат покрива смирения, не го изоставя, а той не я прогонва. Понеже смирението привлича Божията благодат, смиреният човек трудно се заблуждава. Човек среща в живота някои хора - смирени, простодушни, които пръст вземат и злато става. Те благодарят на Бога и за малкото, което се умножава и става много. А от друга страна срещаш и егоисти, горделивци и тщеславни хора, които държат злато и го правят на пръст. Всичко, което вземат, го унищожават, и многото, което имат, го правят малко. Накрая нищо не им остава.
Трябва да се научим да откриваме причините не в другите, а в нас. Така поправяме нещата, установявайки проблема в нас, не в другите. Ако правим така, винаги можем да се поправим. За щастие имаме преблаг, премъдър, всемогъщ Бог, Който не може да се окаже в безизходица. Ако ни оставя в безизходица, то е, за да си строшим главата, да се смирим и да кажем: Е, строших си главата! Сетне да се върнеш обратно и да кажеш на Бога: прощавай, Ти, Който имаш ключа, отвори ми, за да не си бия главата във вратата! Едва ли има човек, който да не си е патил така. И колкото човек е по-възрастен, толкова повече опит има от тези грешки.
Имахме един старец, който все повтаряше: Нека хубаво да си изпатя, та да се науча! Следващия път ще сме по-добре...
И с хората от притчата се случило така - те не оценили нещата правилно. Отсъдили прибързано: имам ниви, имам волове, ожених се, не мога, остави ме на мира! Те презрели поканата на домакина за вечерята и не отишли.
Когато слугата се върнал и казал на господаря какво е станало, господарят се разгневил и казал:
- Върви веднага по площадите и пътищата и доведи тук всички, които срещнеш, бедните, маломощните, хромите и слепите.
Това е пророчество на Христос за Църквата. Голямата вечеря е Църквата на Христос. Христос е Канещият, слугата са различните пратеници на Бога, апостолите и избраници Божии. Ние всички сме поканените, които направихме всички тези „издънки”. Сетне царството Божие се изпълва с всички тези хора.
Друго тълкувание е, че тези странници сме ние, останалите народи, които сме били езичници. Евреите били избраният Божий народ, тези, на които Бог открил всички Свои тайни поради това, че от тях щяла да произлезе Света Богородица. Няма друга причина, поради която Христос имал особена връзка с евреите - не защото са били умни или нещо друго. Накрая те дори разпнали Бога. Евреите не били нещо по-значимо от другите народи, те били хора като всички други, но понеже най-светият човек, който ще се яви в историята на човеците - Света Богородица, щяла да бъде от еврейския род, затова Бог имал връзка с Израилския народ в историята.
С тази притча Христос предсказва, че накрая всички те - поканените - остават вън, защото отхвърлили Божията покана, а след това всички останали народи влизат вътре. Тези слепи, бедни, маломощни сме ние, бившите езичници, които влязохме в Църквата чрез апостолската проповед. Макар и влезли, това не означава, че сме избрани. Защото накрая се казва, че може мнозина да са поканени, да са много тези, които са влезли на вечерята, но избраните от всички тях са малко.
Кои са избраните? Това се тези хора, които приличат на Христос, които в живота са избрали да последват Христовия път, не като сменят начина си на живот, не като стават апостоли или подвижници, или монаси, или нещо друго, а там, където се намират, каквото и да правят в живота си, имат мисълта на Христос, имат това, което имал Христос. Защото Той не в във външните неща, а в сърцето на човека. Такива хора във всички епохи има безброй, и между нас има. Както често казваме, това, че човек следва Бога, не означава, че е непогрешим, безгрешен или няма падения. Не, следващият Бога човек има недостатъци, има падения, има страсти. Кое е това, което ни приближава до Бога? Именно смирението и пораждащото се от него покаяние. Смиреният се покайва за своите грешки и грехове, търси прошка за паденията си, става и продължава борбата, не се отчайва, не се разочарова, не се обезсърчава. Светият човек не е непогрешимият или безгрешният, а този, който знае да се покайва. Смиреният, който знае да се кае, той е избраният. Той е този, който се уподобява на Бога, нашия Баща.
Защо, след като Бог така или иначе щял да призове езичниците в Църквата, от текста на притчата изглежда, че ги е поканил като допълнение – само поради отказа на първите. Понеже първите отказали, имало място и Той ги поканил. Защо е така?
Тази история е притча, измислена история, която Христос казал и дал пример. Със сигурност, Христос кани всички. Централният смисъл тук е, че това били първите поканени, които трябвало да отидат там и които имали правото поради своята история с Бога да бъдат в царството Божие, но те отказали. И да бяха отишли, и да бяха приели евреите днес да бъдат християни, Бог отново щеше да покани всички хора, защото стана Човек за целия свят. Изключено е царството Божие да се изпълни и Бог да каже: деца, извинявам се, пълно е, нямаме места!
Старецът Паисий обясняваше така разликата между хората, които имат любочестие и тези, които нямат:
- Представете си да дойде Второто Пришествие и докато Бог съди хората, раят да се напълни и Той да каже: Деца, извинявайте, няма повече място! Какво ще правим? Напълни се раят! Има хора, които вместо да кажат на Бога: Слава Богу, раят е пълен! Радваме се, че е пълен!, ще Му кажат: Имаме ли пет минути да се върнем обратно? И ще идат да направят това, което не са сварили, след като тъй и тъй ще отидат в ада.
Това е разликата между човека, който има любочестие, и този, който няма. Изключено е да няма място за някой човек в царството Божие, всички са поканени. Просто тази история се отнася към тези, които под различни предлози отхвърлят Божията покана. В конкретния исторически случай това е израилският народ, който отхвърлил многократно поканите на Бога. Но винаги трябва да помним, че може да си поканен, но да не си избран. Това, че сме кръстени и членове на Църквата, не означава, че сме и избрани Божии чада. Както на друго място се казва, нямаме сватбена дреха, ако животът и душата ни не са очистени от греха.
Избраните са тези, които ще останат с Христос в Неговото царство, т.е. спасените. Надяваме се да не са малко. Надяваме се и се молим всички хора да влязат в царството Божие.
Превод: Константин Константинов
