Чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат. И тъй, принасяй страданията като добър воин Иисус Христов (2 Тим. 2:1-3)
Прочитайки тези думи бих искал да отговоря на един въпрос: коя е причината за спасението на човека - Самият Христос и Неговата милост или човекът и неговата борба за спасение?
Човекът не се спасява само със своята борба, нито само с Божията благодат, без сам да се подвизава. Има синергия между човека и Бога. Ще ми кажеш, но какви сили има човекът? Със сигурност нищожни. Понякога дори никакви, що се касае до духовната борба, защото нашите страсти са толкова много и техният плен толкова голям, че е съмнително дали имаме изобщо някакви сили за противодействие. Но това, което имаме, е нашето съизволение. Искаме да се спасим, искаме нашето спасение. Какво означава това? Искам да съм съединен с Христос, да Го обичам, да не съм разделен от Него. Това е моето желание и то е дело на благодатта, но зависи и от нашата свобода и съизволение. Ако кажем, че човек се спасява само чрез своите сили и трябва единствено да върши добри дела, тогава сякаш твърдим, че спасението на човека е човешко, антропоцентрично събитие, че зависи само от нашите сили и че в крайна сметка ставаме просто добри хора. Ние обаче не идваме на този свят и не живеем в Църквата, за да станем добри хора, такива можем да станем навсякъде - най-малкото, съблюдавайки естествените дадености на нашата природа.
В своите заповеди Господ не иска от нас неща, които са ни чужди - да обичаме хората е заложено в нашата природа, която ни учи на любов, да обичаме другите, да се радваме с тях, да сме хора, които искат да помогнат и т.н. Бог ни ги е казал, за да ни помогне, но целта не е да станем добри, това човек може да постигне донякъде и със собствени сили. Целта в Евангелието е да постигнем това, заради което Христос е дошъл в света, а именно да станем Божии деца, такива, каквито ни е създал Бог-нашият Баща, т.е. икони на Бога и подобни Нему. Защото само тогава можем да постъпваме според естеството си, в пълнотата на човешката личност. Ако не функционираме като икони на Бога и подобни Нему, няма да намерим мир, отдих, няма да почувстваме пълнота, все ще ни липсва нещо, ще ни липсва това утвърждаване на човешката личност.
Но ако спасението е да пребивавам в единство с Христос чрез любовта, как е възможно Бог да наруши свободата ми, след като не искам да съм с Него, не искам да Го обичам, след като не Го обикнах. Следователно, Бог не иска да наруши свободата ни, както учели някои еретици в миналото, включително и Ориген, а именно, че в даден момент след смъртта ни всички ще се спасят. Затова състоянието, в което ще се окажа след смъртта, ще бъде вечно и необратимо, защото никога не исках, нито искам да бъда с Бога. Помислете колко лошо нещо е да те принудят да живееш с човек, когото не желаете. Животът ви ще стане ад. Разбира се, би трябвало да сте помислили преди да се съберете. Защото от даден момент нататък, искате или не, трябва да живеете заедно.
Но сега говорим не за семейството, а за Бога. Следователно, нито само благодатта ни спасява, защото Бог не отменя свободата ни, нито само човешката борба, колкото и да е голяма. Необходима е синергия между Божията благодат и човешката свобода. Затова отците дават съвет на подвизаващите се хора. Защото някой може да каже: но какво да правя, след като нищо не мога да правя! Пленник съм на моите страсти, на греховете. Какво отговоряли отците на тези думи? Дай на Бога своето намерение и ще приемеш от Него сила. Какво означава това - дай Му своето самовластие, кажи Му: Виж, аз искам, независимо, че не мога или твърдя, че не мога. Във всеки случай, искам да се спася! Отците стигнали дотам да казват в молитвата си: Искам или не, спаси ме! Тоест ща-не ща, не ме слушай какво Ти говоря! Аз съм луд, живея в греха, в страстите, след като не знам какво искам! Едновременно искам и не искам. Искам да отида да играя хазартни игри, но и не искам! Това е шизофрения. Ние сме в състояние на духовна шизофрения. Защото хем искаме, хем не искаме. Не знаем какво искаме. Едно искаме и друго вършим. Едно вършим, а друго искаме. Така е.
Следователно, какво да направим? Да кажем на Бога: Боже, независимо дали искам или не искам, моля Те, помилуй ме! Дай на Бога своето намерение и кажи: поне вземи това, което Ти казвам, моето намерение, а Ти извърши моето спасение, докато моята воля се освободи, защото сега тя е поробена в нашите страсти. Тогава ще мога да Те обикна, да Те последвам, да бъда и на дело с Теб.
Помня един младеж, който се подвизаваше за своето спасение, но почина преждевременно. Когато идваше на изповед, казваше:
- Направих този грях, но го отхвърлям, не го искам!
Този израз ми хареса. Добре, може да съм извършил този грях, но не го искам. Пропъждам го, не го искам. Това е основа, върху която човек може да строи.
Веднъж група младежи на Света Гора подариха радио на едно старче. Дядото беше 90 годишен, никога не беше излизал в света и не беше виждал радио. Сложиха му батериите, показаха му как работи и му казаха:
- Дядо, ако натиснеш това копче, то ще ти говори. Ще ти казва новините.
- Какво говориш, бре, ще казва новините?
- Да, казва новините!
Младежите си тръгнаха.
Една вечер, докато в манастира цареше тишина, чухме страшна дандания, песни, какво ли не. Какво става? – се запитахме. Всичко това идваше от неговата килия. Хукнахме и гледаме стареца с кофа, пълна с вода, бяга към килията.
- Дядо, какво става, пожар ли има? Къде отиваш?
- Не! Сатаната влезе в килията ми!
Той хвана радиото и бум, хвърли го в кофата с вода!
Младежите му бяха показали как да включи радиото, но той не знаеше как да го спре...
Волята на човека е нещо много значимо, защото тя най-вече ни характеризира като създадени по Божи образ. С други думи, нашето самовластие, което, от една страна, може да се пороби до определена точка в страстите, но в дълбочина запазваме нашето самообладание най-малкото да кажем: Искам! Затова реално какво ни остава? Да направим това, което можем, което зависи от нас, което при всеки човек е различно. Едно и също нещо не важи за всички, силите и възможностите на всеки един са различни. Но можем да призоваваме Божието име. Затова никой човек, колкото и да е пленен, изтерзан, нещастен и немощен пред греха, не бива да казва, както правят много хора: не мога да се противопоставя.
И наистина, има хора, които са в голям плен, всеки в своите страсти и не могат да им устоят, щом възникне повод. Това е също като пазещите диета, които щом видят сладкишите, казват: Утре! Днес ще си хапна сладко! Какво да направим? Трябва да избягваме причините. Искаш да не ядеш? Е, не пълни хладилника с торти! Искаш да не съгрешаваш? Махни причините! Съгрешаваш чрез нещо, което е пред теб? Махни го от теб! Телевизорът те вкарва в грях? Докато е в стаята ти, ще падаш. Не се заблуждавай, че ще се избавиш. Интернетът те вкарва в грях? Докато го имаш в стаята си, пак ще падаш, сложи го на място, където ще те изобличи. След като не можеш да го изхвърлиш от дома си, по много и различни причини, отсечи причините.
Но какво правим, ако човек е толкова безсилен, че нищо не може да направи. Какво става в тези случаи? Какво му казваме? Върви да се удавиш? След като не можеш нищо да направиш, да мирясаме и ние? Не. Казваме на човека: виж, може нищо да не можеш да направиш, да падаш, при всяка възможност, но въпреки това можеш да призоваваш името на Бога, на Христос. Дори само това нещо, когато със смирение и болка призовеш Божието име на помощ, бъдете сигурни, че в даден момент Бог ще победи в теб. Защото си показал своето намерение. Казваш на Бога: не мога да устоя! Не мога, погледни ме, за пореден път не мога да се противопоставя. Нищо не може да те спре. И адът да се отвори пред теб, го подминаваш и отиваш. Нищо не те възпира. Но Божието име е всесилно, Божията благодат, т.е. Христос има тази сила, когато Го призоваваме - и по този начин изразяваме нашата воля и намерение - Божията благодат идва, изцелява човека от греха и го освобождава.
Дай на Бога своето намерение и Той ще ти даде Своята сила. Това, което не можеш да направиш, Бог ще го направи. Помните как Христос отвърнал на богатия човек, който го попитал какво да прави, за да стане съвършен. Бог му казал върви, продай нещата си и ела да Ме последваш! На него това му се сторило тежко, сега къде да ходя да ги продавам. Той не го направил, защото бил богат. Тогава Христос казал: виждате ли колко трудно е тези, които имат пари, да влязат в царството Божие. По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие. (Мат 19:24). Под богат Той има предвид сребролюбивия, защото един човек може да има две евро в портфейла си, и пак да е сребролюбив, а другият да има 2 милиона евро и да не е. Богатият не се мери само с количеството пари, а и с това къде е прилепил сърцето си.
Когато учениците на Христос чули това, те казали: Но ако е така, кой може да спаси? Тоест коя камила може да мине през иглено ухо? Никоя. Тогава? Христос им отвърнал: За хората това е невъзможно, само с човешката сила е невъзможно. Не можеш да се откъснеш от страстите си само с човешки сили, макар и на теория да казваме, че можеш да станеш добър човек – дори такъв не можеш да станеш, защото ще си свързан здраво за твоите страсти.
Но - продължава Христос - с Божията сила всичко можеш да направиш. За Бога всичко е възможно. Свидетели сме как това се повтаря и сбъдва милиони пъти през вековете.
Например, когато св. ап. Павел казва чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, има предвид да приемеш сила от Божията благодат и, естествено, с твоето намерение и съгласие да предадеш себе си на Божията благодат. А след това какво ще стане?
След това:
каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат.
Това е свидетелство за преданието на Църквата. Йеховистите казват: Само Св. Писание! Същото повтарят и протестантите. Но всичко, за което говори тук св. ап. Павел, какво е? Какво казва на ап. Тимотей? Това, което си чул от мен и ти говорих толкова време, докато бяхме заедно, и това, което не е възможно да се опише в едно послание, това, което устно ти казах, това преподавай и на други. Все едно сега да ви кажа: деца, това, което чухте днес, когато си отидете вкъщи, го кажете и на други хора. Не е възможно да ви предам всичко. Добре, с тези машинки може, но тогава не е можело да се запише всичко. Както и не всички Христови думи и чудеса били записани, а много малка част, но живото Предание на Църквата е това – каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци
Защо? За да могат и други да се поучат. А какво се получава днес? Ходим на църква, отиваме да чуем Божието слово. Чуваме го, харесва ни, утешаваме си, намираме мир, интересно ни е, но пазим всичко в джоба си, само за нас. Не казваме нищо на другия човек. Това е белег за нашето съвременно мислене. Живееш в един жилищен блок и не те интересува кой живее отсреща. Нито те интересува, нито искаш да научиш нещо. Може да се срещате в асансьора и да не им казваш добър ден! Но тази изолация, тази самодостатъчност, индивидуализъм, индивидуално благочестие и спасение е чуждо на Евангелието. Защо? Много просто. Защото, ако обичаш брата си, не можеш да скриеш от него това, което си намерил, с което се храниш и живеш. Както например, ако имаш пари в джоба си и виждаш другия да гладува, няма ли да му дадеш поне половината, да не кажа целия всичко?
Любовта е това - така казва Христос- ако виждаш другия да е гладен, му дай да яде. Дори едно парче стар хляб, където отново ще огладнее. Въпросът не е в това, че ще яде и ще се насити. Той ще яде вечерта и на сутринта ще е гладен. Но ти си длъжен да му дадеш това парче хляб. Той има нужда от словото Божие, това е вечна нужда, и особено днес, когато с тази икономическа криза сме в паника и мислим, че ще решим всички проблеми с това да нахраним хората. И в нашата митрополия всеки ден 2000 души получават храна- 600 възрастни и 1400 ученици. Това обаче не е нещо особено. Защото, добре, храниш човека, който има нужда, но не покриваш неговата съществена нужда. Защото съществена нужда на човека не е само в една чиния ядене. А и неговата душа трябва да се насити. Затова и кризата е не само материална, а най-вече духовна, която доведе до материалната. Затова в молитвата „Отче наш” Христос казва насъщния ни хляб дай ни днес и насъщен не означава просто всекидневният хляб, а този, който се отнася към нашата същност. Христос също казва: Не само с хляб ще живее човек. Човек не живее, не се насища, не се изпълва с едно парче хляб, а чрез любовта и Божието слово. И от това имат нужда хората, заедно с това и от материалния хляб, но не се насищат само с него, а имат нужда и от нашата любов, от Божието присъствие, от насъщния Хляб, Който е Христос, Който слиза от небето.
Следователно, не можеш да си намерил Христос в живота си, дори да си Го „помирисал” леко, да казваш: усетих, че нещо съществува, нещо друго става, нещо по-различно!, и да го държиш само за себе си, на работа, вкъщи, където и да се намираш, да не те интересува да го дадеш и споделиш с другите около теб. Наистина е много тъжно да виждаш хора да работят в обществени места, църковни хора, но единият да не общува с другия, нито дори да знае, че твоят колега на отсрещното бюро също ходи на църква, изповядва се, причастява, подвизава се. Как е възможно да си църковен човек и да си толкова херметически затворен в себе си? Не ти казах да отидеш да се правиш на мисионер. Не ти казах да отидеш да сложиш пано пред офиса и да напишеш върху него Иисус Христос ΝΙΚΑ. Но от друга страна, тази индивидуалистичност, да се затваряш в сърцето си и да скриваш тази евангелска светлина какъв смисъл има? Както казва Христос, този, който запалва светилник, не го покрива със съд, а го поставя нависоко да свети на всички в дома. А не да държиш истината уж за себе си независимо дали поради това, че се страхуваш или казваш: да не кажа нещо погрешно. Е, добре и да кажеш нещо погрешно, какво ще ти стане? Ако всички мислим така, тогава никой не би трябвало да говори, нито да прави нещо. Добре, ще направим и грешки. Кой ни каза, че трябва да имаме този синдром на непогрешимостта? Има ли някой непогрешимост? Добре, горкият папа, но и той колко да свáри? Е, друг папа не съществува. Един е. Не трябва да имаме тези синдроми. Мисля, че това е липса на любов, любовта има за свой белег и свойство да общуваш с другия човек, да му кажеш и дадеш това, което знаеш и имаш. Не може да обичаш и да бъдеш индивидуалист, затворен в себе си.
Затова се казва тук и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат. Защо – не само да повярват и други, а за да могат и те самите да предадат на другите благовестието на спасението. За да чуят и други, че съществува Спасителят Христос, Който стана Човек за нас и ни спасява.
Основен елемент на християнската вяра е опитът от Христос. Св. Йоан Златоуст казва, че няма нищо по-хладно от християнин, който не принася полза на своя ближен. Няма по-хладно, блудкаво и отвратително нещо от един християнин, който скрива това, което знае и е научил, и не казва нищо на никого. Не принася духовна полза на никого. Добре, спаси се сам! Върви сам в рая да видим какво ще правиш там сам!
И тъй, принасяй страданията като добър воин Иисус Христов
Ти претърпя страдания като добър воин Христов. Св. Тимотей бил епископ, посветен на Евангелието и св. Ап. Павел му казва принасяй страданията, тоест влез в трудности, не си поставяй за цел да прекарваш добре, не си търси поводи за комфорт, а принасяй страданията. Защо? Не е ли жалко, не му ли стигали всички мъки, които другите му причинявали, а трябвало да претърпи страдания? Защото понякога изглежда, че все едно Църквата иска нарочно да претърпяваме страдания - така казват мнозина. Ето, не след дълго започват великденските постите и ще постим 50 дена.
Веднъж един младеж, малко чешит, дойде да се изповяда и ме попита:
- Какво трябва да направя, за да се причастя на Великден?
Аз му казах:
- Да постиш 50 дена.
- Забрави! – ми каза.
Казах му го нарочно, за да видя какво ще ми каже след това. Беше малко чешит. Забрави! Дума да не става.
На пръв поглед наистина изглежда, че Църквата ни кара да страдаме - да постим 50 дена с боб, маслини, домати и картофи? Да не говорим, че не стават за диета... И защо е всичко това? Защото доброволното злострадание помага на човека да се избави от сластолюбието и да се научи да преодолее капризите: това не го искам, не ми харесва, не искам другото!
Преди време имаше един детски лагер към нашата митрополия. Първия ден отидохме да обядваме. Имаше едно момиче, което не искаше да яде. Извикахме го.
- Защо не ядеш?
- Не искам! Не съм гладна.
- Добре! Не си гладна.
Казахме си, детето сега дойде от къщи, не е гладно. До утре ще видим.
На другия ден отново отидохме на обяд, видях момичето отсреща, но пак не ядеше. Имаше леща. Беше петък. Хубаво сготвена, казахме и едно похвално слово за лещата, че има желязо, алуминий, антиоксиданти, каквото искаш. Яжте, бре, деца! Ще има награда, който го изяде всичко, ще получи награда.
Е, малките някак я изядоха. Онова момиче обаче отново нищо не яде. Имаше и пържени картофи и калмари. Извиках я:
- Защо не ядеш?
- Не ми харесва лещата!
- Добре. Яж пържени картофи с калмари, които са толкова хубави, след като лещата не ти харесва.
- Не искам!
Хм. Както и да е. Не яж. Втори ден.
На третия ден имаше пиле. Всички ядоха, но момичето отново не яде. Извиках я.
- Добре, завчера не беше гладна, вчера имаше леща, калмари, картофи, пак не яде. Днес има хубаво ядене, пиле, защо не ядеш?
- Аз съм вегетарианка!
Казах й:
- Сега се обади на майка си да дойде да те вземе от лагера! Обади й се сега!
За щастие майка й беше благоразумен и здраво мислещ човек. Тя нахока дъщеря си, която поплака малко, но накрая седна и яде. Е, беше започнало да й се вие свят, болеше я главата, стомахът, краката. Какво да правиш?
Това инатене не го искам, не ми харесва, не мога! знаете ли колко злини създава в живота на хората? Както в духовните неща, така и във всекидневния живот.
Примерно хората са се оженили и единият казва на другия:
- Няма да правя това нещо!
Започват да се карат, трепят се, защо?
- Гледам си моя филм! Искам да гледам моя филм.
- Аз не искам твоя филм!
После и двамата купуват по един телевизор. Единият да гледа тук, а другият оттатък. След това идват децата и те искат своето. Майката гледа едно, бащата друго, децата искат друго. Е, накрая какво ще стане в този дом? Има хора, които се карат за тези неща. Всичко идва от налагането на собствената воля.
Затова е много важно човек да претърпи доброволно страдание за Христовата любов, да съблече страстите, както и своите собствени желания, защото по този начин се освобождава от всички тези неща Това искам! Това не искам! Така ми харесва, така искам, така да направя, това ще направя.
Чрез това страдание човек се освобождава най-напред от всичко това и става истински свободен. Сещам се за едни свети и добродетелни отци, на които казвахме:
- Отче, да взема това нещо?
А той казваше:
- Както искаш.
- Да сложим листа хартия така накриво?
- Както искате.
- Да останем тази вечер тук?
- Голяма радост за нас! Голяма чест за нас!
- Да си тръгнем утре?
- Както иска вашата любов!
Никакво противопоставяне, никакво възражение, никакво мръщене, а уютност в отношенията и липса на всякакъв стрес. Те не се страхуваха да не стане по тяхната воля, а напротив, радваха се, че могат да ни утешат и чувстваха тази свобода. Ние се боим, казваме, ама ще ме експлоатират, ще ме използват, ще ме окрадат, жертва съм, ще ме вземат за будала. Някакви такива болни страхове.
Страданието също така помага на човека да се прочисти, освобождава се от неговите страсти, очиства се от тях, от греха, очиства своя ум, воля, отдалечава се от сластолюбието, което е причина за много злини, от това да обича прекомерно себе си, да се бои и да трепери и да чете всички онези... хранителни съставки. Например човек почва да яде нещо и се зачита в съдържанието – протеини, витамини, каква реакция причиняват, вредят, помагат.. Хората постоянно се разболяват, преследват лекарите, страхуват се от микробите - това са нездрави неща и състояния, и духовни, и психологически, и медицински и психиатрични. Всички те произлизат от болестта на страхливостта, чийто роб става човекът.
А понасянето на скърби и утежнения ти дава смелост. Взимаш един меч, разсичаш всички тези възли и се освобождаваш. Като добър войн трябва да претърпиш страдание, да не се уплашиш. Един добър и смел войн не се страхува да прави упражнения (άσκηση), да падне в калта, да скочи в реката, да мине отвсякъде. Какъв войн ще станеш, ако се страхуваш от един паяк? А ако видиш и мишка - тежко и горко! Не стават тези неща. Злостраданието, търпението в доброволните страдания e важно, защото придава смелост в душата на човека. Той става смел, освобождава се от своите желания и страсти и се отдалечава от мъчението на "това искам, а това не искам, така искам, а така не!" Това са гибелни неща, те са като киселината, която разяжда метала. Започни вкъщи с така искам, така ми харесва! и ще видиш как ще съсипеш семейството си. Върви на работа и кажи: така искам и така ми харесва! Да видиш след това коя врата и кой прозорец ще си харесаш да излезеш!
"Така искам и така ми харесва" е катастрофа за човешките отношения, за душите на хората, за отношенията ни с Бога преди всичко.
Въпроси след края на беседата:
Въпрос: Защо Бог не премахне дявола, за да може. . .
- Да го унищожи, за да не ни безпокои?
- Да.
- Вижте, първо Бог уважава свободата на дявола и обича и него, защото и той има своята свобода, граници на свободата. Но това не означава, че всяко зло, което правим, трябва да го приписваме на дявола. И той е виновен, но и ние имаме отговорност за нашите дела и, както казваме понякога, той има подпомагаща роля. Тоест, ние сами отиваме и искаме тези неща. Но ако искаме извлечем духовна полза и от дявола, можем да го направим и това да ни помогне да станем по-добри. Наша е вината, че го използваме, за да станем по-лоши.
Един авва в пустинята се молил непрестанно. Друг го попитал:
- Кой те научи да се молиш непрестанно?
Той отвърнал:
- Дяволът!
- Дяволът те е научил да се молиш непрестанно?
- Да.
Как те е научил?
- Постоянно ме бореше и ме принуди да се моля непрестанно.
Докато той можел да му отвори вратата и да станат първи приятели и когато поиска, да му „прожектира един филм”, да го приема с удоволствие. Но понеже не го приемал, молил се непрестанно и водил борба, се научил да се моли.
Следователно, Бог не премахва дявола. Той ще го премахне в даден момент, при Второто Христово Пришествие, когато ще го постави на мястото му, но дотогава неговата свобода остава. Но той не може да ни стори нищо, ако ние не му съдействаме. Ако ние не се съгласим, нищо не може да направим, той е слаб. Ние имаме Божията сила, която е по-мощна от тази на дявола. Защо не оползотворяваме Божията сила, а се съгласяваме с предложенията и предизвикателствата на изкусителя? Следователно, и ние носим отговорност.
Превод: Константин Константинов
