Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (79 Votes)

5Продължение на беседата върху Посланието на св. апостол Иаков

Кои са двоедушни? Всички сме двоедушни. Какво означава двоедушен? Този, който иска едновременно две противоположни неща. Искаме Бога, но в същото време искаме и другия живот. Ще ми възразите - не го искаме! Добре, теоретично не го искаме. На практика обаче нашите дела показват друго. Показват, че сме пленени. Двоедушието е грях, защото двоедушният човек страда от духовна шизофрения и иска едно, а върши друго. Едно са неговите мисли, а друго делата и всички сме такива. Сам св. ап. Павел казва, нещастен аз човек, защото едно решавам, и друго правя. Едно искам, и друго върша. „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Римл. 7:24). Кой ще ме избави от това нещастие, което нося в себе си? Решавам да се помоля, да пазя въздържание, да постя, хиляди неща. Колко добри решения вземаме всеки ден? Обаче не ги вършим, биваме пленени, вървим като вързани овце и ни водят в друга посока. Колко пъти дори собственото ни аз се противи и ни казва: "Какво отиваш да правиш? Недей! Спри!" Собственото ни аз протестира, а ние сме като хипнотизирани и пияни - отиваме натам и не можем да разберем какво става. Защото сме пленници, защото това е пленяването от сатаната;

Не успяваме да се наложим над своето аз и страстите ни завладяват, защото дяволът е диктатор, страшен тиранин, той не иска нашата свобода, не иска да имаме лице. Това е двоедушието - да имаш сякаш две души, две мнения, две решения, двама човеци, да бъдеш двойнствен човек, който живее живота на Църквата и едновременно прави хиляди други неща, които го отричат.

Сещам се за едни думи на старец Паисий: "Имаше един човек, който ходеше на църква, молеше се, плачеше, правеше поклони и целият бе в умиление. Направи ми впечатление този човек. Този човек - или по-скоро тази група хора, тъй като не е само той – в  момента, в който плаче, ридае и се моли, може да ти извади нож, стига да го провокираш с нещо. Това е страшна шизофрения. За Петър Велики, който убивал хора и знам ли още какво, се казва, че той всеки ден присъствал на Светата Литургия.."

Това е двоедушието. Не става така. Това означава, че нещо не върви добре. Как е възможно такова раздвоение - не е ли оставил у теб никакъв плод тази Литургия, Евангелието, животът в Църквата? Добре, ще ми кажеш, кой е този, който не е такъв? За съжаление, всички сме такива и затова св. ап. Йаков казва по-нататък: "Понесете страдания, плачете и ридайте: смехът ви нека се обърне на плач, и радостта - на тъга. Смирете се пред Господа, и ще ви въздигне". Думите на св. ап. Йаков са сурови. Като противодействие на цялото това терзание на човека, на нашето аз, на нашето двоедушие апостолът казва да понесем страдания, да плачем и да ридаем.. Как един християнин понася страдания? Какво страдание? Добре, постът е такова страдание. Мнозина казват: "А-а-а, гладен съм по време на пост!" Но нали затова постим, за да чувстваме глад, не постим, за да сме сити. Това прави постът – чувстваме глад. Треперят краката ми? Нищо, нека треперят. Не казвам да се изтощим и съсипем, но не трябва да се страхуваме от такова страдание. Нали? Отивам да бдение и не мога да стоя на краката си - това има стойност. Да си готов да умреш, както се казва, обаче да стоиш там. Духовните неща не могат да се случат сред комфорт. Християнинът трябва да бъде подвижник, да бъде подвижник по дух, а да си подвижник означава да претърпиш. Виждали ли сте някой спортист, който става спортист, седейки на фотьойла? Не може. Постоянно трябва да тренираш, да се упражняваш, да се изморяваш. Така ще успееш. Постоянно трябва да бодърстваш. Веднъж някой каза:

- Геронда, думите ти ме нараниха и накараха да плача! Съкруши ме!

- Ама затова ти го казах! За да те раня ти го казах! За да те съкруша ти го казах! За да заплачеш ти го казах! За какво ти го казах иначе? За да се смееш? Защо те наскърбих пред другите? Защо те направих за срам? Нарочно! Не го направих в неведение! Не! Нарочно го направих, за да те съкруша. Да пробия твоя егоизъм. Да заплачеш. Разбира се, за да заплачеш. Защо да не плачеш? С други думи, да ти говоря и да не плачеш? Трябва да се трудим в духовните подвизи: когато постя, го правя, за да претърпя лишение, когато бодърствам, го правя, за да претърпя страдание, когато давам милостиня, го правя, за да се лиша от нещо, не давам милостиня, без дори да съм го разбрал. Когато правя нещо, го правя, за да се изморя, за да го почувствам, да го усетя.

Какво говори това за нас – че сме мазохисти и ни харесва да малтретираме себе си? Не! За съжаление обаче грехът е отъждествен с сластолюбието. В греха има наслада, има приятно чувство, не само греховна наслада, но и от всяка гледна точка – и душевна, емоционална и изобщо. Сърцето клони към греха заради неговото сластолюбие, тъй като в него намира доволство. В началото в добродетелта няма духовна наслада, има болка, има труд, има злострадание, трябва да има трудолюбие. Обратното на сластолюбието е трудолюбието, т.е. да обичаш труда и да вършиш дела, да почувстваш умора. Трябва да се измориш. "Изморих се!" - казваш. Ами трябва да се измориш. Защо да не се измориш? Горко, ако си вършил духовни подвизи и не си се изморил. Това какво означава? Какви подвизи са това? Какъв подвиг е подвигът, който не те изморява? Това не би било подвиг. Разбира се, тук е тайната: че трудолюбието заради Бога в духовната борба съдържа много радост и истинска духовна наслада, докато радостта от сластолюбието на греха е временна и нейната горчивина и лоши плодове са постоянни.

Факт е, че в началото човекът, който иска да се подвизава духовно, трябва да се отдаде на трудолюбието, трябва да се потруди, да се измори, да положи и душевен, и телесен труд. Когато например другият ме ругае, а аз не му отвръщам, това не е ли труд? Нима вътре в себе си не ставам звяр и не ми идва да го разкъсам? Аз обаче сдържам себе си и не го правя. Това е труд. Когато другият е дотеглив и ми идва да го изхвърля навън, но се сдържам, за да не го нараня, за да не се отнеса лошо с него? Идва някой и иска от мене нещо абсурдно и въпреки това го търпя, слушам го, изморява ме, разбира се, но това има стойност. Ще ми кажеш, че в брака, в семейството се изморяваш! Но и това има стойност - тази умора, тази всекидневна смърт в борбата на семейството, където например може да живея в семейството с мъжа, с жената, с децата и въпреки това да съм сам, да не ме разбират, да не ме приемат не от лошо разположение, а защото живеят в собствен свят. Това е голям труд, голяма борба, голямо злострадание.

Знаете ли, че душевният труд е по-тежък от телесния? Да се подвизаваш телесно, да бодърстваш, да се изморяваш, да постиш и т.н. включва радост, така да се каже, има пряк резултат, но душевният труд е много трудно нещо. Да бъдеш на определено място и всеки ден да изпитваш горчивина, разочарование, отхвърляне, да живееш в един дом и мъжът ти да те отхвърля, жена ти да те отхвърля, децата ти, да не те приемат, да не те зачитат, да не ги интересува дали съществуваш или не, да не признават нищо от всичко това, което правиш. Е, това не е ли аскеза? Това е аскезата. Това е много по-трудно от другите неща. По-добре да отидеш да копаеш на нивата цял ден, отколкото другият да те отхвърля и с езика си да те яде. Хиляди пъти е за предпочитане да разбиваш камъни, отколкото другият да те разбива с разприте и нервите, които ти носи.

Следователно аскезата е многостранна и обхваща целия човек. Аскезата за нас, които основно сме в света, не е толкова в телесните дела - терзанието не е толкова телесно, защото не можем да правим много неща в света. Добре, ще постим, ще отидем на бдение, ще се помолим вечерта, макар и изморени. Добре. Не можем да правим повече от тези неща, може би нямаме силата. Но всекидневно търпим. . . какво да каже човек? Дтрашно е колко  може да се измори човек. Знаете ли, има случаи на хора, които могат да те изморят, да ти говорят пет минути и да те съсипят, да ти е нужен цял ден, за да се съвземеш; а другият да ти говори цял ден, но да не те изморява. Не знам, в човека ли е това нещо? Само да ти каже две думи и те е разбил, докато светите хора те отморяват.Или дадена ситуация - на работното място, нашите колеги или обкръжението, където живеем. Предпочиташ да отидеш в планината сам, отколкото да бъдеш с трудни хора. Е, това е терзание, да търпиш заради Христовата любов и да оставаш там. Това действително е подвиг, терзание.

Какво става обаче? Чрез това терзание, скръб и плач се ражда Божията утеха. Човекът, който не страда, не бива утешен от Бога. Това е закон. Искаш ли Бог да те утеши? Ако намираш утеха в човешките неща, Бог няма да те утеши. Ако намираш утеха във всичко, което е около тебе, не очаквай утеха от Бога. Бог ще утеши хората, които наистина са изстрадали, неоправдани, презрени, отхвърлени. Ще ми кажеш: "Добре, аз, който не съм такъв, след като всичко ми е наред, какво да правя?" След като си наред и не се налага да полагаш усилия и трудове, трябва да вършиш доброволни такива. След като недоброволно се чувстваш добре, върши доброволни трудове. Води допълнителна борба. Да, защото човек се спасява или с доброволни трудове, когато подтиснеш твоята воля чрез пости, молитви, всякакви подвизи, както преди казахме, или чрез недоброволни трудове. Не казвам мъжът да ругае всеки ден, той сам го прави. Твоето терзание е недоброволен труд, не го искаш, не го причиняваш ти, но го има. Е, оползотвори това, което съществува, вземи го и го оползотвори духовно, за свое добро. Или имаш някаква болест, някакъв проблем, за който причината не е в теб, а сам се е появил. Това е удобна възможност, подвиг, който можеш да поемеш и да го оползотвориш. Следователно, ако имаш недоброволни трудове, трябва да ги използваш. Бог ще те утеши. Ако не вършиш недоброволни трудове и всичко ти е добре, тогава си длъжен да вършиш доброволни трудове; да си наложиш духовна аскеза.

Помните ли какво казал Бог на богаташа: "Чедо, ти се наслади на нещата в живота си. Когато живееше, всичко беше добре, каквото искаше, го имаше, нищо не ти липсваше, никой никога не ти каза нищо. Наслади се на благата в живота си. Сега вече няма нищо". Докато другият – Лазар, преживял злини, затова той бил утешен. И наистина човекът, който е вкусил Божията утеха, разбира, че тя не може да се сравни с човешката утеха. С нищо. С абсолютно нищо. Една жена бе много духовен човек, имаше истински духовен живот, а не просто емоции и фалшиви чувства. Нейният мъж наистина беше тиранин, злодей. Не можете да си представите какви мъки й причиняваше. Дълги години тя понасяше всичко от него. Ругатни, викове, хули, каквото умът ви може да си представи. И най-лошото – децата й се бяха вдигнали срещу нея и въпреки че всеки ден се бе жертвала за тях, всеки ден пиеше горчивата чаша на неблагодарността, на варварщината. Децата й станаха лоши, но имаха свята майка. Както и да е. Веднъж жената стигна до предела на силите си и каза: "Боже, не издържам повече!" Бе я поразила много тежка болест, а мъжът й изобщо не й обръщал внимание. Какво станало обаче? Тъй като била духовен човек, тя имала такава утеха от Бога, че постоянно се молела в сърцето си и Бог я утешавал изключително много. Сред страшните мъки и трудности тя чувствала голяма утеха от Бога. В този случай действително говорим за мярата на светците, а не за обичайните неща. Веднъж обаче като човек - или по Божие допущение - тя казала: "Не мога повече! Не издържам! Боже, не мога!" Мъжът й я унизявал, и телесно и душевно - той не я оставял да ходи на църква, да се причасти, бил като демон. След като стигнала до ръба на своето търпение, една нощ тя се помолила, тъй като той я изгонил вън от стаята, защото му казала, че иска да ходи на църква. "След като искаш да ходиш на църква- вън!" Тогава тя чула Божия глас в себе си: "Добре, аз ще взема това изкушение, за да имаш мир". От следващия ден мъжът й постепенно ставал все по-добър и след петнайсет дена станал като агънце. Какво се случило обаче? Молитвата постепенно затихнала и тя я загубила. Мъжът й казвал: "Искаш да ходиш на църква? Добре, хайде, върви! Искаш да купиш еди-какво, да дадеш милостиня, вземи и раздай!" Тя казвала: "Слава Богу! Това, което очаквах, стана, макар и след 25 години!" Да, стана, но загубила Божията утеха. Бог не я утешавал, както преди. Тя загубила молитвата, нямала топлината, която имала преди, нямала пламъка, който имала. "Ох, какво става сега!" Сега я обхванало отчаяние, обратното нещо. Ами сега? Какво ще стане? С други думи, ще имам утеха от мъжа ми и ще загубя утехата от Бога? Затова тя започнала да се моли: "Боже мой, какво ще правим сега? Какво обаче да каже? Направи мъжа ми звяр? Не може. Какво да каже? Както и да е. Тя се молила, молила, след това дошли други изкушения и т.н. и тя преоткрила себе си. Същото правили и светците. Защо избирали далечни места, където няма човешка утеха? Защото те от опит знаели, че колкото по-голяма човешка утеха имаш, толкова по-малка е утехата от Бога.

Отец Захарияс ми разказваше за старец Софроний, който казвал:

- Когато бях в пустинята и имах една кутия мляко за моите нужди, си казвах: "Една кутия мляко, ще ми стигне за три-четири дена, за една седмица. Какво трябва да правя, за да получа още една кутия мляко? Да отида да купя. Това не е ли простата логика? Логиката на пустинята обаче казва друго: искаш да придобиеш две кутии мляко? Дай кутията, която имаш, и ще дойдат две. С други думи, за да имам две кутии мляко, давах едната, и Бог изпращаше две. Давах двете и Бог изпращаше четири. Защо? Защото там няма човешка помощ, не си в света.

Няма да забравя, когато бях млад и живеехме в Капсала, в Света Гора - там е пустиня, има снегове, особено през зимата всички бяхме блокирани, не можеш да отидеш да видиш другия. В гората, сред храстите, можеше да минат 10-15 дни и да не можеш да отидеш да видиш съседа. Когато казвам съсед, имам предвид някой брат на огромно разстояние. Той обаче е твой съсед, след като го виждаш отдалеч. Веднъж взехме няколко неща и ги занесохме на един старец, който живееше по-надолу от нас. Той живееше сам. Човешко е – ще му сложиш нещо - малко елей, други неща.

- Геронда, донесохме ти няколко неща!

- Благодаря много! Предайте благодарности на вашия старец!

Той задържа част от тези неща.

- Ама всичко е за тебе! -

- Не, не! Тези стигат за днес!

- Е, добре, а утре?

- Е-е-е, утре! Бог знае! Не и за утре!

И къде беше той? Не в града, не близо до бакалина, а в пустинята. Нямаше как да има за утре. Но понеже нямаше човешка помощ, той наистина имаше Божията помощ. Наистина, от малкия си опит ви казвам, че колкото пъти по човешки нещата са невъзможни, тогава Бог се намесва. Факт е обаче, че това се случва, когато човек стига до крайния предел на своите сили, дотам, че да не може повече - когато стигнеш дотам, там е Бог. Трябва обаче да стигнеш там, да издържиш да стигнеш до крайния предел, да не изпаднеш в малодушие и да кажеш "Не! Стига!" и да отстъпиш назад. Трябва да стигнеш там, да имаш тази сила, да очакваш и да вярваш, че Бог е там. Ако обаче започнеш да правиш други неща, тогава ще загубиш утехата от Бога.

Знаете ли, че човек може да загуби утехата от Бога и чрез най-обикновени неща, на които възлага своето упование... Защо Бог казва, че сребролюбието е грях, че хиляди неща са грях – коя е същността? Същността е, че това краде нашето сърце. Да имаш пари не е грях, де да имах пари, да сме милионери и аз ви казвам, че бих искал да съм милионер, не е лошо нещо да имаш пари, но те да не окрадат сърцето ти. Ако съумееш да останеш свободен и правилно да ги управляваш, тогава даром си влязъл си в рая. Това е ключ, който отваря рая, но същият ключ отваря и ада. Ако не внимаваш, със същия ключ ще влезеш в съседната врата. Въпросът е сърцето на човека да не бъде окрадено, независимо дали от човек, дали от пари, дали от човешка слава, дали от твоето положение, и от всяко друго нещо. То да не окраде, да не плени сърцето ти, а да остане в Бога.

Отново пример от монашеския живот. В Света Гора имаше различни крадци, които ограбваха, плячкосваха и дори малтретираха монасите. Имахме подобни истории. И тъй, на Света Гора се говореше, че има крадци. И какво ще правим? Най-лесното нещо е да ограбиш един монах, сам е, в гората. Един монах отиде и сложи хубав катинар на килията си. Нека ви кажа и нещо друго преди това – имаше един старец, наследник на хаджи Георги. Отишли да го ограбят. Той имал стари икони в килията си. Вързали му ръцете, краката и устата да не вика. Той им казал:

- Преди да ме вържете, моля ви, вържете ме в църквата!

- Защо?

- Да бъда в църква и ми отворете книгата, след като ме вържете, за да прочета службата до сутринта, за да не я пропусна!

Те го вързали и той така четял. След това неговите съседи го намерили:

- Е, не пречи, след като ме вързаха тук, прочетох и службата! Взеха нещата и изчезнаха!

Но да се върна към моя пример. Нашият съсед отишъл и взел един катинар:

- Няма как да го отвориш! Нека дойдат - нищо не е!

Да, но когато вечерта отишъл да се помоли, Бог не бил там. Той загубил молитвата. Защо? Бог му казал:

- Твоето упование в катинара ли е или в Мене? Тоест Кой те пази тук, където стоиш? Катинарът или Аз?

Той дотолкова се почувствал изобличен, че махнал катинара и си наложил като правило за 40 дена да спи на отключена врата. Разбира се, и от най-малкия шум се ужасявал и скачал от леглото. В Иверския манастир дошла иконата на Света Богородица по море и, ходейки по морето, преп. Гавраил Ивирит отишъл и взел иконата, занесъл я в манастира, отците я поставили в съборния храм, но сутринта я намерили на вратата на манастира. Господи, помилуй! Кой я е взел? Хайде, отново я сложили в храма, но на другата сутрин отново била на вратата. Отново я поставили в храма, отново я намерили на вратата. Заключили храма. Света Богородица се явила на игумена и му казала:

- Виж, геронда, аз ще пазя вас, не вие мене!

Оттогава иконата на Света Богородица стои до манастирските порти. Разбира се, от почитание монасите затворили онази врата, поставили наблизо друга и построили параклис, където се намира иконата, която затова се нарича Вратарница, т.е. Света Богородица, която е до вратата. Защото Бог пази нас, а не ние Него... Където няма човешки неща, човешки утехи, човешки сили, Бог е там. Бог е нашата цел. Когато всичко е наред в живота ни и имаме хиляди блага, трябва да благодарим на Бога за това, което имаме, да Го прославяме за всички блага, които имаме, но да не забравяме трудолюбието, доброволното трудолюбие в аскезата - и телесна, и духовна, всяка една аскеза, която води до трудолюбие в нас, защото то ще ни освободи от страстите и греха...

Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3d8r 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.