Днес е Неделята на прошката. Който е бил през този ден в църква, помни умилителния чин на опрощението. В средата на храма изнасят иконата на Христос Спасителя, на Божията майка и светците и след кратко вечерно богослужение свещеникът застава на колене и измолва прошка от своите енориаши, а те минават пред него и на свой ред го молят да им прости.
В това просто и безискусно действие се усеща духът на древното християнство, всепрощаващата любов и състрадание, с които то победило хладния и равнодушен езически свят.
Всичко е започнало в египетските пустини. Там монасите са се събирали през последната неделя преди Поста, молели са се заедно, молели са един от друг за прошка и са се разотивали, а после са пребивавали в уединение и молитва, постили са и са се трудили през целия Велик пост. Манастирските врати са се затваряли чак до празника на Входа Господен в Йерусалим, или, както го наричат у нас, Връбница. Тогава подвижниците са се връщали в манастира, за да посрещнат заедно Пасха.
Постепенно този благочестив обичай се е разпространил повсеместно и е станал практика на Християнския изток. Особено любим обаче е станал той в Русия. Хората са се каяли и са търсили навсякъде взаимно опрощение – от царските палати до бедните колиби. В историческите актове от времето на цар Борис Годунов се е запазило едно любопитно свидетелство от 1598 г.: „Отначало митрополитите, архиепископите, епископите благославяли царя и му давали прошка. А след тях – архимандритите, игумените и честнѝте старци – и всички получавали от него опрощение. И получили благословение, започвали своя труд през св. Четиридесетница“.[1]
Защо обаче е било нужно това? Какво дава това опрощение? Защото хората имат нужда от него?
Оказва се, че да простиш, не е лесно нещо. Естествената реакция е да отмъстиш. Древното правило така и е гласяло: „Око за око, зъб за зъб“ (Лев. 24:20). Тук въстава и бурната кръв, и оскърбеното разтревожено сърце.
Още древните евреи, като умни законодатели, са се опитвали да неутрализират бурните взривове на отмъстителността. Неслучайно, те са имали правило да прощават на обиждащия до три пъти и едва на четвъртия път да го изправят на съд. Христос е допълнил това мъдро правило и е дал на Своите ученици заповед да прощават до „седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21).[2] Ето как тълкува това бл. Теофилакт Български († ок. 1107 г.): „Той казва така, за да не ограничи броя на опрощенията. Колкото и пъти да е съгрешил някой и после се покае, прощавай му“.[3] Впрочем, християнският опит подсказва, че няма да е нужно толкова дълго усилие. „Вижте, –казва св. Амвросий, еп. Медиолански († 397 г.), понасяйте кротко и прощавайте първото оскърбление на вашия враг, прощавайте и второто, тогава той няма да се реши да извърши трето“.
Не бива да мислим, че само религиозният човек може да прощава така. Към подобен извод води и обикновеното човешко благоразумие.
Неотдавна прочетох интересна мисъл при един известен богослов от 19 в. – митр. Филарет (Дроздов; † 1867 г.). Той пита, защо св. ап. Павел изрича думите: „Не бъди побеждаван от злото, но побеждавай злото с добро“ (Рим. 12:20). И сам отговаря: „Ако за раната въздадеш с рана, то тогава ще има двама ранени, вместо един. И злото ще се удвои, вместо да се прекрати... Обидата, нанесана заради обида, не само не унищожава злото, което вече е извършено, но го усилва. В когото е имало достатъчно зло, за да нанесе обида, ще се намери още повече, за да отговори на взаимната обида. Така се появява цяла верига обиди. И затова трябва да вършим обратното: да прощаваме на враждуващия против нас. Не може да държиш дълго горяща жар над главата си и да не почувстваш горещина. Така и най-упоритият няма да остане дълго безчувствен, ако му благотвориш“.[4] Вижте, какво се случва вътре в човека. Когато прощава обидите, в него се открива способността на ума да види самия себе си, своите собствени недостатъци и да разбере, че прошка може да се получи само чрез прошката, че мъстта, ненавистта, враждата са празни неща.
А тогава се упражнява сърцето, което побеждава самò себе си и се проявява волята, която слуша гласа на съвестта и го следва. Разбира се, това изисква труд и внимание. Отначало сърцето скърби, непривично му е да прощава, но после се успокоява и като че става ново.
Така човек вътрешно се преобразява и се одухотворява. Той владее над себе си – да прощава и да забравя обидите става правило в живота му. А богослов като о. Сергий Булгаков вижда в това и нещо повече: „Прошката – казва той – е богоподобие, образ Божи. И в това Бог дава и създава самата възможност за прощение“.
Погледнете, изглежда, че в акта на прощението се съдържа целият процес на самовъзпитание, който би бил невъзможен, ако в ума и сърцето на човека нямаше идея за Бога, Творец и Отец, пред Когото е срамно да се таи злоба, защото Той безкрайно обича и прощава на мен, покривайки моите грешки и падения. И затова, аз, Неговият син или дъщеря, съм длъжен да покрия чуждото зло и грях чрез любов – и по този начин да победя силата на злото в самия мен. За това настроение на ума съществува и правило, което приписват на известния подвижник от 5 в. св. Исидор Пелусиот: „Обидите записвай на вода, а благодеянието – на мед“.
Запомни това!
[1] Дебольский, Г. Дни богослужений Православной кафолической восточной церкви, М.: „Харвист“ 2002, с. 623.
[2] „Още в Стария Завет Законът не само е поставял граници на отмъстителността по правилото „око за око“ (Изх. 21:25), но и е забранявал ненавистта към своя брат, отмъстителността и злопаметството към ближния (Лев. 19:17). Мъдрият син Сирахов е измислил тези предписания, той е открил връзката, съществуваща между прошката, която човек дава на своя ближен, и тази, която проси от Бога: „Прости на твоя ближен обидата, и тогава по твоята молитва ще ти бъдат простени и твоите грехове. Човек храни гняв към човека, а от Господа проси прошка. Към подобния на себе си човек няма милосърдие, а се моли за своите грехове“ (Сир. 28:2-5). Книгата на Премъдростта допълва това поучение, напомняйки на праведния, че в своите разсъждения той трябва да взема пример от Божието милосърдие (Прем. 12:19-22). Иисус се връща към това двойно поучение и го преобразува. Както и синът Сирахов, Той учи, че прошката Божия не може да бъде дадена на този, който сам не прощава, и че е нужно да прости на своя брат, за да поискаш прощение и от Бога. Притчата за немилосърдния длъжник пояснява тази истина (Мат. 18:23-25), на която Христос така много настоява в Мат. 6:14 и ни заповядва да я повтаряме всеки ден, за да не я забравим. В „Отче наш“ сме длъжни искрено да кажем, че прощаваме. Това е свързано с нашето опрощаване и става условие и за Божието прощение (Лука 11:4). Иисус отива още по-нататък. Той дава Бога като пример за милосърдие (Лука 6:35). Тези, на които Бог е Отец, трябва да Му подражават, за да бъдат Негови истински чеда (Мат. 5:43-48). Прошката не е само предварително условие за новия живот. Тя е един от основните му елементи. Затова Иисус заповядва на Петър да прощава непрестанно, за разлика от грешника, който се стреми да отмъщава без мяра (Мат. 18:21, срв. Бит. 4:24). Следвайки примера на Господа, Стефан умира, прощавайки (Деян. 7:60). За да може да побеждава злото с добро (Рим. 12:21 срв. 1 Петр. 3:9), християнинът трябва винаги да прощава и да прощава от любов, както прощава Христос (Кол. 3:13), както прощава Неговият Отец (Еф. 4:32)“ (из Словарь Библейского богословия, ред. Ксавье Леон-Дюфура, Брюссель: „Жизнь с Богом“ 1974, с. 950-951.
[3] Бл. Феофилакт, Благовестник, СПб. б. г., с. 107.
[4] Дьяченко, Г. Уроки и примеры христианской надежды, М. 1894, с. 534-535. По същия начин са разсъждавали и св. отци като например св. Василий Велики: „Не лекувайте злото със зло, не се опитвайте да се надминете взаимно по беди. В лошите борби по-нещастен е този, който е победил, защото победата му носи повече грях. Не бъди събирач на лошия дълг, а още повече – лукав възмездител на лукавия дълг. Обидил те е някой разгневен? Отмини злото с мълчание... Защото раздразнението събужда раздор, раздорът – обиди, обидите – сбиване, сбиването – рани, а от раните нерядко се умира. Да спрем злото в неговото първо начало, с всички сили изтръгвайки от душите гнева... Затова, ако искаш да ме послушаш, не прибавяй нищо към обидните думи на другия. Той те е нарекъл подлец, безславен, който нищо не значи? А ти си кажи, че си земя и прах – нима си по-славен от нашия отец Авраам, който така наричаше себе си (Бит. 18:27)? Прибави към това и прекрасната постъпка на Моисей, обвинен от Аарон и Мариам. Той не започнал да се оплаква на Бога от тях, а се молел за тях. Ти чий ученик искаш да бъдеш? На богоугодните мъже и блажените, или на хората, изпълнени с духа на лукавството? Когато те смущава изкушението да кажеш обидна дума, представи си, че трябва да решиш за себе си – да се приближиш ли чрез дълготърпение до Бога, или чрез гнева да отидеш на страната на противника? Дай време на своите мисли да изберат по-добрата част. И на врага или ще принесеш полза с примера на кротостта, или по-силно ще му отмъстиш с презрение. Нима за него може да има нещо по-болезнено от това, че врагът му е по-високо от обидата? Не губи благоразумието си и не си позволявай да му се поддадеш. Той ще съжалява за това, което е приказвал, а ти никога няма да се разкайваш за добродетелите си. Нужно ли е много да се говори? Неговите думи са му затворили вратите на Царството. А на теб мълчанието ти е приготвило Царство. Защото претърпелият докрай ще бъде спасен (Мат. 10:22). И изкорени от себе си две мисли: не смятай себе си достоен за нещо много велико и не мисли, че който и да е човек е с по-малко достойнство от тебе. Ако правиш това, никое извършено към нас безчестие няма да ни раздразни“ (Св. Василий Велики, Творения, т. 2). В същия дух учи и св. Йоан Златоуст: „Имаме ли наистина възможност да простим на нашите ближни толкова, колкото ни прощава Господ? При това, ако и да пожелаем да простим – прощаваме на подобни на нас раби, а самите ние получаваме прошка от Господа... Да не мислим, че като прощаваме на ближния си, му правим благодеяние, или велика милост. Не, самите ние получаваме благодеяние, сами за себе си извличаме от това велика полза. По същия начин, ако не му простим, така не му нанасяме никаква вреда, а за себе си приготвяме мъка в геената. Затова моля, знаейки това: да не бъдем злопаметни и да храним вражда към тези, които са ни създали неприятности или каквато и да е друга обида. Но да си представим какво благодеяние и дръзнование пред Господа ни дават те, а още повече, че примирението с оскърбилите ни заглажда нашите грехове – затова да не се бавим, но да се примирим с враговете си и като мислим за ползата, която това ще принесе, да отидем с такова разположение при враговете си, като че бяха истински наши благодетели...“.
