Мобилно меню

4.9285714285714 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (56 Votes)

3 nДнес празнуваме Тържеството на Православието, но трябва да помним, че празнуваме Божията победа, победата на истината, победата Христова над всички слабости според човешките разбирания. Това не е тържествуване на нас, православните, над другите вероизповедания и другите хора; това е Божия победа над нас и чрез нас, колкото и светлина да носим в себе си, над другите. Кой от нас ще посмее да каже, че вярва така, както това е описано в Св. Писание?

В края на Евангелие според Марк ни се казва, че на вярващия всички чудеса ще бъдат разкрити, че той ще заговори на нови езици, ще лекува болести, мъртвите ще възкреси, ако изпие отрова, нищо няма да му се случи: кой от нас може да каже за себе си, че неговата вяра е такава или подобна?

За нас може да се отнасят думите на св. ап. Павел – че носим светинята като че ли в глинени съдове. Глинените съдове сме самите ние, ние сме съдове, недостойни за това съдържание, което Господ ни дава. И наистина, Църквата обема всички нас, но ние не може да я обемем, тя е необятна, а ние сме малки.

Църквата не е само общност от хора, които са повярвали в Христос. Църквата е чудо, присъствие на тайната на Светата Троица в нашата среда и наше приобщаване към това чудо чрез Божията милост, чрез благодатта Божия. Първият член на Църквата е Спасителят Христос, в Когото цялата пълнота на божествената природа обитава телесно. Той е в тялото Си Бог, Той е в божеството Си човек.

И заедно с Него Неговият дар, Светият Дух се излива върху всички живи твари – не само върху вярващите, а върху целия свят, защото Той е отворил вратите, през които тайната на вечността се влива във времето. „Аз есмь дверь овцам“, Аз съм вратата на овцете; ако някой влезе през тази врата, той ще има нов живот, и паша ще намира.

И на друго място св. ап. Павел ни казва, че силата Божия „се в немощ напълно проявява“. Да, ние всички сме недостойни за това богатство, което Господ ни е дарил и ни дава всеки ден, всеки час през целия ни живот. Ние сме немощни, но силата Божия в нас се проявява. И тъкмо това празнуваме днес. Не това, че православните превъзхождат останалите със светостта на живота си, със своето знание за Бога, с това как градят нов свят по наставление Божие; ние празнуваме това, че в Своята милост Господ ни дава, бидейки немощни, да разбираме онова, което иначе е непостижимо за ума ни. Ние знаем много, но не Го познаваме така, както сме призвани да Го познаваме.

Един от древните богослови казва, че вярата е животът на Светия Дух, Който разкрива в нас всички тайни Божии. Кой от нас би посмял да каже такова нещо?

И затова, понеже сме приобщени към това чудо на Божието познание чрез въплъщението Христово, чрез дара на Светия Дух, чрез малката наша вяра, нашето доверие към Бога, нашата тъга по Бога, понеже сме приобщени към това, днес можем да ликуваме, че Бог в Своята любов, в Своята милост, в Своята ласка ни дава да Го познаем толкова, и то не с ума, не в главата си, а с познание, достигащо до самите дълбини на нашите души, дава ни разбирането на това, Кой е Бог, и ни дава и с другите да споделим дори малкото знание, което имаме.

А понякога това, което говорим, докосва по-дълбоко другия човек, отколкото нас; ние хвърляме семето, което само държим в ръката си, а то пада на добра почва и носи такъв плод, за който дори не сме могли да мечтаем.

Затова нека ликуваме днес, че Бог и в нас побеждава, че Бог и в нас разкрива истината, и живота, и любовта, и радостта, прави ни ново същество, но да не се превъзнасяме над другите. В древността са действали много строги правила за това как не трябва да се общува с еретици, но онези еретици са били не просто инакомислещи; онези еретици са се отричали от това, че Христос е въплътеният Бог, те са се отричали от това, че Бог, Който е дошъл в света, се е въплътил, казвали са, че Той е бил само едно видимо човешко присъствие, те са унищожавали нашата вяра във Въплъщението и в спасението, в Кръста и във Възкресението. Да, с такива „православни“ не е било възможно да се молиш; не е могло да делиш вярата, надеждата си с тях.

Но времето минава, и ето че един от мислещите в руслото на традицията съвременни богослови, владика Антоний (Храповицки), пише в една статия, че трябва да се замислим защо Църквата така строго се е отнасяла към еретиците в древността и толкова широко и все повече и повече разкрива своето сърце и обятия към инакомислещите в нашето съвремие. И той задава въпроса: нима Църквата е загубила усета си, нима Църквата вече не успява да различи истината от лъжата, правдата от неправдата? И отговаря: Не, разбира се, че не! Иначе тя би престанала да бъде Църква, място, където живее пълнотата на Божеството.

Но обяснението е, че с течение на времето инакомислещите са изнасяли от недрата на Църквата все по-голямо и по-голямо богатство и грешките им са ставали все по-малки и по-малки, и затова между тях и нас има обща вяра, общ опит, общ живот, какъвто не е имало в ранните времена с еретиците от първите столетия. И затова можем да се обърнем с ликуване към нашите братя инакомислещи, към хората от друга вяра, и да се радваме, че и те носят светинята в глинени съдове, както ние я носим в глинените съдове на нашите сърца и умове.

И затова сега трябва да отворим сърцата си към всички. Св. ап. Яков казва: „Покажи ми вярата си без дела, а аз ще ти покажа моята вяра чрез делата си…“. Нека покажем нашата вяра чрез делата си и да погледнем делата на онези, които не я споделят; тогава ще видим, че мнозина от тях принасят плодове на вярата далеч по-богати, по-съвършени, отколкото мнозина от нас, живеят повече живота на Христос, въпреки непълнотата на тяхното вероизповедание, в сравнение с много, много от нас.

Започнах война, воден от много рязко чувство на оттласкване от инакомислещите. И когато срещнах хора, които при смъртна опасност отдаваха живота си за другия, каквато и да е тяхната вяра или безверие, аз започнах да гледам на тях с други очи. И затова и сега казвам, че трябва да тържествуваме, понеже Бог разкрива Себе си, прелива от Себе си в душата на всички хора някаква частица познание. Но ако изповядваме православната вяра, ако ни е дадена такава чистота, такава пълнота на вярата, то ние следва благоговейно, със страх да я носим и да живеем съгласно тази вяра, и само тогава можем да говорим, че сме Христови ученици в пълния смисъл на думата. А на другите ще гледаме и ще се дивим как от малкото познание хората изграждат един велик живот, и да се каем, че ние от пълнотата на нашата вяра не съумяваме да създадем общност или свят, или общество, достойни за Христа и достойни за онази вяра, която изповядваме. Амин.

Превод: Анна Фуцкова


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xwwp4 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики
   

© 2005-2023 Двери БГ и нашите автори. За контакти с екипа - тук.
Препечатване в други сайтове - само при коректно посочване на първоизточника с добре видима хипервръзка. Всяка друга употреба и възпроизвеждане, включително издаване, преработка или излъчване на материалите - след изрично писмено разрешение на редакцията и носителите на авторските права. 
Двери спазва етичния кодекс на българските медии, както и политика за защита на личните даннни на посетителите.