Знам за насилието от собствения си опит, защото съм роден малко преди Първата световна война и най-ранните ми впечатления, когато бях съвсем малък, се формираха от слуховете за войната, които се носеха наоколо. След това дойде Руската революция, след това годините на емиграция, когато животът наистина беше много труден в някои отношения. Спомням си, че бях осемгодишно момче в евтин пансион, където връстниците ми можеха да ме пребият така, че да ме вкарат в болница. А после научих нещо за насилието, когато живях в Париж по време на войната и видях какво се случва около мен. Това е моята биография и я споменавам само за да покажа, че няма да говоря въз основа на някакъв особено дълъг опит в страданието (макар че като дете се чувствах много нещастен от жестокостта, която цареше около мен), а въз основа на факта, че съм видял много от него.
Ако се запитаме какво е насилието, мисля, че е важно да помним, че това е дума със същия корен като „сила“ или „вземам насила“. Насилието е действие или ситуация, в която умишлено (а понякога и неумишлено) се използва сила в опит да се посегне на независимостта на даден човек, група хора или държава, в опит да се унищожи целостта на даден човек, да бъде принуден да се превърне в някой, който не е, или да бъде принуден да действа в разрез със съвестта си, в разрез с убежденията си, в разрез с природата си. Това е негативната страна на насилието, но в същото време в Евангелието има и място, където се казва, че „небесното царство се превзема със сила“.
Ако осъзнаем, че конфликтът може да стане съзидателен, когато се вкорени в любовта, в себеотдаването, в любовта към кръста, в жертвената любов, тогава ситуацията ще се промени. Ако подхождаме към конфликтите в този дух, можем да се опитаме да действаме творчески и тогава конфликтът, омразата и агресията ще загубят своята разрушителна сила. Ще дам няколко примера от собствения си опит – не кой съм бил аз или какво съм правил, а примери с хора, които съм познавал и срещал.
Наскоро почина един свещеник, монах на моята възраст. Запознах се с него преди около десет години, малко след завръщането му от концентрационен лагер, където беше прекарал тридесет и шест години. Тридесет и шест години за много от вас са цял живот, много дълъг период от време. Той седна на кушетката и с ликуващи, благодарни очи каза: „Представяте ли си колко милостив беше Бог към мен? Съветските власти не допускат свещеници в затворите и лагерите. И Той избра мен, неопитния млад свещеник, и ме постави първо в затвора за няколко години, после в лагер за остатъка от срока и така в продължение на тридесет и шест години, за да мога да служа на хора, които наистина се нуждаят от Него и от Неговото слово“.
Ето какво е вътрешна устойчивост и преодоляване на конфликти: този свещеник се беше помирил с Бога, беше открил, че Божията воля е мъдра, че Божиите дела са милосърдие, състрадание и любов, че тъй като е християнин, мястото му е там, където би бил Господ Иисус Христос, и е приел това с благодарност.
Вторият пример: мой приятел, двадесет години по-възрастен от мене. По време на войната участваше във Френската съпротива, беше арестуван и попадна в концентрационен лагер. Четири години по-късно, след освобождението на Париж и края на войната във Франция, го срещнах на улицата и го попитах: „Какво донесохте от лагера?“. Отговорът му беше: „Безпокойство“. Познавах го като човек с голяма сила на духа, имаше изключително твърд характер. Той беше труден човек.
Попитах го: „Загубихте ли вярата си в лагера?“. Той ми отговори: „Не, не загубих вярата си. Но виждате ли, докато бях в лагера и бях подложен на насилие, жестокост, под заплахата от смърт и изтезания ден след ден, можех да се обърна към Бога и да кажа: „Господи, прости им, те не знаят какво вършат!“ – и бях сигурен, че Бог чува молитвата ми, защото тя идва от самото дъно, от дълбините на агонията, на страданието, на истинското страдание (защото дори без мъчения и екзекуции концентрационният лагер е място на изключително страдание – морално и физическо). А сега – продължи той – съм свободен и не съм сигурен, че хората, които ни измъчваха по такъв ужасен начин, са се разкаяли, осъзнали са какво са направили и съжаляват за това. Когато обаче сега моля Бога да им прости, не зная дали ме чува, когато живея в мир и безопасност? Нямам нищо, с което да докажа истинността, искреността на молитвата си“.
Това е пример за човек, в когото конфликтът разцъфнал с жертвена любов; човек, който, веднъж оказал се в центъра на конфликта, се превърнал в средоточие на спокойствието и непоклатимата увереност.
Трети пример: жената, която работеше с този мой приятел, беше руска монахиня. Тя също беше арестувана за участие в Съпротивата и укриване на евреи и беше затворена в концентрационен лагер. Един ден група затворнички от този лагер били извикани, за да бъдат изпратени в газовата камера, и една от тях – момиче на около деветнадесет – започнала да бие от отчаяние и ужас. Майка Мария, така се казвала онази монахиня, се приближила до нея и ѝ казала: „Не се страхувай, защото последната дума не е смърт, а живот. Няма от какво да се страхуваш“. Момичето попитало: „Защо да ти вярвам?“. Майка Мария ѝ отговорила: „Защото аз ще отида с теб“, влязла в газовата камера с тези жени и умряла заедно с тях. Научих за това от друга затворничка, която присъствала там. Тя ми каза, че никога повече не е виждала хората да отиват на смърт така, сякаш отиват към победа, и всичко това, защото майка Мария беше влязла в една ситуация на насилие, конфликт и жестокост с вътрешната си устойчивост.
… Насилието има и друга страна, за която искам да кажа нещо, което няма нищо общо с това, за което току-що говорих. Винаги мислим за насилието в контекста на войната, въоръжените конфликти, извънредните събития, но не осъзнаваме колко много насилие, колко много агресия има в ежедневието. Затова, преди да говорим за ужасите на грандиозни конфликти като войната, поръчковите убийства и тероризма, трябва да осъзнаем колко широко разпространено е насилието в ежедневието.
Вече говорих за агресивността на любовта, за сладкото, задушаващо, убийствено насилие в името на любовта, когато човек може да бъде сломен, като се скрие зад думите: „Обичам те и знам по-добре какво е добро за теб. Аз знам как да те направя щастлив, ти все още си твърде неопитен, твърде млад, за да решаваш сам. Знам по-добре, защото съм по-мъдър. Ще те науча как да бъдеш щастлив“. Погледнете семействата – вашето и на вашите приятели – и ще видите колко често се случва това. Това е насилие, т. е. посегателство върху целостта на човека, ситуация, в която се внушават възгледи, когато по-опитният, по-развитият, по-красноречивият, по-умелият човек се опитва да наложи своя мироглед, гледна точка и преценка на другия или да го принуди да действа или да не действа по един или друг начин.
Насилието се проявява в различни форми на емоционално изнудване. Чудили ли сте се някога колко ужасяващо е за едно дете да чуе: „Ако се държиш зле, няма да те обичам“? Това означава, че любовта не е безплатна. На нея не може да се разчита, тя не е солидна основа, на която можеш да разчиташ, тя е условна, може да бъде купена, и то на грозната цена на доброто поведение. Какво е добро – това решават родителите, учителят или началникът, а цената е ужасна и същевременно дребна, защото означава просто послушание и сервилност.
Друг пример за емоционално изнудване е гладната стачка. Целта на това изнудване не е нищо друго освен емоция. Шантаж е отразяването на военни събития чрез ужасяващи образи: ранени деца и жени в болници. Съществува цял арсенал от методи за емоционално изнудване, чрез които пресата и телевизията, проповедниците и политиците или просто хората в семействата играят по нервите и влияят на психиката. Не се опитвам да оправдая войните, убийствата или тероризма, но искам да покажа, че в начина, по който те се представят, има елемент на емоционално изнудване, което в някои отношения е по-лошо от шантажа на миналото, защото миналото може да бъде осветлено.
Познавам един свещеник в Съветска Русия, който в определен момент от живота си се беше държал недостойно. Извикали го в КГБ и му казали: „Ще говориш срещу Църквата, ще направиш публично изявление, че вече не вярваш в Бога, че проповядваш лъжи, че истината е на наша страна, или ще те опозорим“. На следващата неделя той излезе пред хората по време на служба и каза: „Извикаха ме в КГБ и ми дадоха възможност да избирам. Искам да го разкажа сам: постъпих еди-как си. Можете да ме приемете или да ме отхвърлите“. И цялата енория го приела единодушно. Така че изход има – в честността и почтеността.
Насилието често се извършва сякаш в името на ненасилието: християнски или друг фанатизъм. Споменавам християнския фанатизъм, защото той е наш грях и ние трябва да се справим с гредата в собственото си око. Вземете например постоянната ни готовност да осъдим някого; който и да е той, всички имаме любима жертва. Някои от нас може да са склонни да приемат едно или друго направление на християнството, на хуманизма, на религията или атеизма, но това, за което всички заедно сме готови, е да проявим агресия и осъждане.
… Спомням си колко яростно ме нападна веднъж един млад мъж, който беше пацифист, за това, че не съм такъв. Щеше да ме разкъса на парчета, щеше да ме убие: как смея! Ето как се случи: организирах говение (подготовка за причастие, бел. прев.) за оксфордските студенти някъде извън града. След първия разговор един млад мъж се приближи до мен и каза: „Владико, тръгвам си, защото ти не си християнин“. Казах: „Моля те, имаш право да си тръгнеш, но имаш задължение към мен. Ако не съм християнин, трябва да ме насочиш по пътя към истината“.
Той каза: „Добре. Вие не сте пацифист и следователно не сте християнин“. – „А вие сте пацифист?“ – „Да“. – „И няма да прибегнете до никаква форма на насилие, никога и в никаква ситуация?“ – „Не“. Казах: „Представете си, че влизате в тази стая и виждате насилник, който се кани да изнасили годеницата ви. Какво бихте направили?“ – „Ще се обърна към него и ще се опитам да го убедя да не го прави“. – „Да предположим, че не иска да слуша; какво ще правите?“ – „Ще падна на колене и ще помоля Бог да се намеси“, но не уточни по какъв начин: дали Бог ще изпрати ангели или някой друг, който не е пацифист…
Тогава казах: „Да предположим, че докато държите реч и се молите, той изнасили годеницата ви, стане и си тръгне доволен. Как ще постъпите?“ – „Ще помоля Бога, Който от тъмнината създаде светлина, да превърне злото в добро“. Уви, моят отговор беше (вие вече знаете, че съм лош християнин или изобщо не съм християнин): „В такъв случай, ако бях твоя годеница, щях да си търся друг съпруг“.
Знаете ли, лесно е да отричаме насилието като цяло, но идва момент, в който сме принудени да си зададем въпроса: това, което ще направя, насилие ли е, или отпор? Правилно ли е да се противопоставя на насилника с цената на риск, или е правилно да оставя насилието да се разпространява необуздано? Правилно ли е да се предоставят всички права на извършителя и да се отнемат от жертвата? Не е достатъчно да решите сами: „В действията си ще стигна до предела на това и това и ще спра там“, защото човек не може да изчисли предварително колко далече ще стигне.
… Сигурен съм, че при всеки отделен случай трябва да разберем какво стои зад действията ни. Не е достатъчно да кажем: насилието е зло, агресията е зло. Това е така, но когато се сблъскате с насилието лице в лице, да кажете, че агресията е зло, е все едно да решите за себе си: „Аз съм само зрител, страничен наблюдател, няма да се намесвам…“.
Постоянно трябва да вземаме решения и това прави живота толкова труден. И всяко решение, всеки избор в известен смисъл ни вкарва в сърцевината на конфликта, няма друг начин. Ако ние самите сме обект на насилие, това е просто: можем да се съгласим да бъдем унищожени. В Сибир имало едно племе, което приело будизма и в рамките на петдесет години било напълно изтребено, защото избрало да не проявява насилие, а съседите му не само ги тормозели, но и напълно ги унищожили. Такъв избор можем да направим за себе си, но имаме ли право да принуждаваме някого да стане жертва на насилие, несправедливост, жестокост, независимо дали става дума за дете, възрастен или група хора, само защото не сме готови да поемем отговорност за грозната ситуация, която се е създала?…
Беседата „За насилието“ е проведена от митр. Антоний пред Royal Military College of Science през 1986 г. Цялата беседа с дискусията след нея може да прочетете (на руски език) – тук.
