След известен брой години съзнателно практикуване на вярата, един от най-чаканите периоди за повечето вярващи става този на Великия пост. Към него гледаме с нетърпение като възможност за още по-трезво вглеждане в съвестта и освещението си, както и като период на още по-стегната борба за заместване на явните си и скрити пороци със съответните добродетели по пътя на израстването си в Господа.
Постът не е индивидуално начинание или упражнение - цялата църква пости заедно с нас и цялата църква се моли всички да издържим изпитанията и да понесем трудностите.
В същото време обаче, за всеки отделен човек има и различни индивидуални
упражнения по самоконтрол, на едно от които ми се иска да обърна особено
внимание. Това е въздържането от осъждане и значимостта му за нашето освещение
и придобиване на смирен дух далеч надхвърля рамките на календарните пости.
Още в началото на Великия пост нашата църква придружава вечерните богослужения с покайния канон на св. Андрей Критски. В първата част на канона в Песен Четвърта звучат думите на светеца, многократно повтаряни впоследствие в различни варианти и съчетания:
“Не презирай Своите дела и не изоставяй Своето създание, о праведний Съдия и Човеколюбче, макар едничък аз като човек да съгреших повече от всеки друг. Но бидейки Господ на всички, Ти имаш власт да прощаваш грехове. ... Няма, Спасителю, на света грях, ни деяние, ни зло, което аз да не съм сторил - било с мисъл или дума, било с избор или цел. Във воля и на дело съгреших, както никой нивга досега.”
"... аз като човек да съгреших повече от всеки друг."
Но как да се съгласим с това? Звучи някак престорено. Естествено, че има къде по-големи грешници от нас.
"Няма, Спасителю, на света грях, ни деяние, ни зло, което аз да не съм сторил..."
Бре, чак пък всичките злини! Толкова гадости има, които не сме сторили. Че сме грешни - да, че продължаваме да грешим - да, но чак пък толкова...
Наистина ли това ни се вижда престорено? Вярно е, понякога използваме думи като "никой" или "никога", за да подчертаем емоционалното си състояние, но по-отговорните хора избягват такива категорични изявления, а авторът на покайния канон е все пак мъж достоен и отговорен. Къде е проблемът тогава?
Или да попитам: какъв точно грях самите вие не сте сторили? Всъщност не ми отговаряйте, само ми посочете по-голям грешник от вас... пак не ми отговаряйте, но, надявам се, вече схващате отправната точка.
"Нека всеки счита другия за по горен от себе си", казва апостолът (Филипяни 2:3) и докато има и една област в характера и поведението ни, където се считаме за праведни (или дори само по-праведни от някой друг), ние сме далеч от покаянието на митаря, който си отишъл оправдан. И все пак, на теория, не може всички едновременно да са съгрешили “както никой нивга досега”, затова и покайният канон е в единствено число – аз.
Но наистина ли няма по-голям грешник от мен? Ами Хитлер, ами Сталин? Въпросът е принципен, защо да си кривя душата и да лъжа, че съм най-голям грешник, като не съм? Сякаш Бог не ме знае колко струвам? Това ми се вижда лицемерно и лъжливо, а за греховете на лицемерието и лъжата всички знаем къде се отива. С една дума - това е лъжесмирение, тежък грях!
Но като кажем “лицемерие” какво разбираме? Не е ли това опита да представяме себе си за нещо различно (в случая в сравнение с други) от действителността. Не е ли лицемерие да се считаме за по-горни (от другия), отколкото сме - и апостолът съветва обратното. Можем ли също така да наречем лъжесмирение считането на другия за по-горен от нас самите, когато единственият, за когото имаме данни “от кухнята” на нещата, сме единствено самите ние и тези данни са по-отчайващи от каквото и да било, видяно повърхностно и частично като проява у някой друг?
За другия не знаем нито предисторията, нито причините, нито мотивите, нито вътрешните борби, нито усилията, нито отражението върху характера, нито дали от по-зле не върви към по-добре спрямо Спасителя. Това, което знаем, е спотаено в черния въртоп на собственото ни аз, където не смеем дори да надникнем. Там, като насън или като в откровение, или като от изтикано съзнание, осъзнаваме, че ние съвсем не сме онова, за което се смятаме в най-добрите си моменти...
Трябва да дойде мигът на здравата “издънка” и едва тогава допускаме до съзнанието си онова, което сърцето ни изпитва в присъствието на Всевишния - "Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста - и очите ми видяха Царя, Господа Саваота" (Исаия 6:5). Само в моменти на тотална погнуса и омерзение от стореното от нас ни просветва, че нещо толкова долно и скверно е немислимо дори за такъв пълен изверг като XYZ или извратеняк като ZYX.
Едва тогава осъзнаваме, че действителното ни “аз” е не в най-добрите ни, а в най-лошите ни мигове - тогава, когато сме най-гладни, най-изморени, най-изнервени, най-яростни, най-отчаяни, най-онеправдани. Тъкмо в тези мигове нашите мисли и постъпки ни припомнят за единствено възможното отношение - "Горко ми! Загинах!". Най-здравословното, в случай че желаем да влезем в царството, ако ще и през много скърби, е да държим постоянно пред очите си осъзнатата в тези моменти представа за себе си. Тогава ще е по-живо в сърцата ни и словото "нека всеки счита другия за по горен от себе си" и тогава в покайната ни молитва ще ни идва отвътре "съгреших, както никой нивга досега" - не изкуствено, а като изплакано от сърце прозрение и вопъл за милост в упование единствено на Спасителя, а не във високомъдрие, че видиш ли, Господи, зле съм, ама не чак колкото еди-кой си...
Но някой би възразил, че ние си знаем как не сме най-грешни, а само се "представяме" за такива - колкото да ни се размине, когато съгрешаваме против ближния си. Защото ако това не е поза, ако наистина се осъзнавахме като най-грешни, не е ли редно, след като се покаем, да започнем да изхвърляме греха от живота си ... и няма ли тогава вече да не сме най-грешни, и няма ли да отпадне нуждата от подобни изявления? Не са ли те превземки - да не употребявам по-тежка дума? Или жертвата на Бога не е достатъчна, за да измие греховете ни? А не цял живот да казваме: аз съм най грешен... Човече, няма ли да почнеш да се освещаваш НАЙ-СЕТНЕ!
Всички тези разсъждения, разбира се, са валидни. Стига да ги отнасяме само до себе си и да се сравняваме единствено със себе си, а не със своите ближни. Ако човек се осъзнава като най-грешен, е редно да се покае и да започне да изхвърля греха от живота си, но правейки това, наистина ли вече няма да е най-грешен? От край време християнството гледа много внимателно върху сравняването от страна на човека с ближния му и окачествява
считането на себе си за по-горен от другия като гордост. Леко безличното "не съм най-грешен", макар да не конкретизира по-малко грешен от кого, не е по-невинно, а по-скоро е по-подмолно представяне на старото изкушение на самопревъзнасянето, което някога е превърнало Деница в Сатанаил (Исаия 14:11-16).
От една страна, по примера в притчата за митаря, бихме могли просто да се молим: "Боже, бъди милостив към мене грешника" (Лука 18:10-14), вместо да се изкарваме най-грешни от всички човеци. Но макар и поместена на страниците на Новия Завет, тази притча е била разказана на старозаветни хора и тук се сещам как Христос е дошъл не да наруши закона, а да го изпълни (Матей 5:17) - да утвърди не само буквата му, но и да изведе спазването му на нови духовни висоти.
На същото място Спасителят учи: "Слушали сте, че бе казано (в закона):... Аз пък ви казвам (от закона и завинаги):..." Вместо да отменя древните предписания, Той ги извежда на още по-високо ниво. Така, и по-спасително, и по-плодоносно е - от неконкретизираното "към мене грешника" да се премине към "съгреших, както никой нивга досега" в съответствие с новозаветното слово "нека всеки счита другия за по-горен от себе си". В интерес на истината, най-честата молитва в Православието е тази на митаря - "бъди милостив към мене грешника", докато другата използваме доста по-рядко. Тя обаче не е превземка, нито лицемерие, нито пораженски песимизъм, а най-правилното и добро стъпало за отскок към действено покаяние, към очистване и дела според вярата.
Колкото и да израствам в святост и уподобяване на Христа, искреното ми убеждение, че има някой по-грешен от мен, е в състояние “адски” да опропасти извършващото се спасително дело в живота ми. Признаването ми за най-грешен не претендира за обективност и истинност от Божия гледна точка - то е субективно поднасяне на покаянието ми, докато убеждението ми, че има някой по-грешен от мен, неизбежно претендира за обективност и истинност от всякаква гледна точка, а Божията не я знаем...
Ако пък се изкарвам по-малко грешен дори и от едного, рискувам съвсем сериозно в деня на съда да чуя подобаващото “Доколкото сте сторили това на някого от тези най-незначителни Мои братя, на Мене сте го сторили” (Мат. 25:40). С тези неща шега не бива или, казано другояче, Бог поругаван не бива (Гал. 6:7).
Още в началото на Великия пост нашата църква придружава вечерните богослужения с покайния канон на св. Андрей Критски. В първата част на канона в Песен Четвърта звучат думите на светеца, многократно повтаряни впоследствие в различни варианти и съчетания:
“Не презирай Своите дела и не изоставяй Своето създание, о праведний Съдия и Човеколюбче, макар едничък аз като човек да съгреших повече от всеки друг. Но бидейки Господ на всички, Ти имаш власт да прощаваш грехове. ... Няма, Спасителю, на света грях, ни деяние, ни зло, което аз да не съм сторил - било с мисъл или дума, било с избор или цел. Във воля и на дело съгреших, както никой нивга досега.”
"... аз като човек да съгреших повече от всеки друг."
Но как да се съгласим с това? Звучи някак престорено. Естествено, че има къде по-големи грешници от нас.
"Няма, Спасителю, на света грях, ни деяние, ни зло, което аз да не съм сторил..."
Бре, чак пък всичките злини! Толкова гадости има, които не сме сторили. Че сме грешни - да, че продължаваме да грешим - да, но чак пък толкова...
Наистина ли това ни се вижда престорено? Вярно е, понякога използваме думи като "никой" или "никога", за да подчертаем емоционалното си състояние, но по-отговорните хора избягват такива категорични изявления, а авторът на покайния канон е все пак мъж достоен и отговорен. Къде е проблемът тогава?
Или да попитам: какъв точно грях самите вие не сте сторили? Всъщност не ми отговаряйте, само ми посочете по-голям грешник от вас... пак не ми отговаряйте, но, надявам се, вече схващате отправната точка.
"Нека всеки счита другия за по горен от себе си", казва апостолът (Филипяни 2:3) и докато има и една област в характера и поведението ни, където се считаме за праведни (или дори само по-праведни от някой друг), ние сме далеч от покаянието на митаря, който си отишъл оправдан. И все пак, на теория, не може всички едновременно да са съгрешили “както никой нивга досега”, затова и покайният канон е в единствено число – аз.
Но наистина ли няма по-голям грешник от мен? Ами Хитлер, ами Сталин? Въпросът е принципен, защо да си кривя душата и да лъжа, че съм най-голям грешник, като не съм? Сякаш Бог не ме знае колко струвам? Това ми се вижда лицемерно и лъжливо, а за греховете на лицемерието и лъжата всички знаем къде се отива. С една дума - това е лъжесмирение, тежък грях!
Но като кажем “лицемерие” какво разбираме? Не е ли това опита да представяме себе си за нещо различно (в случая в сравнение с други) от действителността. Не е ли лицемерие да се считаме за по-горни (от другия), отколкото сме - и апостолът съветва обратното. Можем ли също така да наречем лъжесмирение считането на другия за по-горен от нас самите, когато единственият, за когото имаме данни “от кухнята” на нещата, сме единствено самите ние и тези данни са по-отчайващи от каквото и да било, видяно повърхностно и частично като проява у някой друг?
За другия не знаем нито предисторията, нито причините, нито мотивите, нито вътрешните борби, нито усилията, нито отражението върху характера, нито дали от по-зле не върви към по-добре спрямо Спасителя. Това, което знаем, е спотаено в черния въртоп на собственото ни аз, където не смеем дори да надникнем. Там, като насън или като в откровение, или като от изтикано съзнание, осъзнаваме, че ние съвсем не сме онова, за което се смятаме в най-добрите си моменти...
Трябва да дойде мигът на здравата “издънка” и едва тогава допускаме до съзнанието си онова, което сърцето ни изпитва в присъствието на Всевишния - "Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста - и очите ми видяха Царя, Господа Саваота" (Исаия 6:5). Само в моменти на тотална погнуса и омерзение от стореното от нас ни просветва, че нещо толкова долно и скверно е немислимо дори за такъв пълен изверг като XYZ или извратеняк като ZYX.
Едва тогава осъзнаваме, че действителното ни “аз” е не в най-добрите ни, а в най-лошите ни мигове - тогава, когато сме най-гладни, най-изморени, най-изнервени, най-яростни, най-отчаяни, най-онеправдани. Тъкмо в тези мигове нашите мисли и постъпки ни припомнят за единствено възможното отношение - "Горко ми! Загинах!". Най-здравословното, в случай че желаем да влезем в царството, ако ще и през много скърби, е да държим постоянно пред очите си осъзнатата в тези моменти представа за себе си. Тогава ще е по-живо в сърцата ни и словото "нека всеки счита другия за по горен от себе си" и тогава в покайната ни молитва ще ни идва отвътре "съгреших, както никой нивга досега" - не изкуствено, а като изплакано от сърце прозрение и вопъл за милост в упование единствено на Спасителя, а не във високомъдрие, че видиш ли, Господи, зле съм, ама не чак колкото еди-кой си...
Но някой би възразил, че ние си знаем как не сме най-грешни, а само се "представяме" за такива - колкото да ни се размине, когато съгрешаваме против ближния си. Защото ако това не е поза, ако наистина се осъзнавахме като най-грешни, не е ли редно, след като се покаем, да започнем да изхвърляме греха от живота си ... и няма ли тогава вече да не сме най-грешни, и няма ли да отпадне нуждата от подобни изявления? Не са ли те превземки - да не употребявам по-тежка дума? Или жертвата на Бога не е достатъчна, за да измие греховете ни? А не цял живот да казваме: аз съм най грешен... Човече, няма ли да почнеш да се освещаваш НАЙ-СЕТНЕ!
Всички тези разсъждения, разбира се, са валидни. Стига да ги отнасяме само до себе си и да се сравняваме единствено със себе си, а не със своите ближни. Ако човек се осъзнава като най-грешен, е редно да се покае и да започне да изхвърля греха от живота си, но правейки това, наистина ли вече няма да е най-грешен? От край време християнството гледа много внимателно върху сравняването от страна на човека с ближния му и окачествява
считането на себе си за по-горен от другия като гордост. Леко безличното "не съм най-грешен", макар да не конкретизира по-малко грешен от кого, не е по-невинно, а по-скоро е по-подмолно представяне на старото изкушение на самопревъзнасянето, което някога е превърнало Деница в Сатанаил (Исаия 14:11-16).
От една страна, по примера в притчата за митаря, бихме могли просто да се молим: "Боже, бъди милостив към мене грешника" (Лука 18:10-14), вместо да се изкарваме най-грешни от всички човеци. Но макар и поместена на страниците на Новия Завет, тази притча е била разказана на старозаветни хора и тук се сещам как Христос е дошъл не да наруши закона, а да го изпълни (Матей 5:17) - да утвърди не само буквата му, но и да изведе спазването му на нови духовни висоти.
На същото място Спасителят учи: "Слушали сте, че бе казано (в закона):... Аз пък ви казвам (от закона и завинаги):..." Вместо да отменя древните предписания, Той ги извежда на още по-високо ниво. Така, и по-спасително, и по-плодоносно е - от неконкретизираното "към мене грешника" да се премине към "съгреших, както никой нивга досега" в съответствие с новозаветното слово "нека всеки счита другия за по-горен от себе си". В интерес на истината, най-честата молитва в Православието е тази на митаря - "бъди милостив към мене грешника", докато другата използваме доста по-рядко. Тя обаче не е превземка, нито лицемерие, нито пораженски песимизъм, а най-правилното и добро стъпало за отскок към действено покаяние, към очистване и дела според вярата.
Колкото и да израствам в святост и уподобяване на Христа, искреното ми убеждение, че има някой по-грешен от мен, е в състояние “адски” да опропасти извършващото се спасително дело в живота ми. Признаването ми за най-грешен не претендира за обективност и истинност от Божия гледна точка - то е субективно поднасяне на покаянието ми, докато убеждението ми, че има някой по-грешен от мен, неизбежно претендира за обективност и истинност от всякаква гледна точка, а Божията не я знаем...
Ако пък се изкарвам по-малко грешен дори и от едного, рискувам съвсем сериозно в деня на съда да чуя подобаващото “Доколкото сте сторили това на някого от тези най-незначителни Мои братя, на Мене сте го сторили” (Мат. 25:40). С тези неща шега не бива или, казано другояче, Бог поругаван не бива (Гал. 6:7).
