Въпрос от Ирина:
Здравейте,
От Вашия сайт научих доста неща и получих много отговори. Един въпрос обаче ме притеснява особено: Щом Господ иска да не търсим света и благата му, щом не бива да се привързваме към никое от тях, понеже почти всичко в този свят е суета, ... то как е възможно човек, който все пак не може да се откъсне изцяло от света, да бъде християнин? Ще дам примери:
1. Аз уча нещо сериозно, доста трудно. Имам амбиция да успея. Ако тази амбиция е суета, то какъв е смисълът да го правя? Ако се моля на Бога да ми помогне, защото истински ми е важно да имам „светски успех“, т. е. добра работа, дори да „преуспея“ в областта си, това грешно ли е?
2. Аз съм красива жена. Не го казвам, за да се хваля. Получавам много внимание заради външния си вид. Не мога да скрия, че това внимание ми харесва. Но същевременно осъзнавам, че това е и суета, аз обичам да бъда харесвана. Грижа се за тялото си като ходя на фитнес, избирам дрехите си. Не прекалявам с кремове, маски и грим, но за да не съм суетна, трябва ли изцяло да спра да ги ползвам?
Възможно ли е амбицията да не е суета? Възможно ли е приемането и поддържането на външния вид да не е суета? Та, как се живее християнски така?
Отговаря д-р Цветан Биюков:
Амбицията пред трудната Ви дисциплина и стремежът към успех не са пороци, а добродетели, каквото е и въздържанието, което искащите да успеят си налагат над по-маловажни неща, за да не са им в тежест по пътя напред и нагоре. Но когато ги изграждаме в себе си и ги превръщаме в черти от характера си, най-важно от всичко е за какво ги искаме и за какво ги ползваме: да служат ли те на любовта или на възгордяването ни, да спасяваме чрез тях ближните си и враговете си или да ги унижаваме и погубваме? И най-вече: да ги положим ли в нозете на Спасителя, Който да ги претвори в още по-светли оръжия на светостта, милосърдието и правдата – за вечна слава, или да ги превърнем в сатанински оръдия на порока и погибелта, а себе си в роби на ада – за вечен позор?
В историята на Христовата църква има множество прославени светци, които и с амбиция, и с постоянство са преуспявали в житейските си звания – чак до най-висши граждански, военни, преподавателски и дори царски позиции. И за нас това не е противоречие, а ежедневие. Материализъм и светски блага в човешката цивилизация е имало винаги. А тези светци са просияли с това, че, вместо да бъдат роби на самоцелно и суетно преуспяване, те, напротив, са превръщали светския си успех във верен служител на спасението, любовта и прославата на Бога.
Когато имате способности да учите и потенциал да се развивате, ще бъде не само жалко да не го правите, а и неблагодарност към Бога (да не кажа и подигравка дори), защото заложбите и талантите ни са от Него, и то не за да ги зариваме или потъпкваме. Когато ги разработваме и усъвършенстваме и особено когато честно служим с тях на нуждаещите се, те стават сияйна украса на душата и на цялостната личност не само за този живот, но и за вечността.
Външната красота, здравето и уменията също са дар от Бога, за което подобава да сме благодарни, както и да не ги занемаряваме. Ако живеем с доверие в Спасителя, можем да Му се доверим, че Той не би ни ги поверил, ако не трябваше да Му послужим с тях за нещо важно. В Новия Завет за онагледяване на духовното усъвършенстване св. ап. Павел си служи с примери не от някъде другаде, а от атлетиката (1 Кор. 9:24-26; 2 Тим. 2:5). През 2019 г. победителите на сингъл в „Уимбълдън“ и при мъжете (Новак Джокович), и при жените (Симона Халеп) са вярващи, които се смятат първо за православни християни и едва след това – за спортисти.
Естествено, физическите дадености и спортните успехи са само за този живот и дори не за дълги години, но отговорността за това да не злоупотребяваме с тях е наша. Дори и без да злоупотребяваме, може ли прекомерното увличане по тях или дори само привързването (както пишете) да е пречка за духовния живот? Всеки зрял човек непрекъснато прави оценка на приоритетите си и най-голямото внимание и усърдие би трябвало да отиват за най-висшите. Пак св. ап. Павел заръчва да не превръщаме грижите за плътта в похоти (Рим. 13:14); или, казано на съвременен език, в идеология или страст, като например да не обръщаме храненето в чревоугодие, обличането – в робство на модата и т. н.
Поради физическата ѝ красота св. Ирина още от дете е била изолирана от баща си да живее в отделна пригодена кула. Но тя е постигнала святост не с красотата си. Днес за свой светец-покровител я имат полицейските сили в Гърция и Кипър – те със сигурност тренират във фитнеса, тичат и се боксират, но са избрали да почитат за своя застъпница пред Христос именно нея – поради смелостта ѝ, въздържанието ѝ, непоколебимото ѝ упование на Бога, готовността ѝ да жертва красотата и здравето си и заради неуморното ѝ обикаляне в служба на спасението на мнозина.
Съпругата на мой близък приятел също беше много красива и се поддържаше, но не с това печелеше сърцата на хората. Когато на пътя се жертва, за да предотврати смъртта на други, за погребението ѝ нейни колеги написаха следните стихове, където, както виждате, красотата ѝ не се споменава, защото душата ѝ грееше много повече, а сега сияе на небесата завинаги:
Най-смелото, най-мъжкото момиче,
най-нежната, най-милата вълна,
сред лед и сняг най-дръзкото кокиче,
прозрачен, крехък образ на жена...
И майка, и сестра на всички,
небе и слънце, разум и крило...
Научи ни да стъпваме самички,
да се обичаме, да сме едно...
Усмихната и слънчева, и бяла,
тя – топлина във шепи на дете –
помагаше, раздаваше се цяла
с безкрайна обич в мъничко сърце!
Най-нежните цветя увяхват бързо,
най-светлите звезди изгарят във ефира...
Не трябва през сълзѝ да ни е тъжно,
когато Господ Свойте ангели събира!
