На планината си се преобразил, Христе Боже, и Твоите ученици, доколкото можеха да понесат, видяха славата Ти, та когато Те видят разпнат, да разберат Твоето доброволно страдание, а на света да проповядват, че Ти си наистина сиянието на Отца.
Кондак на празника
Защо сред многото събития от живота на Христос Църквата е извела като важно Преображението и дори му е посветила специален празник на 6 август?
Свидетели на това събитие са били само трима души, и по всичко личи, че то не заема някакво изключително място в историята на Спасението. И все пак в този празник има нещо, което се отнася до самата същност на Боговъплъщението.
Апостол Павел казва, че докато е бил на земята, Христос е „понизил Себе Си“. Той е дошъл при хората не като признат цар, пророк или свещеник. Най-често Той крие Своите чудеса. Не Го подкрепят никакви църковни авторитети. С изключение на един-единствен случай, Той отбягва почестите и възторга на тълпата. С една дума, не е било лесно да се разпознае Месия в Иисус от Назарет.
Нека са абстрахираме от обичайните представи и се опитаме да видим Иисус през очите на Неговите съвременници и тогава ще разберем каква вяра е изисквало изповеданието на Петър. Занаятчия от провинцията, презиран от законоучителите, мразен от духовенството, заобиколен от груби селяни и утайката на обществото, Който претендира за божествено пратеничество и дръзва да поправя самото Писание. В Назарет Го отхвърлят, дори близките Му не вярват в Него. Чудесата? Те лесно могат да се обяснят със сатанинска магия. Думите Му за мнозина понякога звучат направо кощунствено. Немалко ученици напускат Назарянина, неспособни да приемат онова, което Той каза за Себе Си. А къде са Неговите полкове и сонмове от ангели, които ще изхвърлят езичниците от светия град? Не, не такъв си представя Месия народното въображение...
Въпреки това се намират няколко души, които духовно се оказаха по-високо от архиереите и законниците, от мъдрите и набожни хора. И тяхната вяра, преодоляла всички прегради, позна Христос в Неговия понизен вид.
След като Петър направо Го нарече Месия, на него и на още двама апостоли беше дадено да съзрат Славата на Сина Човешки.
Христос се молеше на върха на планината, а Петър, Йоан и Яков спяха наблизо. Когато се събудиха, те видяха Учителя преобразен: след молитвата лицето Му излъчва сияние, а дрехите Му са пронизани от светлина. До Иисус стоят двама пророци и беседват с Него. Чувство на неизразима радост и покой обхваща душите на учениците. Поиска им се да удължат този неповторим миг. „Рави! – промълви Петър, не знаейки какво да каже. – Добре ни е да бъдем тук; да направим три шатри: една за Теб, една за Мойсей и една за Илия...“
Думата „шатри“ той произнася неслучайно. Празникът Шатри ознаменува пребиваването на Господ в сърцето на избрания народ. На този ден хората издигат колиби от клони (шатри), за да си спомнят за странстването из пустинята и за Славата на Вечния, явена чрез светъл облак в центъра на стана. И сега на планината на Петър му се струва, че празникът на Божията близост е настъпил. И сякаш в отговор, от облака, осенил върха, прозвучават думите: „Този е Моят възлюбен Син, Него слушайте“.
---
Неволно ни се иска да попитаме: помнеха ли учениците планината на Преображението, когато видяха Господ на друга планина – Голгота? Ако са помнели, тогава защо се поддадоха на страха и отчаянието? Но нали подобно нещо се случва и с нас. И на нас понякога ни се приоткрива божествената Светлина и ние заедно с Петър казваме: „Добре ни е да бъдем тук“, а след това всичко изчезва. Фарът е блеснал, и отново пред нас е тъмното море, бурно и заплашително. Колко скъп е тогава споменът за Преображенската Светлина, която ни е посетила! Само като пазим този спомен, можем да останем твърди, когато настъпи времето на изпитанието.
Мълнията, разцепила мрака на светата планина, възвестява също така и бъдещото преображение на творението. Християнството учи за "теосиса" – крайното „обожение“ на света и човека. Затова празникът на Христовата Слава е отнесен от Църквата към края на годината (църковната, бел. прев).
В Стария Завет празникът на шатрите е бил „ден на реколтата“, а в християнската епоха Преображение е отнесено към времето на събирането на плодовете. Църковният устав пази благочестивия обичай грозде да се яде за първи път през годината едва след неговото освещаване. То се извършва в края на Преображенската Литургия. На този празник ние възнасяме към Бога благодарност за всички трудове, които Той ни е помогнал да завършим.
Източник: Александр Мень, "Таинство, Слово, Образ"
