Тази неделя в православните храмове се чете евангелски откъс, който, според мен, помага да се отговори на един въпрос, който за мнозина от нас поне през последните четири години е изключително важен – а именно как да не полудеем, когато се сриват всички наши обичайни опори, когато се разпада представата ни за добро и зло и когато се рушат връзките между хората.
И ние чуваме този кратък откъс – притчата, която Спасителят разказва за двама души, дошли в храма и молещи се по много различен начин (Лука 18:10–14). Единият се сравнявал с другите, благодарейки на Бога за това, че не е като тези хора, които, както му се струвало, са по-лоши от него самия. А другият човек се молел много скромно и незабележимо, не виждал никого около себе си и изричал само простите думи: „Господи, бъди милостив към мене, грешния.“
А ако се вгледаме внимателно в тези двама души, ще видим, че основната разлика в тяхната молитва, в тяхното поведение, се състои в това, че вниманието на единия човек е било насочено навътре – към самия него, а вниманието на другия е било насочено навън.
И когато това се случва, когато вниманието на човека се разсейва към онова, което се намира извън самия него – извън неговата душа, извън неговото сърце, – тогава, на първо място, човек започва да се сравнява с другите. И това е нещо, което в някаква степен се случва с всички нас. Ние мислим за това кой е по-добър от нас. Мислим и за това кой е по-лош от нас. Започваме да сравняваме собствените си загуби и собствените си травми с тези на другите хора. И, разбира се, винаги се намират такива, на които им е по-зле, отколкото на нас. Тогава започваме да обезценяваме собствените си загуби, своите травми, своята болка. Но това е път към никъде. Не бива да се сравняваме с никого.
Нека си припомним друга евангелска притча – за блудния син, който се връща у дома, връща се при своя небесен Отец, без да мисли за когото и да било другиго. А неговият брат, който, както изглежда, не е съгрешил с нищо и всичко при него е наред, започва да се сравнява с по-малкия брат – и радостта, и празникът го отминават.
Когато човек се сравнява с другите, той или рискува да изпадне в тщеславие и да започне да усеща превъзходство спрямо останалите хора, или пък започва да се чувства нищожен в собствените си очи. А това усещане в действителност няма нищо общо с християнското смирение.
Вероятно може да ми се възрази и да се попита: „Но как така?…“
Ето например у апостол Павел има думи, в които той пише: „Вярно е и напълно достойно за приемане словото, че Христос Иисус дойде в света, за да спаси грешниците, от които пръв съм аз.“ Това са думи, които ние по време на богослужението повтаряме всеки път, когато стоим пред Тялото и Кръвта Христови, когато се подготвяме за причастие и казваме за себе си, че сме първи сред грешниците.
Но нима наистина Павел се сравнява с другите хора? Нима, когато стоим в храма пред чашата с Тялото и Кръвта Христови, ние се сравняваме с хората около нас и си мислим дали сме по-добри от тях или по-лоши?
Защото това усещане, което апостол Павел предава, не е упражнение в морално превъзходство. То е преди всичко усилие, насочено към смирение и към вътрешно внимание.
И това всъщност е отказът от сравняване с когото и да било. Това са думите на човек, който не се сравнява с другите хора, а се сравнява с Христос, пред Когото предстои и Който му разкрива образа на истинското човечество.
Освен това, когато човек загуби вътрешното внимание, когато нашият фокус е насочен повече към онова, което е извън нас, а не към онова, което е вътре в нас, тогава човек рискува да загуби вътрешната си устойчивост, особено когато светът около него започне да се разрушава. И когато човек се сблъска с това разрушение, неговият вътрешен живот също започва да се разпада.
А евангелските думи за това, че е недостоен за Иисус Христос онзи, който обича друг човек, макар и най-близък, повече от Него Самия, са думи, които могат да ни се сторят много трудни и дори жестоки. Как може изобщо да се очаква, а още повече да се изисква от човека да обича Бога, Когото не е виждал, повече от най-близките си хора – от своите роднини, родители, съпруг или съпруга, деца? Но смисълът на тези думи става ясен именно по време на катастрофи, защото когато човешките отношения се разпадат, се оказва, че тази евангелска заповед се превръща, ако щете, в своеобразен предпазен механизъм, който помага на човека да се задържи, дори когато всичко останало се губи и се разпада на части.
Тогава човекът е като детската играчка „ванка-станка“ – дори ако бъде бутнат, той, разбира се, ще се залюлее, но онази опора, която се намира вътре в него, а не извън него, няма да му позволи да падне напълно и да изгуби себе си.
Затова, разбира се, ние следим съдбите на света, на страната, която наричаме своя родина, на нашата Църква, но въпреки това съществува едно забележително изречение на един от древните египетски монаси, на име Алоний, който казвал: „Ако човек не сложи в сърцето си, че освен него самия и Бога няма никой друг в света, това е невъзможно.“
Нека се опитаме да запомним тези думи и да разберем какво означават те за всеки от нас. И накрая бих искал да кажа още нещо. Този евангелски образ на човека, който се хвали сам и се сравнява с другите, е, разбира се, непривлекателен образ. Мисля, че у никого от нас – независимо дали се смятаме за християни или не – той не буди симпатия. Това са хора, които се възхваляват сами и казват за себе си, че са най-прекрасните, най-умните, най-изключителните.
Но обърнете внимание: когато човек престане да говори „аз“ и вместо това започне да говори „ние“, много често това вече се превръща в израз на колективно превъзходство и колективно величие, което се приветства от другите хора, а понякога дори може да стане напълно официална реторика.
Преди известно време, когато работех върху една книга за патриотизма, ми попадна статия на американски учени, в която се описваше едно явление, наречено колективен нарцисизъм. Обръщаха внимание на това, че този колективен нарцисизъм, който и ние често наблюдаваме, съвсем не е форма на безобидно поведение. Това утвърждаване на собственото величие — било то индивидуално или групово, винаги изисква външно потвърждение и признание. А онзи, който откаже да го даде, неизбежно започва да се възприема като заплаха и като враг.
Затова нарцисизмът – бил той индивидуален или колективен, винаги ще възприема собствената си агресия напълно искрено и ще я представя пред другите като своя защита.
Ето защо, скъпи мои, нека бъдем внимателни. Нека не се вслушваме в лъжепророците, които вместо християнската проповед за покаяние и за промяна на живота според учението на Спасителя, напротив, призовават към превъзнасяне над другите хора, над цели народи, над цели култури.
И нека се постараем, доколкото е възможно, да изграждаме центъра на тежестта на нашия живот вътре в самите нас. Нека не губим вътрешното внимание и вътрешната трезвост. Нека пазим духа на митаря – в радост и в очакване на онова царство, което Господ ни е дарувал и към което Той отваря вратите на всеки от нас.
Мир на всички.
Прот. Андрей Кордочкин е руски свещеник, клирик в храма "Св. Порфирий Кавсокаливийски" в Тилбург, Нидерландия към Вселенската патриаршия. Допреди две години е клирик на Испанско-португалската епархия (Екзархия на Западна Европа на Руската православна църква) и предстоятел на руския храм „Св. равноапостолна Мария Магдалина“ в Мадрид. Заради проповедите си срещу руската война в Украйна е обявен от руската държава за "чужд агент". Основател на организацията "Мир всем", която събира средства в помощ на руски свещеници, поставени под запрещение от Московска патриаршия и оказали се в изгнание заради антивоенните си позиции. Може да подкрепите автора и другите свещеници в гонение тук.
