Вярващ, невярващ – какви са тези по своята същност отвлечени понятия! Като че вярващият винаги, по всяко време вярва. А невярващият през цялото време живее със своето неверие. Ето, в Евангелието бащата на болното дете се хвърля към Христос с думите „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!“ (Марк 9:24) и тези думи съдържат по-дълбока истина за човека, отколкото всички отвлечени спорове за вярата и неверието. Нали в градината на първосвещеника св. ап. Петър три пъти се отрича от Христа. А Христос погледнал към него, при което Петър си спомнил как Му обещал да умре за своя Господ, и е казано, че апостолът излезе вън и „плака горко“ (Мат. 26:75). Накрая, Самият Христос в предсмъртната си мъка се обръща към Бога със страшните думи: „Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил?“ (Мат. 27:46). Какво, в сравнение с тези примери, могат да означават научните доказателства?
Сякаш вярващият, като нещо разбиращо се от само себе си, винаги доказва своята вяра. Невярващият, също така снизходително, доказва своето неверие. Но ако е искрен пред себе си вярващият знае, че твърде често живее така, все едно няма Бог, толкова често в суматохата и шума на живота като че някъде изгубва, пропилява вярата си.
А понякога в невярващия има повече печал по Бога, повече тъга по Светлината и Истината, отколкото в самодоволния вярващ фарисей. Поради това са и толкова безпредметни всички спорове за вярата и неверието. Защото никога и в никого все още не се е породила вяра от доказателства и аргументи, не се е породила дори от чудеса.
Евангелието е пълно с разкази за чудесата на Христос, но как става така, че в последна сметка, всички са Го изоставили и са Го предали? А когато е нямало никакво чудо, когато е изоставен от всички, Той умира на Кръста и стотникът, който Го е разпънал, възкликва: „Наистина, Божий Син е бил Тоя Човек!“ (Мат. 27:54).
Припомня се и друг библейски разказ – за св. прор. Илия, на когото било казано, че ще види Бога. Отначало имало буря, но не в бурята бил Господ, след това имало огън, но не в огъня бил Господ, и накрая, както прекрасно е казано в Библията, „лъх от тих вятър“ (3 Цар. 19:12) – там бил Господ. Бил, с други думи, тих глас – полъх, докосване до човешката душа. Осъществила се тайнствена среща. Ето, за такава вяра говори цялото християнство: не за гърма, не за бурята, не за огъня. И понастоящем то достига само до онези, които – както отново е казано в Евангелието – могат да приемат в себе си тайнствените думи: „Духът лъха, дето иска“ (Иоан 3:8).* Кой е способен да проумее нечуваната вест за Небесния Цар в образ на раб, чудното благовестие за смирения Бог?
Тези мисли идват на ум, когато четеш и слушаш спорове за религията. От двете страни се разнасят хвалби за победи и тържества, сила против силата, пропаганда против пропагандата, ненавист против ненавистта, и в крайна сметка – толкова често – зло против злото. Християнството обаче утвърждава, че няма да разрушим злото със зло, че няма да победим ненавистта с ненавист – такъв е този свят, за който отдавна е казано, че „лежи в злото“ (1 Иоан. 5: 19).
И не е ли време ние, които наричаме себе си вярващи, да си припомним този фундаментален парадокс на християнството: че в него побеждава само непостижимата сила на Кръста, неговата красота, неговата завладяваща дълбочина. Христос не е дошъл да ни спаси нито със сила, нито с външна победа, а ни е заповядал да знаем от какъв дух сме, да знаем, че имаме силата на Кръста. И е поразително, че и сега там, където се води борба с религията, побеждават тези, които на силата противопоставят само истината, на ненавистта – любовта и жертвата, на шума и грохота на пропагандата – същия този „лъх от тих вятър“, тишината и светлината на истинската вяра. Ето, над шума се чува само техният глас, в мрака свети само тяхната светлина, действително тази светлина мракът я не обзема.
Някога Владимир Соловьов е написал книга с парадоксалното заглавие Оправдание на доброто, в която толкова ясно показва, че слабостта на християните почти винаги е в това, че често самите те не вярват в своето добро, че когато дойде време за борба със злото, те му противопоставят същото зло, същата ненавист, същия страх. Така че е време, време е да оправдаем доброто, а това означава – отново да повярваме в силата му, в неговата божествена непобедимост. Време е на света, който лежи в зло, да противопоставим не чудото, хляба и авторитета, както в легендата за Великия инквизитор на Достоевски, а този ликуващ образ на доброто, любовта, надеждата и вярата, от отсъствието на които се задъхва човечеството. И само тогава, когато оправдаем в себе си доброто и повярваме в него, ще започнем да побеждаваме отново.
В тези следпасхални дни в Църквата все още се пее: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи, и на тези, които са в гробовете, дари живот“. Със смъртта Си – смъртта, защото до Възкресението най-страшната от всички злини – смъртта, разрушението – Той изпълва с доброта, с любов, с жертва, със себеотдаване. Самата смърт изпълва с Живот, и когато разрушава смъртта, настъпва светоносното утро на Възкресението. Тогава на тези, които Му отдават цялата си земна любов, и отиват, на нищо не надявайки се, на гроба, за да помажат тялото Му, Той казва тези единствени думи: „Радвайте се!“ (Мат. 28:9). И тогава започва християнството…
* В Евангелието изразът е: „Вятърът духа, дето иска“ (бел. прев.).
Из книгата Проповеди и беседи
Превод: Радостина Ангелова
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k84u
И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски
