Мобилно меню

4.5813953488372 1 1 1 1 1 Rating 4.58 (43 Votes)
mitr_josif_amer.jpgТрети март е Ден на свободата, възвестил през 1878 г. Освобождението на България от турско робство. Основателно е обявен за Национален празник на всички българи.

Да си припомним страшното начало. В ония кървави дни и зловещи нощи св. Патриарх Евтимий разбрал, че въпреки отбраната, престолният Търновград ще падне. Духовният отец на българите повикал най-добрия майстор леяр и му заръчал: „Направи ми една камбана, която да пее с душата на България!” „Как да направя такава камбана?” – попитал майсторът. Светейшият Патриарх му рекъл да разтопи метал, после донесъл една овехтяла книга, целунал я и просълзен я хвърлил в горящата лава…

В тази книга била написана историята на България!
Когато камбаната била готова, покачили я на най-високия връх Царевец. От там се понесъл гласът й – протяжен, съдбовен…

Кръвожадният Сюлейман Челеби заповядал да изковат от камбаната ятагани. Но когато друговерците се опитали да я смъкнат от камбанарията, тя паднала и потънала дълбоко в земята. Този черен ден бил 17 юли 1393 г.

Замлъкнала камбаната и 500 години мълчала.

Това е легенда, но тези 500 години не са легенда. И каквито и думи да изплачем, те ще бъдат бледи пред мъките и страданията на милия ни български народ.

Затова идваме направо на Трети март. Светъл връх е той в историята на България. Той е белязан със знака на вековечни битки срещу омразния турски поробител.

Трудно е с няколко думи да обхванем вълненията на десетки поколения в очакването на този ден. Един календарен лист не може да възкреси цялото великолепие на този дивен ден, огрял вредом земята ни с българско слънце.

Но истината и без подробности е голяма и велика. И съдбовна! Защото е проверена от историята, от времето, от обичта между двата братски народа – българския и руския, защото е скрепена с пролятата кръв.

„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13) – казва Господ Иисус Христос.

Затова и народът ни е посрещал с хляб и сол своите освободители. Подвизите им са обкичени с песни и предания, над костите са издигнати паметници, народната пътека не зараства към техните музеи. В историята ще останат студовете и жегата, кървавите битки при Шипка и Шейново, пожарищата в Стара Загора, долината на мъртвите край Плевен, но паметта народна ще продължава да свидетелства дълбоката обич и благоговение на българския народ.

Защо празнуваме този ден и в църква?

В православния ни календар той е отбелязан с червени букви – Освобождението на България. Това значи, че следва да го изживеем като празник с необходимите изводи на поука и душевна полза.

На какво най-вече трябва да спрем нашето внимание?

Турчинът не е правил разлика между българи и православни християни. Ние правим това днес. Той е охарактеризирал всички българи като „гяури”, т. е. неверници за мохамеданската религия. В желанието си да ни потуши изцяло, той се е стараел да ни потурчи, да ни погуби вярата, защото е знаел, погубвайки ни вярата – за народността няма да има проблем.

Разрушавайки народностните ни богатства, турчинът не се е свенил да посегне и на духовното ни съкровище. Завоевателят е заточил Светейшия ни Патриарх, унищожил е св. ни Патриаршия, изгорил е всичките ни библиотечни книги, разрушил е църкви, манастири. Многократно е посягал и на светата ни вяра. Българската православна църква има най-много мъченици през турското робство. В църквите и манастирите обаче, ние сме запазили нашата самобитност и националност. 500 години ние сме били без правителство и държава. Светата ни Църква е била всичко. Тя е запазила вярата, книжовността, традициите, обичаите, езика, името българско. В църквите и манастирите народът ни е търсел опора, защита, училище, приятели. В църкви и манастири се е поддържал огънят на непокорния български дух. От църквите и манастирите впоследствие са изхвръкнали орлетата на свободата и независимостта. Няма въстание без свещеник или монах, няма недоволство срещу турчина, в което да няма пръст българският духовник. Защищавайки вярата си, те са защитавали и българската чест. Предавайки вярата си, те са се считали вече мъртви. Всички знаете „Даваш ли даваш, балканджи Йово”!

Из недрата на българската вяра и Църква са израснали всички титани на духа, които са спомогнали за църковната независимост, донесла впоследствие и политическата. Църковниците са поддържали идеята за ценността на православната вяра, те са търсили съдействие в едноверците, те са насаждали вярата у народа, че на север имаме по-голям брат със същата кръв, вяра и език, който ще ни помогне да се освободим. Там са пращани нашите таксидиоти за просия, там са провождали децата ни на училище, оттам са се надявали на помощ.

От манастир е излязъл и светецът, който турил началото на новото ни житие. Така че от този ден надире народът ни история да има и бъде народ. Пак църковници я разнасят и разпространяват. Църковници подбуждат цялостното ни Възраждане, та да се стигне до Българския Великден, когато възкръсва Българската Екзархия – олицетворение на целокупния български народ в Тракия, Мизия и Македония.

Българската екзархия упълномощава Драган Цанков и Марко Балабанов да посетят столиците на Великите сили с цел да запознаят правителствата със зверствата при потушаването на Априлското въстание. И когато на Запад ги попитали: „Къде са акредитивните ви писма?” – те отговорили: „Нашите акредитивни писма са опожарените селища, невинната кръв на жертвите и сълзите на българския народ!” И накрая, на сърцераздирателната просба на Българския Екзарх Антим І за помощ и избавление на българския народ, император Александър ІІ собственоръчно резолирал: „Болгарию освободить!”

Че как няма да празнуваме Трети март! Че той е и наш църковен празник, празнуван от Българската православна църква и във времена на забрава. Най-хубавите проповеди са на този ден, най-тържествените молебени са записани на този празник. Народът тогаз е бил църковен. Търсел е Божието благословение. Вярвал е в силата на кръста. Вождове и войници гръмогласно са пеели: „Христос воскресе!”, „С нами Бог!”. Царското и владишкото благословение на изпроводяк е било: „И да хранить вас Господ!” На устата на освободителите са били църковните слова: „За братий! За светлое дело! За веру Христову! За свободу славян!” А кишиневският епископ Павел като благославя Българското опълчение, изрича: „… Доброволци, българи!... Да ви помогне Господ да поразите врага, а вашите родни братя да спасите от робство, мъка и гибел… Силният в битките Господ да ви даде сила…” И на Самарското знаме стоят думите: „Да воскреснет Бог и разточатся врази Его!”

Тъй както праведният Лазар чакал в гроба да чуе гласа на Спасителя, така и българите чакали Трети март. И камбаната, която потънала през 1393 г., отново забила на Трети март. Но не като на погребение, а като на Великден.

„България възкръсна! Камъкът, който няколко века покриваше… приживе заровения български народ… се отвали!” – ще пише Българският Екзарх Йосиф І в благодарствения си адрес до Цар Освободител.

Какво е Трети март за нас българите в разсеяние?

Ден на добър спомен, ден на преклонение! Ден, в който трябва да се помолим за всички, дали живота си за вярата и освобождението на Отечеството. Ден, в който да си припомним, че изпепелената от петвековни пожарища българска земя е поселена от народ, който през всички столетия на това жестоко робство е запазил непокварено свеж, изумително млад и активен своя народностен характер, своята православна вяра, своя борчески съзидателен дух. Народ, който под светото човешко слово „Свобода” прибавя и клетвеното „или смърт”. Народ, който е готов и достоен за своя Трети март.

Така че, Трети март е светъл ден за нас вярващите. Ден, който трябва да се помни с ежегодно отбелязване и тържества. Ден, в който да изпеем, „Вечная память!” за всички воини, български опълченци, български поборници, български будители и строители на Отечество България.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/33u4u 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.