Трети март е Ден на свободата, възвестил през 1878 г. Освобождението на България от турско робство. Основателно е обявен за Национален празник на всички българи.Да си припомним страшното начало. В ония кървави дни и зловещи нощи св. Патриарх Евтимий разбрал, че въпреки отбраната, престолният Търновград ще падне. Духовният отец на българите повикал най-добрия майстор леяр и му заръчал: „Направи ми една камбана, която да пее с душата на България!” „Как да направя такава камбана?” – попитал майсторът. Светейшият Патриарх му рекъл да разтопи метал, после донесъл една овехтяла книга, целунал я и просълзен я хвърлил в горящата лава…В тази книга била написана историята на България!
Когато камбаната била готова, покачили я на най-високия връх Царевец. От там се понесъл гласът й – протяжен, съдбовен…
Кръвожадният
Сюлейман Челеби заповядал да изковат от камбаната ятагани. Но когато
друговерците се опитали да я смъкнат от камбанарията, тя паднала и
потънала дълбоко в земята. Този черен ден бил 17 юли 1393 г.
Замлъкнала камбаната и 500 години мълчала.
Това
е легенда, но тези 500 години не са легенда. И каквито и думи да
изплачем, те ще бъдат бледи пред мъките и страданията на милия ни
български народ.
Затова идваме направо на Трети март.
Светъл връх е той в историята на България. Той е белязан със знака на
вековечни битки срещу омразния турски поробител.
Трудно
е с няколко думи да обхванем вълненията на десетки поколения в
очакването на този ден. Един календарен лист не може да възкреси цялото
великолепие на този дивен ден, огрял вредом земята ни с българско
слънце.
Но истината и без подробности е голяма и
велика. И съдбовна! Защото е проверена от историята, от времето, от
обичта между двата братски народа – българския и руския, защото е
скрепена с пролятата кръв.
„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13) – казва Господ Иисус Христос.
Затова
и народът ни е посрещал с хляб и сол своите освободители. Подвизите им
са обкичени с песни и предания, над костите са издигнати паметници,
народната пътека не зараства към техните музеи. В историята ще останат
студовете и жегата, кървавите битки при Шипка и Шейново, пожарищата в
Стара Загора, долината на мъртвите край Плевен, но паметта народна ще
продължава да свидетелства дълбоката обич и благоговение на българския
народ.
Защо празнуваме този ден и в църква?
В
православния ни календар той е отбелязан с червени букви –
Освобождението на България. Това значи, че следва да го изживеем като
празник с необходимите изводи на поука и душевна полза.
На какво най-вече трябва да спрем нашето внимание?
Турчинът
не е правил разлика между българи и православни християни. Ние правим
това днес. Той е охарактеризирал всички българи като „гяури”, т. е.
неверници за мохамеданската религия. В желанието си да ни потуши
изцяло, той се е стараел да ни потурчи, да ни погуби вярата, защото е
знаел, погубвайки ни вярата – за народността няма да има проблем.
Разрушавайки
народностните ни богатства, турчинът не се е свенил да посегне и на
духовното ни съкровище. Завоевателят е заточил Светейшия ни Патриарх,
унищожил е св. ни Патриаршия, изгорил е всичките ни библиотечни книги,
разрушил е църкви, манастири. Многократно е посягал и на светата ни
вяра. Българската православна църква има най-много мъченици през
турското робство. В църквите и манастирите обаче, ние сме запазили
нашата самобитност и националност. 500 години ние сме били без
правителство и държава. Светата ни Църква е била всичко. Тя е запазила
вярата, книжовността, традициите, обичаите, езика, името българско. В
църквите и манастирите народът ни е търсел опора, защита, училище,
приятели. В църкви и манастири се е поддържал огънят на непокорния
български дух. От църквите и манастирите впоследствие са изхвръкнали
орлетата на свободата и независимостта. Няма въстание без свещеник или
монах, няма недоволство срещу турчина, в което да няма пръст
българският духовник. Защищавайки вярата си, те са защитавали и
българската чест. Предавайки вярата си, те са се считали вече мъртви.
Всички знаете „Даваш ли даваш, балканджи Йово”!
Из
недрата на българската вяра и Църква са израснали всички титани на
духа, които са спомогнали за църковната независимост, донесла
впоследствие и политическата. Църковниците са поддържали идеята за
ценността на православната вяра, те са търсили съдействие в
едноверците, те са насаждали вярата у народа, че на север имаме
по-голям брат със същата кръв, вяра и език, който ще ни помогне да се
освободим. Там са пращани нашите таксидиоти за просия, там са
провождали децата ни на училище, оттам са се надявали на помощ.
От
манастир е излязъл и светецът, който турил началото на новото ни житие.
Така че от този ден надире народът ни история да има и бъде народ. Пак
църковници я разнасят и разпространяват. Църковници подбуждат
цялостното ни Възраждане, та да се стигне до Българския Великден,
когато възкръсва Българската Екзархия – олицетворение на целокупния
български народ в Тракия, Мизия и Македония.
Българската
екзархия упълномощава Драган Цанков и Марко Балабанов да посетят
столиците на Великите сили с цел да запознаят правителствата със
зверствата при потушаването на Априлското въстание. И когато на Запад
ги попитали: „Къде са акредитивните ви писма?” – те отговорили: „Нашите
акредитивни писма са опожарените селища, невинната кръв на жертвите и
сълзите на българския народ!” И накрая, на сърцераздирателната просба
на Българския Екзарх Антим І за помощ и избавление на българския народ,
император Александър ІІ собственоръчно резолирал: „Болгарию освободить!”
Че
как няма да празнуваме Трети март! Че той е и наш църковен празник,
празнуван от Българската православна църква и във времена на забрава.
Най-хубавите проповеди са на този ден, най-тържествените молебени са
записани на този празник. Народът тогаз е бил църковен. Търсел е
Божието благословение. Вярвал е в силата на кръста. Вождове и войници
гръмогласно са пеели: „Христос воскресе!”, „С нами Бог!”. Царското и
владишкото благословение на изпроводяк е било: „И да хранить вас
Господ!” На устата на освободителите са били църковните слова: „За
братий! За светлое дело! За веру Христову! За свободу славян!” А
кишиневският епископ Павел като благославя Българското опълчение,
изрича: „… Доброволци, българи!... Да ви помогне Господ да поразите
врага, а вашите родни братя да спасите от робство, мъка и гибел…
Силният в битките Господ да ви даде сила…” И на Самарското знаме стоят
думите: „Да воскреснет Бог и разточатся врази Его!”
Тъй
както праведният Лазар чакал в гроба да чуе гласа на Спасителя, така и
българите чакали Трети март. И камбаната, която потънала през 1393 г.,
отново забила на Трети март. Но не като на погребение, а като на
Великден.
„България възкръсна! Камъкът, който няколко
века покриваше… приживе заровения български народ… се отвали!” – ще
пише Българският Екзарх Йосиф І в благодарствения си адрес до Цар
Освободител.
Какво е Трети март за нас българите в разсеяние?
Ден
на добър спомен, ден на преклонение! Ден, в който трябва да се помолим
за всички, дали живота си за вярата и освобождението на Отечеството.
Ден, в който да си припомним, че изпепелената от петвековни пожарища
българска земя е поселена от народ, който през всички столетия на това
жестоко робство е запазил непокварено свеж, изумително млад и активен
своя народностен характер, своята православна вяра, своя борчески
съзидателен дух. Народ, който под светото човешко слово „Свобода”
прибавя и клетвеното „или смърт”. Народ, който е готов и достоен за
своя Трети март.
Така че, Трети март е светъл ден за
нас вярващите. Ден, който трябва да се помни с ежегодно отбелязване и
тържества. Ден, в който да изпеем, „Вечная память!” за всички воини,
български опълченци, български поборници, български будители и
строители на Отечество България.