Господ Иисус Христос ни е посочил най-възвишен в нравствено отношение модел за любов към ближните. Неговата любов към нас е чиста, безкористна, самоотвержена и саможертвена. Ние трябва да обичаме ближните си, както Христос ни възлюби, т.е. да ги обичаме повече от себе си – самоотвержено и саможертвено, да сме готови да пренебрегнем личното си “аз”, нашата сигурност и удобства в името на Бога и ближните. Такава активна и саможертвена любов към ближните е проявил и иеродякон Игнатий – Васил Левски.
В предсмъртния си час Апостолът поправил изповядващия го свещеник, когато той го споменал в разрешителната молитва като “раба Божия Василия”. Левски го прекъснал и казал: ”Споменувай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий”.
Фактът, че пожелал да бъде записан в “книгата на живота”(Откр.3:5) именно с духовното му, а не със светското му име, говори много. Не бива да гледаме на излизането му от манастира и посвещаването му в служба на отечеството като на отклонение от служението му на Бога. Защото служението на ближните е неотделимо от служението на Бога.
Братя и сестри, когато в една епоха липсват ярки, силни личности, тя възкресява и издига такива от миналото. Днес повече от всякога имаме нужда от такъв образец на всеотдайно и безкористно служение на род и родина като иеродякон Игнатий – Васил Левски. Нека, отдавайки му дължимата почит и признателност, да отправим молитви към Всеподателя Бога да спомене в Своето Царство иеродякон Игнатий, да укрепи православния български народ, да усили в нас любовта,у която “не дири своето” (1 Кор.13:5) и да запази нашето отечество от всякакви беди. Амин.