„Навремето например думите „нищо не разбирам“ са означавали единствено глупостта на произнасящия ги; днес те носят уважение. Трябва само с открито лице гордо да заявите: „Нищо не разбирам от религията… аз всъщност нищо не разбирам от изкуство“, и ще бъдете на недостижима висота. А то е и особено изгодно, ако наистина нищо не разбирате“ (Достоевский, Ф. М. Дневник писателя). Това е писано през 1873 г., когато, осмелявам се да твърдя, хората все още не са били до такава степен смлени между зъбните колела на модерните времена, както е днес. Но този вид позьорство или фанфаронщина е разпространен и сега, особено между поредните „сърдити млади хора“, които наистина не знаят, че са просто поредните „сърдити“ и че тук за тяхно огорчение няма нищо оригинално. Ако обаче през 1873 г. такова левичарско, бунтарско, нихилистично поведение и позиране донякъде е било разбираемо и очаквано предвид тогавашните литературно-идеологически моди, сега наистина е по-трудно да се схване. Поне аз нищо не разбирам от него. Но по навик ще се опитам.
Преди много векове някой изрекъл: „Pulchra res est homo, si homo est“ (Хубаво нещо е човекът, ако е човек), защото егоистично се заблуждавал, че е микрокосмос. Други пък се забавлявали с формулировката, че човекът е двукрако без пера и с растящи нокти, трети – че е форма на живот на въглеродна основа, но четвъртите – най-организирани, най-гласовити и сравнително най-неприятни – успели да наложат, че е маймуна с понятие за банан. Освен тях обаче и емпиричните наблюдения също недвусмислено показали, че когато човек с бяла престилка и очила и маймуна с кафява козина застанат един срещу друг, те извършват едно и също действие – заставане (сядане, клякане), и с еднакво любопитство в погледите опознават своя събрат по разум, докато белят банани. Онази качествена разлика между „многоъгълника“ на емпиричното определение и „кръга“ на светогледа, за която говореше Киркегор (Върху понятието за ирония), при тях не съществува и не може да съществува. Трябва да добавя също така, че те не са като горепосочените сърдити млади хора, тъй като – първо – не са сърдити, и, второ – вглеждайки се в очите на непознатия, но предполагаем интелект, започват да си предполагат, че в края на краищата ще разберат смисъла на живота (а за какво им е той, никой не знае, те – най-малко). Никога няма да кажат „Нищо не разбирам“ – тяхното мото е: „Това, което не разбирам сега, ще бъде разбрано от бъдещите свръхмаймунчета“. То е продукт на шизофренното им прозрение, че познанието е безкраен банан с два края. Все пак материята на понятието за банан предполага наличието на два края, а понятието за безкрайност – всички възможни и невъзможни случаи, но в крайна сметка – липсата на начало, следователно Бог няма, следователно битието определя съзнанието, следователно не съществуват реална морална вина или нравствен идиотизъм, т. е. и великденските обичаи, подробно описвани всяка пролет от медиите, са израз на безкрайното възкресение – не на индивида, а на рода, не на Смисъла, а на Природата. От друга страна, и самите медии, които уж са „еманация“ на правата на човека, не са нищо повече от елемент от определен културен модел. Той се крепи върху няколко принципа – производствени, финансово-икономически и политически, със съответните им метафизични предпоставки, за които тук няма да говоря. Важното е, както тъжно-иронично отбелязва Ерих Фром, че „този модел работи, а щом работи, значи е добър“.
И тук, както в средновековните мистерии, ставаме свидетели на псевдочудо, защото псевдочудото е явление, което може да бъде обяснено със средствата на лабораторното мислене. То започва с това, че все по-големи групи от любимите бъдещи поколения, на които, исторически материализирано, се разчита хем да дообелят банана, хем да го хапнат, спускайки се нагоре в дебрите на пространство-времето, та точно те изведнъж започват да се сърдят. Отказват да разбират каквото и да било, а още по-малко – да белят банани. Нещо повече, според достойните синове и дъщери на общуващите със и помежду си човекоподобни именно неразбирането е върховен кеф и е много по-яко (поне колкото планинска горила). Те казват: „Аз не се интересувам и нищо не разбирам от политика“, „Не се интересувам и не разбирам тъпите ви философии“, „Не ми пробутвайте старите си банани“, „Оставете ме на мира с вашия Бог“ и т. н. Тяхното мото е, примерно: „Живей и остави другите да живеят“, „Всеки има право на мнение“ и други подобни оперативно-дресьорски безсмислици. Те всъщност са лексиконни и затова им държат влага някъде докъм тридесетата година (най-много). След това в масовия случай нещата си идват по местата, ще рече или в някоя канцелария (офис), или в цех (завод, работилница, магазин и пр.), или на полето. После се женят (омъжват), идват децата, първите бели коси, оплешивяване, напълняване, болести, неприятности, развод (доста често), децата вече са „сърдити“, после… После не е ясно.
Всъщност ясно е: маймуните и горите се топят като прастар син айсберг, губят се в приказна мъгла вълците, мечките, лисиците, зайците. Дядовата ръкавичка отдавна лежи заровена под скиорската писта, а дядовите кости – под зелената трева на ново голф игрище, където бивши сърдити млади хора са се цàнили за обслужващ персонал и дори и през ум не им минава да се сърдят. Е, в крайна сметка именно това е смисълът на живота – не за индивида, а за рода. В противен случай няма да ни говорят за чукане с яйца и за козунаци, а за молитвата, за св. тайнства и т. н. Обаче това е не само невъзможно, то противоречи на идеята за развиващата се от „просто“ към „сложно“ обществена история. Тази идея не е нито особено сложна, нито пък е прекалено проста, но в случая не е важно това, а само да не ѝ се противоречи. Всъщност няма как да ѝ се противоречи на практика (освен с революции, но те в действителност я подхранват), а само теоретически. Може да ѝ се противоречи с други идеи, което също не е кой знае колко умно, тъй като всички идеи са „братовчеди“ помежду си. Но за да не стане дори и това, трябва да се говори за боядисване на яйца, а не за страдания, смърт и възкресение. Тези три думи са изключени от речника на нашего брата медийния човек (когато на първа страница пише „Луксозно возило размазва тийнейджър“, не се има предвид смъртта на човека, а ословесяването на размазването, което „продава“). В голяма степен заради това впрочем така се разлютиха на филма „Страстите Христови“.
Мисълта ми е, че като краен продукт (именно продукт, а не творба) на Идеята днес има два типа хора – или сърдити от нещо, ала на всичко, или – обратно – добре обучени да запълват нуждите на бизнеса (стопанството). Разбира се, „сърдитите“ рано или късно също запълват съответните нужди, но на по-ниските нива. Няма къде да ходят. По аналогичен начин и техните шефове са подобни на тях марионетки, само че по-добре платени, по-добре образовани (т. е. по-добре дресирани) и с по-големи пещери за живеене. И двата типа са склонни към конформизъм, всъщност конформизмът е онова, към което полуосъзнато се стремят. Едните, защото са сърдити на всичко и на нищо, т. е. нищо не разбират и не са в състояние да оценят и да оценностят, а вторите – защото не ги интересува, стига да притежават и да консумират по възможност повече. Затова, когато загубят пари, често се самоубиват – те са загубили не просто пари, а смисъл.
Всичко, казано дотук, е наедро и в съвсем начални и груби мазки. Ще продължа да говоря за тези неща и по-нататък. Не защото мисля, че с говоренето или писането ще променя каквото и да било, а защото все още вярвам, че човекът е достоен и заслужава да получи истински избор (между другото заслужава и истинско екзистенциално страдание, съмнение и бунт, които единствено могат да го доведат и до Възкресението, до богоосиновлението), а не идеологемите „право на мнение“ или „право на щастие“. Правото на мнение се предхожда поне от „правото на плач“, инак никакво право не е, а е безкраен банан с два края в клетката на дресирана да го бели от средата маймуна.
