Ако някой знае всичко за всичко – си каза Мечето, -
то това е Бухала,който знае нещо за нещата.Името ми да не е Мечо Пух – а то е! –
... Затова се обръщаме към приказките, познати ни от детинство, пък и оттогава не сме прочели нищо по-смислено.[3] Нещо повече, с годините все повече и все по-често отказваме да четем неща, които не са приказни. Нещата, в които няма приказки, са празни приказки. Репортажи, а не бележки по маншетите. Там всички знаят за всичко. По дяволите всички! Некрасов и възкръсналите алкохолици.[4] Ще пишем за високите технологии. Високи са, колкото е била висока Вавилонската кула. Бездруго не може да има по-високо от това от гледна точка на архетипа. От друга страна, достатъчни са ни и триста шейсет и пет щампи право в лицето всеки ден по кални пътища и откъде ли не. Стоканален иригатор в дланите на съдбата. На съдбата ли казахме? Не, не. Не е там, съдбата няма нищо общо с това, отче Аврелие. Все едно да кажеш “все едно”. Те, медиите, пишат и говорят по нас и почти нито една дума, която се пише или изговаря там, не се съчетава с другите. Чуваме как съгласните се трият една в друга с метално скърцане, а гласните им припяват като негри под мост.[5] Вие не ги ли чувате? Как така да не ги чувате? Чувате ги, разбира се, само че сте привикнали и не им обръщате внимание.
Вниманието не е нещо, което се обръща. То се насочва. Чувате ли? Всички говорят като интелектуалци след тревожен секс – отраженията на самотни (ипсорелативни) непостоянни (алиорелативни) мъже.[6] И дами, и дами също. Нека се върнем мислено към Адам и нека си представим, че всеки сетнешен индивид начева по същия начин, само че в рамките на квантитативната различност, т.е. в следовността на генеративното отношение и на историческото отношение.[7] Ужас, яма и клопка за тебе, жителю земний![8] Чува ли се? Естествено. Чуваемостта е глобална, което се доказва чрез положението, че всички журналисти са интелектуалци, следователно всички интелектуалци са журналисти, ergo всички вестници носят вести как смирено се съешават весталките, навестени от изнемощели за нежност вестовои. Например. Защото примерите са като знаещите, които са населили целия глобус, следователно вдигат глобален шум, който - ergo - се чува навсякъде, Q.E.D.[9] Затова и за никого няма да има извинение във вкоравеното му дарвиночелие. Маймуночовеците проговориха и на дървото казаха: “Ти си мой баща”, а на камъка: “Ти ме роди”,[10] и всички го чуха.
А четохте ли? Не трябва да питаме – разбира се, че сте чели. Днес всички го правят, защото какво друго да правят, освен да четат новини, рекламни люлюкания и клюки за шоукултура. В тях един страдал, после друг се друсал, оттам нататък на четвърти жена му изневерила с третия, поради което всъщност петият направо отишъл и се метнал от балкона от неудовлетвореност или на един, или на екип от нагони. Нерез се възползвал от самотна бабичка. Бабичката е щастлива в селенията на изнасилените весталки. Ако на единия край на света пеперуда размаха крила, на другия му край друга пеперуда ще размаха крила, което налага купуването на джиесем само за 399.99 лева. Хайзенбергова неопределеност. Добър човек бил Хайзенберг, разхождал се с бастунче в парка и все нещичко наум си пеел.
Продължавайки на следващия ден, осмият загинал с деветата в бърза катастрофа с пиян водач на МПС, роден през седмия ден на майчините викове, който от това станал бил страдалец според психоекспертите и – ето – се напил. Се накъркал, насвяткал, освинил, натаманил, анестезирал, нарязал, набиберонил, нагласил, нацепил - сколасал да се напихтуни. Нафраскал се и се налокал. С половин дума – изтипосал се на некролог приживе. Освен ако не предположим друго - че понеже е отскоро, знаете, научил да говори езика на раса, чийто връх на манталитета опира до максимата времето е пари,[11] а в същото време тръгвал-заминавал-озовал се надясно с ляв мигач при задължително движение направо, догдето изтъквал-определял-излагал по промоционално новопридобития джиесем копненията си за прогрес и борсов растеж, оразмерявайки мястото на точната дума и на аромантичната си смърт. Аромантичната му смърт се настанила и задрънкала с играчките в кошчето на Хайзенбергово бебе, чиято баба не била достатъчно бърза на тротоара. Което също така нищо не доказва, тъй като няма кого да осъдим в съдебната таквоз, пък и бабата се побърка, откачи, поболя, изоглави, ошашави, избуши, отнесе. Шокира се светкавично. Свари да отлети в селенията, преди да бъде установено мястото им в йерархията на ценностите. Издивя. Речено-сторено – премина през масивен инсулт. Кой да свидетелства, а?
Българин шофьор – бушмен скиор – светец воайор...
Всичко това, вече сте уведомени, нищо не доказва. Всичко това доказва нищото. Способността за въображение (като продуктивна познавателна способност) е много силна в създаване, така да се каже, на една друга природа от материала, който действителната природа й дава. Ние се забавляваме с нея, когато опитът ни се струва твърде всекидневен[12], и издърпваме за ушите като от цилиндър знанията си заешки. В известен смисъл, може да се каже, слагаме си ги на сърцето, след което сърцето вече не е същото по онзи начин, по който тялото на детето е едно преди и друго след последния му свободен скок пред влака, ако помните изобщо за какво ви припомняме. То същото - въображението, а не пуританският морал и вековете история - е и високотехнологичен метод времето да се изсипва, да се изкилва и да започва да боли виртуалната херния.
Но и това не е нищо повече от безформена купчина навици. В нашата епоха на разводи хората също така лесно се развеждат и с вещите. Хладилниците са взаимозаменяеми. Жените също. Или религията. Или партията. Дори измяната става невъзможна: на кого да измениш? Ако си далеч, то откъде? Ако е измяна, то към кого? Човешка пустиня. Колко послушно и кротко е човешкото стадо. Според средата, към която принадлежи, в наши дни човек може да бъде усмирен или с белот, или с бридж. Всички ние сме учудващо добре кастрирани. Така най-сетне сме свободни. Отрязали са ни ръцете и краката, а сетне ни оставят да се движим свободно.
Ненавиждаме нашата епоха, в която под гнета на всеобщия тоталитаризъм човекът се превръща в послушно, ласкаво и кротко животно. Уверяват ни, че това било морален прогрес! А работниците, разбира се, гласуват за безвкусната картинка... Това е тя, народната истина![13]
Продължението на народната истина е, че и сега без разлика различни умират от болка хора. Бързат и бибиткат. Или бипипкат. Пибиткат. Битки по пътищата наши, мили, родни, инфраструктурно негодни да поемат нещастията на една нация, чиято голяма мечта е с овация да бъде носена на ръце от глобалните нейни лични врагове.
Хора, мили хора, забраняват ни цигарите и алкохола!
Не много, не! Хайде да не стане според поговорката Was Du verlachst wirst Du noch dienen.[14] От болести всички ние, грешните, умираме. Рано или по-рано. Та ето това, както се изразяват едни други специалисти, ни случва тъжни и предпочитаме приказките. И не просто предпочитаме, а смятаме и за единствено разумното занимание днес. В края на краищата дори и една изгорена гора може да бъде част от приказка за дракони, но никой порядъчен дракон не би живял в дуралуминиева кула, нито пък би насочил вниманието си към самолети, към небостъргачи и към рекламни билбордове. Със самолети се сражават единствено родените от болната фантазия на съвременния сценарист-писател гамери и тем подобни субсъзнателни алиенации, имаме предвид aliens. Първите думи от устата му са глупост, последните – безумие.[15] А фантазията му е болна, тъй като му се струва, че различните викове и видения могат да бъдат съчетавани произволно, без йерархия и без хоризонт. Практически това е най-дълбокият патос на материализма, както и на някои окултни практики, които – да ни прощават адептусите им – изобщо не са скрити или пък тайни. Напротив, виждат се с плоско око. На всичкото отгоре психиатрите ще ви кажат, че това поведение се вписва умно в понятието шизофрения. Името ни да не е, а то е – значи така е!
След като чуе или прочете това, някой киснещ в дебело невежество би нарекъл нашето настроение бягство от действителността. От реалността отдръпване, че дори не от вчера – така ще се смее. Мхъ! Интелектуално постижение за череп. Да го нарича, както му е изгодно – на него, на жена му и на целия му род. Вълнуваме се, колкото бихме се развълнували, ако видим слон в магазин за гумени играчки. На онзи там, както и на жена му, на децата му и на целия му род действителността им е такава, че за нея дори не заслужава да хвърлим поглед през рамо. Те и самата действителност отхвърлят, защото нали точно нея охулват, докато помежду си за пари, за имоти и за въображаеми заслуги се карат. Свенливи, но охотни като пикаещо магаре.[16] Богохулстват, защото са идолопоклонници, кули от вещи и от притязания към непрестанно променящи се законници. Като г-н Леополд Блум ядат с удоволствие вътрешните органи на зверове и птици.[17] За любовниците си разказват вицове, на децата си купуват пици. Действителността е, че в живота просто трябва да се действа, а радостта и страданието идват от само себе си.[18] Радостта и страданието са неотделими от призванието ни към божествен живот. Тези наши съвременници обаче, при които отдавна вече всичко върви наопаки[19], най-вече държат самият им онзиденшен живот да е бил радостен, без изобщо да са наясно какво ги е радвало и защо онова, което си мислят, че би ги радвало, ги докарва до топлохладна ярост, след като никога не са го получавали. Някой друг - да речем, рекламната цица от телевизора - го е получил нещото, от което си мислят, че и те имат нужда. Та няма радост от живота, просто мъртвешка завист в живеенето. И тези две наши липси са напълно разделени - не се ревнуват помежду си и са равнодушни една към друга. Но тъй като ние самите сме индиферентната им връзка, можем не толкова страстно да ги живеем, колкото страстно да ги създаваме.[20]
И така, ужасно сме потиснати и унинието ни е дълбоко. Боли ни за нашето поколение, изпразнено от всякаква човешка същност.[21] Защо? Защото дните и нощите ни не оголяха ли? Оголяха. Плодът за познаване на доброто и злото отдавна ли гние между зъбите на кристален череп? Отдавна гние. Когато изгние, ще се оголят ли дните и нощите под него? Ще се оголят. Тогава ще се види ли изцяло ухилената кост на кристалния череп? Тогава ще се види изцяло ухилената кост.
След като столетие и отгоре ние, уж християните, умувахме що е то грехопадение и що е то грях, стигнахме дотам да не сме в състояние да различим греха. Обезличихме греха. Обезличностихме го. За всяко престъпление, което всъщност е осъществен (материализиран) грях, изискваме формални доказателства в състезателен процес. Ако доказателствата не са достатъчни и не съвсем формални, няма престъпление. Следователно няма и грях. Ergo, не е необходимо покаяние, тоест и благодатна милост не ни е нужна. Такава ни е безбожната логика. Такова ни е схващането за грях и престъпление. Така или иначе грях няма, не съвпада с правата човешки.
Оголяха ли дните и нощите ни? Оголяха. Затова прикриваме нечистотата им със светлини и бесни развлечения. Ние не сме на себе си, ние сме напънът да имаме за себе си. Забравили сме, че сме царствени и поканени в Царството, затова сме на Княза.[22] Създали сме си свят от изкуствени вещи, какъвто никога не е съществувал преди. Конструирали сме сложна социална машина, за да управлява техническата машина, която сме построили. Цялото ни творение се издига и надвисва над нас.[23] О, господа, госпожи, учени и литератори и всякакви безразлични медиатори, благодарим ви за тази действителност, но позволете ни да я презираме с всички останки от душевни сили, които по Божия милост сме съхранили и, дай Боже, ще съхраним до гробното ложе, за да я преотстъпим на любимия червей. От реалността не искаме нищо и не искаме нищото й. Понякога даже и презрението може да бъде положителна емоция. Кога понякога? В тази ваша реалност именно - в нея може.
Впрочем ето защо и съвременният човек никога няма да промени принадлежащия му свят – просто непрестанно ще променя намеренията си.[24] И ще ги променя не защото е рационален, както вярва, и не защото се съобразява с реалността и с фактите, както твърди. Ако беше така, би трябвало да награждаваме войника, който бяга от реалността и от фактите на бойното поле. Но не го правим, нали? И защо не го правим, щом това е логичното и разумното, а? Не го правим, защото всъщност това, което вършим в живота си, няма нищо общо нито с реалността, нито с фактите, както ги схващаме. Има нещо общо обаче с определени идеи и именно с идеите и само с тях трябва да се бори онзи, който иска да преодолее лъжата на света.[25] Така че непрестанната промяна на намеренията се дължи на идеята, че те зависят от действителността и са длъжни да я следват според логически необоримата лъжа на дядо ви Маркс. De asini umbra disceptare.[26] Непрестанната промяна на намеренията, казваме, произхожда от това, че ние, днешните, вярваме, че именно желанията ни и тяхната неустойчивост са същината на личността ни, тъй като сме безразлични към това кое е достойно за презрение и кое – за почит. Казано по онзи начин, киснем в дебело невежество, защото сме неспособни да обичаме и да използваме разума си. Всъщност сме неспособни да оценим живота си. И за какво да го оценяваме? Кому е нужно то? Нали не носи със себе си оправдания? А дори и да можем именно така да оправдаем присъствието си, идеите си – нали все пак това не са наши идеи, по дяволите! Светът отново е разкъсан на парченца, загубил е своето единство; човекът отново боготвори най-различни неща.[27] Последното тук е, че засега поне не сме започнали да награждаваме и войника, който бяга от боя. Изглежда, в това можем да подирим все още дивна надежда за себе си.
И накрая, хайде – в тъги, в неволи – казва поетът, преди да го застрелят. Ала нашите тъги и неволи чак до разстрел няма да ни докарат, това не би трябвало да ни притеснява. Най-многото, което по Божия милост би могло да ни се случи, е да ни сполетят болести и нещастия, та да си припомним откъде идваме и накъде сме се запътили. Защото и наистина да сме прегрешили, прегрешението си остава за нас и ако някой иска да ни се големее и да ни укори за позора ни, трябва да знае, че Бог ни събори и с мрежата Си ни омота. Но ние знаем – Изкупителят ни е жив и Той в последния ден ще издигне из прахта тази наша скапваща се кожа и ние в плътта си ще видим Бога. Ние самите ще Го видим; нашите очи, не очите на другиго, ще Го видят. Сърцата ни се топят в гърдите ни![28] Ето защо трябва да бъде известно, че от изреченото дотук никак не следва, че с думите си сега някак лоши хора желаем да изкараме хората. Не. Ние всички сме Божии, но не сме Бог. Може сега повечето да сме под Княза, ала сме багренородни...
