Так грустно тлится жизнь моя
И с каждым днем уходит дымом,Так постепенно гасну я
Божества на ужаса, съюзници на страха, владетели на скуката, коментатори на болката - живеем сред тях, често - за тях, още по-често сме същите като тях, сякаш без избор, сякаш друго няма. Но кои са те, какво са, защо са - не знаем, а след време и не искаме да знаем – та нали и ние сме “те”; привикваме, както конят с ездача, както безсънието с нощта. Хора на лъжата, творци на полуистини, непослушни пред дребното и слепи за важното, живеем въображаемо и празно като абортирани деца, а дните ни летят по-бързо от совалка и се свършват без надежда (Иов 7:6); и поглеждайки назад, в себе си откриваме пустош и се залъгваме с бъдещето на потомството си, което сме направили същото – нравствено разглезено и умствено разтляно в абстрактни словоформи. Земята е отдадена в ръце на нечестивци (Иов 9:24), обаче днес нечестието им просто ни забавлява, а от безсрамието им се стремим да крадем за себе си поуки, така че да ни приемат за свои. И ставаме “свои”. Яростта ни е завистлива, а тъгата ни – от гордост и егоизъм. “И ни дави непозната гадост. Сякаш ни целуват похотливо бебета с мустаци и бради”.[2]
Що за беда ни е споходила? Такъв е въпросът, който не желаем да чуваме, а и когато си го задаваме, правим го за прикритие, защото това е най-добрият начин да не го сторим наистина. Усилието на мисълта, животът на личността, нейното благородство и уникалност все по-често са впрегнати в служба на пошли, безобразни и изцяло ненужни издирвания, идеи, концепции, абстрактни надежди само и само да не стане така, че да се обърнем и да видим злото – и в себе си, и помежду нас. Защото “доброто отношение” все още не е човечност, толерантността все още не е любов. Напротив, любовта е Божествена благодат, усилие на вярата, християнски личен подвиг с помощта на Светия Дух и те нямат нищо общо със захаросаните рекламни внушения и медийни тълкувания, които ни заливат непрестанно. Не желаем повече да бъдем толерантни към празнотите и скуките на една култура, за която лукаво ни убеждават, че е възможно най-малкото зло. Нима злото има качества, та да бъде степенувано...
Ето защо започнахме с нощта. С един опоетизиран ужас пред отминаващите денонощия на живота ни; с изказаната, явената форма на собственото ни човешко, християнско слабосилие. На неудостоеното с внимание от мисълта и от волята ни желание да разберем защо трябва да вярваме. Въпрос-черупка, красноречащ хоризонтално проснатото ни битие-не. Там, в това апостасийно време-пространство, нощта става и онтологично страшен ДЕН; превръща се в безвъзвратно погубената “третина” от нашия живот, от нашето себеприсъствие, от човековостта ни. Онова “от сън спомени няма”, чрез което светът противопоставя активността, работността на деня на заличеното време на нощта. Нека обаче не пропускаме тук и обратната страна на нощта, където времевата заличеност се е превърнала в територия на развлечението. А точно в главозамайващия брой на развлеченията, измислени от модерните цивилизации, най-лесно може да се схване коренната разлика между традиционните култури и съвременното общество[3]. Самото това бягство от Времето в развлекателното, още повече днес легитимирано като работа, занаят или професия, от една страна, а от друга, разполагането му в голямата си част в континуума на нощното, сами по себе си са симптом за и от все по-илюзорната Вселена, която си градим. Това означава и че Космосът и живеенето ни в него са лишени от личностна телеология и от трансцендентално осмислено положение-предел[4]. Кой би могъл да оправдае за себе си смисъла, че е, единствено чрез умозаключения, пък били те и парадоксални понякога? Не желае нашето Аз, противи се нашето δαιμονιον[5] на губенето, на изтъняването до някакъв си епифеномен на индивидуалния психичен живот, на случайността. Не сме в състояние да понесем ужаса от безсмисленото самоосъзнаване на празнотата-която-сме. Но защо пък да вярваме, че “тя-не-съм-аз”, след като вярваме, че никой не е в състояние да ни даде разумен, логичен и оправдан в личните ни крушения, радости и очаквания отговор? След като не желаем да чуем отговора, защото знаем дълбоко в себе си, че той няма да ни хареса. Няма да ни погали. Няма да ни успокои.[6] Затова започваме да пълним призрачните й обеми със звуци, шумове, светлини и люде. Трябва да се отвлечем от тази скука; да се раз-вличаме, докато паднем от умора в онзи, казват, спохождащ осъдените на смърт мъртвешки сън. Така постепенно и нощта става дневна и “третината” квазивреме вече не е “вън”, а вътре в нас. Вътре в нас избледняват спомените и сега не са наши, а на сякаш-друг човек. Точно този сякаш-друг пише днес със страст, наподобяваща нашия спомен. И продължава да губи нас като “морска вълна, издигана и размятана от вятъра” (Иак 1:6); и продължаваме да губим него… ”Кажи ми, Господи, моя край, и какво е числото на моите дни, за да зная какъв е векът ми” (Пс. 38:5).
Така затваряме кръга на съществуването си и вярваме, че това е правилният и всъщност единственият образ на живот, че е самият живот, а когато в мигове на самотни размишления след плашещи сънища ни проблесне, че може би сме объркали напълно посоките на битието си и на личността си, бързаме да отхвърлим тази догадка с помощта на паранаучни и хуманистични заклинания – например “остатъци от стар начин на мислене”, “архетип”, “подсъзнание”, “страх от новото”, etc. После, успокоени, че сме именували ужаса от себе си (какво магично мислене в уж рационалната ни епоха), продължаваме да мечтаем и да си въобразяваме красотата и пълнотата на виртуалната реалност, наречена падане на границите, Глобално село, Епоха на Водолея, бъдещ човек, благоденствие, свобода, достойнство, любов ит.н.,сякаш тези думички, така както ги схващаме и употребяваме, сами по себе си са нещо самостойно, нещо извън финансово-икономическата логика и политико-окултната идеология. Точно това пребогато с термини и слова суеверие е истинската виртуална реалност, а не книжните (електронните) пари, телевизията, компютрите, 3D-технологиите, 4G-“умниците” и прочие. Те са единствено носителите, съвременното условие за нейното ситуиране, защото това, което лекомислено наричаме виртуална реалност, на практика е само част от квазибитийния модус на съществуването на злото[7]. Част от начина ни на “живеене” без Христос...
(Следва)
[1] Ф. И. Тютчев, “Полное собраний стихотворении”, “Советский писатель”, Ленинград, 1987, 104.
[2] Константин Павлов, цит. по Атанас Славов, “С точността на прилепи”, ИК “Български писател”, С., 1992, 188.
[2] Константин Павлов, цит. по Атанас Славов, “С точността на прилепи”, ИК “Български писател”, С., 1992, 188.
[3] Виж М. Елиаде, “Митове, сънища и тайнства”, ИК “Прозорец”, прев. Лиляна Цанева, 30-31.
[4] То е състоянието на осъзналия мястото си във Вселената човек; виж М. Елиаде, “Образи, сънища и тайнства”, ИК “Прозорец”, прев. Лиляна Цанева, 31.
[5] Тук използваме понятието на Сократ така, както мислим, че го е схващал и той, а именно като божествения глас в човека.
[6] Върху подобен “героизъм” може да се изгради и етиката на атеизма, без да се осъзнава, че взет сам по себе си, той е “отрицателен”, тоест психологически и логически безсъдържателен. Ако бъде мислен последователно, което никога не се случва, ще се види, че той всъщност отрича смисъла и нуждата включително от какъвто и да било “героизъм”, но неговите защитници не са в състояние да го видят, а по-точно – и в това е привидният му парадокс – страхуват се да го видят. Когато им бъде посочено, използват метафори за “прогреса на човечеството” и за неговото “бъдеще”, а дори не знаят, че тези метафори принадлежат собствено на християнския възглед за историята и за човека и съответно имат съвсем различно съдържание, смисъл и цел. Наистина “волята да не вярваш” е по-силна от “волята да мислиш логично”. Другата атеистична стратегия е страхът от смъртта (съответно вярата в Бога) да се обяснява като “инстинкт”, като изобщо не се схваща, че “страх” няма нищо общо с “инстинкт”. Страхът произхожда от и съдържа в себе си схващането/усета за време, каквито няма, нито пък се пораждат в нито едно инстинктивно поведение. Използват едно понятие в един контекст (или силогизъм), а когато им е удобно и пожелаят това, прехвърлят същото понятие със съвсем различно съдържание в друг контекст (или силогизъм). Тази игра с думите наричат рационално мислене. Рационалното мислене обаче изключва такъв подход. Това е “инфатилно” мислене, или – както го нарича К.С. Луис – “момчешки философии”. С други думи, в атеистичната вселена любовната лирика например ТРЯБВА и МОЖЕ да се мисли единствено като синтезиран продукт от определени химико-физиологични процеси (нещо, което обаче почти никой от тях не прави). Връзката между двете неща, разбира се, може да бъде видяна само от хора, които наистина не са научили “КАК” се мисли, не са схванали самата “механика” на мисленето, макар и да се представят като позитивисти, като “технически умове”.
[7] Злото, струва ни се, няма почти нищо общо с филмовия, с естетическия му образ, на който сме приучени. Този образ е, така да се каже, “виртуалност върху виртуалност”, виртуализация на квадрат.
[4] То е състоянието на осъзналия мястото си във Вселената човек; виж М. Елиаде, “Образи, сънища и тайнства”, ИК “Прозорец”, прев. Лиляна Цанева, 31.
[5] Тук използваме понятието на Сократ така, както мислим, че го е схващал и той, а именно като божествения глас в човека.
[6] Върху подобен “героизъм” може да се изгради и етиката на атеизма, без да се осъзнава, че взет сам по себе си, той е “отрицателен”, тоест психологически и логически безсъдържателен. Ако бъде мислен последователно, което никога не се случва, ще се види, че той всъщност отрича смисъла и нуждата включително от какъвто и да било “героизъм”, но неговите защитници не са в състояние да го видят, а по-точно – и в това е привидният му парадокс – страхуват се да го видят. Когато им бъде посочено, използват метафори за “прогреса на човечеството” и за неговото “бъдеще”, а дори не знаят, че тези метафори принадлежат собствено на християнския възглед за историята и за човека и съответно имат съвсем различно съдържание, смисъл и цел. Наистина “волята да не вярваш” е по-силна от “волята да мислиш логично”. Другата атеистична стратегия е страхът от смъртта (съответно вярата в Бога) да се обяснява като “инстинкт”, като изобщо не се схваща, че “страх” няма нищо общо с “инстинкт”. Страхът произхожда от и съдържа в себе си схващането/усета за време, каквито няма, нито пък се пораждат в нито едно инстинктивно поведение. Използват едно понятие в един контекст (или силогизъм), а когато им е удобно и пожелаят това, прехвърлят същото понятие със съвсем различно съдържание в друг контекст (или силогизъм). Тази игра с думите наричат рационално мислене. Рационалното мислене обаче изключва такъв подход. Това е “инфатилно” мислене, или – както го нарича К.С. Луис – “момчешки философии”. С други думи, в атеистичната вселена любовната лирика например ТРЯБВА и МОЖЕ да се мисли единствено като синтезиран продукт от определени химико-физиологични процеси (нещо, което обаче почти никой от тях не прави). Връзката между двете неща, разбира се, може да бъде видяна само от хора, които наистина не са научили “КАК” се мисли, не са схванали самата “механика” на мисленето, макар и да се представят като позитивисти, като “технически умове”.
[7] Злото, струва ни се, няма почти нищо общо с филмовия, с естетическия му образ, на който сме приучени. Този образ е, така да се каже, “виртуалност върху виртуалност”, виртуализация на квадрат.
