Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (12 Votes)

l_506.jpgИ видя Бог всичко, що създаде,
и ето, беше твърде добро.
(Бит. 1:31)

Присъщо на човека е да цени прекрасното. Душата ни се нуждае от красота и я търси. Цялата човешка култура е пронизана от стремежа към красота. Библията също свидетелства, че в основата на света стояла красотата, и човекът изначално бил причастен към нея. Прогонването от рая – е образ на изгубената красота, разрив на човека с красотата и истината. Веднъж изгубил наследството си, човек жадува да го придобие отново. Историята на човечеството може да бъде представена като път от изгубената красота към търсената красота, по този път ние се осъзнаваме като участници в Божието домостроителство. Излизайки от прекрасния Едем, символизиращ чистото природно състояние до грехопадението, човекът се завръща в града-градина – Небесния Йерусалим, “нов, слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж” (Откр. 21:2). И този последен образ – е образ на бъдещата красота, за която е казано: “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2: 9).

Цялото Божие творение е изначално прекрасно. Бог му се любувал на различните етапи от неговото създаване. “И видя Бог, че това е добро” – тези думи се повтарят 7 пъти в първа глава от книга Битие и носят явен естетически характер. С тях започва Библията и завършва с откровение за новото небе и новата земя (Откр. 21:1). Св. апостол Йоан говори за това, че “цял свят лежи в злото” (1 Ин. 5:19), като с това подчертава, че не светът е зъл сам по себе си, но че злото, влязло в света, повредило неговата красота. И в края на времената Божието творение ще възсияе с истинската си красота – очистена, спасена, преобразена.

Разбирането за красота винаги включва в себе си и понятията “хармония”, “съвършенство”, “чистота”, а за християнския светоглед в тази поредица неизменно се включва и категорията “добро”. Разделянето на етиката и естетиката настъпило вече в Новото време, когато културата се секуларизирала, а целостта на християнския светоглед била изгубена. Пушкиновият въпрос за съвместимостта на гениалното и злото се родил в разцепения вече свят, за който християнските ценности не били очевидни. Век по-късно този въпрос звучи като установяване на “естетика на безобразното”, “театър на абсурда”, “хармония на разрушението”, “култ към насилието” и т. н. – това са естетическите координати, определящи културата на 20. век. Разривът на естетическите идеали с етическите корени води до появата на антиестетика. Но и сред този разпад човешката душа не престава да се стреми към красотата. Знаменитата мисъл на Чехов: “В човека всичко трябва да бъде прекрасно...” е не друго, а носталгия по целостта на християнското разбиране за красота и единство на образа. Лутанията и трагедиите в съвременното търсене на прекрасното се коренят в пълната загуба на ценностни ориентири, в пренебрегване източниците на красотата.

Красотата, в християнското й разбиране, е онтологична категория, тя е неразривно свързана със смисъла на битието. Красотата е вкоренена в Бога. От това следва, че съществува само една красота – Истинската Красота, Самия Бог. И всяка земна красота – е само образ, който отразява в по-голяма или в по-малка степен Първоизточника.

“В начало беше Словото... всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Ин. 1:1-3). Слово, Неизречен Логос, Разум, Смисъл и т. н., – тук има дълъг ред от синоними. Някъде в него намира мястото си убедителната дума “образ”, без която е невъзможно да разберем истинския смисъл на Красотата. Словото и Образът имат един източник, в онтологичната си дълбочина те са тъждествени.

“Образ” на гръцки е είκών (ейкон). От там произлиза и думата “икона”. Но както различаваме Слово и слова, по същия начин следва да различаваме Образ и образи – в най-тесния смисъл на думата – икони (в руския народен език не случайно се е запазило названието на иконите – “образи”). Без да разберем значението на Образа, не можем да разберем и смисъла на иконата, нейното място, роля и значение.

Бог сътворява света чрез Слово, Той Самият е Словото, въплътило Се117350233_f8d4e43478_o.jpg в света. По същия начин Бог сътворява света, давайки на всичко образ. Самият Той, Който няма образ, е Праобраз на всичко в света. Всичко в света съществува благодарение на това, че носи в себе си образа Божий. Руската дума “безобразен” (може би славянска – б. пр) – синоним на думата “некрасив”, означава не друго, а “без-образен”, не носещ в себе си образа Божий, не-същностен, не-съществуващ, мъртъв. Целият свят е пронизан от Словото и целият свят е изпълнен с образа Божий, нашият свят е иконологичен.

Божието творение може да бъде представено като стълба от образи, които, подобно на огледала, се отразяват едни други, и в крайна сметка отразяват Бога като Първообраз. Символът на стълбицата (в древноруския вариант – “лествица”) е традиционен за християнската картина на света, като започнем от стълбата на Яков (Бит.28:12) и стигнем до “Лествицата” на Синайския игумен Йоан, наречен Лествичник. Символът на огледалото също е добре известен – срещаме го например у св. ап. Павел, който казва за познанието: “сега виждаме смътно, като през огледало (1 Кор. 13:12), което в гръцкия текст е изразено “ в догадка, като през огледало”. По този начин познанието ни напомня огледало, което смътно отразява истинските ценности, за които само се досещаме. Божият свят е цяла система от образи огледала, изградени във вид на стълбица, всяко стъпало от която в определена степен отразява Бога. В основата на всичко е Самият Бог – Единен, Безначален, Непостижим, Който няма образ и дава живот на всичко. Той е всичко и всичко е в Него; няма никой, който би могъл да види Бога отвън. Именно Божията непостижимост стояла в основата на заповедта, забраняваща изобразяването на Бога (Изх. 20:4). Трансцендентността на Бога, Който Се разкрива  на човека в Стария Завет, превъзхожда човешкото познание, затова Библията казва: “не може човек да Ме види и да остане жив” (Изх. 33:20). Дори Моисей, най-великия от пророците, който неведнъж общувал с Бога непосредствено и който неведнъж чувал гласа Му, когато Го помолил да му покаже лицето Си, получил отговор: “ти ще Ме видиш изотзад, а лицето Ми няма да бъде видимо (за тебе)” (Изх. 33:23).

Св. евангелист Йоан също свидетелства: “Бога никой никога не е видял (Ин. 1:18а), но по-нататък добавя: “Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни (Ин. 1:18б). Тук е центърът на новозаветното откровение: чрез Иисуса Христа имаме пряк достъп до Бога, можем да видим лицето Му. “И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина, и ние видяхме славата Му...” (Ин. 1:14). Иисус Христос, Единородният Син Божий, въплътеното Слово, е единствения и истински образ на Невидимия Бог. В определен смисъл Той е първата и единствена икона. Апостол Павел така и пише: “Който е образ на Невидимия Бог, роден преди всяка твар” (Кол. 1:15), и “бидейки и образ Божий... прие образ на раб” (Фил. 2:6-7). Явяването на Бога в света се осъществява чрез Неговото умаление, кеносис. И на всяко следващо стъпало образът в определена степен отразява Първообраза, благодарение на което се разкрива вътрешната структура на света.

На следващото стъпало от нарисуваната от нас стълбица е човекът. Бог сътвори човека по Свой образ и подобие (Бит. 1:26), отделяйки го с това от цялото творение. В този смисъл човекът е също икона Божия. По-вярно е да се каже, той е призван да стане такъв. Спасителят казвал на учениците Си: “бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). Тук се разкрива истинското човешко достойнство, явено ни чрез Христос. Но вследствие на грехопадението, отпадайки от източника на битието, човекът в естественото си природно състояние не отразява като чисто огледало, образа Божий. За достигане на изискваното съвършенство е необходимо да полагаме усилия (Мат. 11:12). Божието Слово напомняartlib_gallery_29748_b.jpg на човека за изначалното му призвание. За това свидетелства и образът на Бога, явен ни чрез иконата. Във всекидневния живот невинаги е лесно да намерим потвърждение на казаното; вглеждайки се наоколо и в самите себе си, може да не видим веднага образа Божий. Но той съществува у всеки човек. Образът Божий може да е скрит, може да е помрачен, може дори да е изкривен, но той съществува в дълбините ни като залог на нашето битие. Процесът на духовното ни изграждане се състои именно в това – да открием в себе си образа Божий, да го очистим, да го възстановим. Това много напомня реставрацията на икона, когато почернялата, покрита с прах дъска, бива почистена, снемайки пласт след пласт старата боя и многобройните по-късни наслоявания, докато накрая не се появи Ликът, не просияе Светлината. Апостол Павел пише на своите ученици: “Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19). Евангелието ни учи, че целта на човека е не просто да се самоусъвършенства, развивайки естествените си способности и природни качества, но и да разкрие в себе си истинския образ Божий, да достигне до богоуподобяване, онова, което светите отци наричали “обожение”. Процесът е труден, по думите на ап. Павел това са “родилни мъки”, защото образът и подобието в нас са разделени от греха – образа получаваме при появата си на света, а подобието достигаме в течение на живота си. Ето защо в православната традицията някои светци са наричани “преподобни”, т. е. постигнали богоуподобяване. С това название са удостоени велики подвижници като Сергий Радонежки или Серафим Саровски. В същото време това е цел, която стои пред всеки християнин. Не случайно св. Василий Велики казва, че “християнството е уподобяване на Бога в онази степен, в която това е възможно за човешката природа”.

Процесът на “обожение”, на духовно преобразяване на човека е христоцентричен, тъй като се основава на уподобяването на Христа. Дори следването на който и да е светия води не към самия светия, а преди всичко – към Христос. “Бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” – пише ап. Павел (1 Кор. 4:16). Така и всяка икона е изначално христоцентрична, независимо кой е изобразен на нея – Спасителят, Св. Богородица или някой от светиите. Христоцентрични са също празничните икони. Именно защото ни е даден единственият истински образ и образец за подражание – Иисус Христос, Синът Божий, въплътеното Слово. Този образ е длъжен да се прослави и да възсияе в нас: “а ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен” (2 Кор. 3:18).

ib1327.jpgЧовекът се намира на границата между два свята: над него – божествения свят, под него – природния; от това накъде ще обърне огледалото – нагоре или надолу, зависи кой образ ще възприеме. В определен исторически етап вниманието на човека било съсредоточено върху творението и поклонението пред Твореца преминало на втори план. Бедата на езическия свят и вината на културата от Новото време се крие в това, че хората “като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи... и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги... те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца” (Римл. 1:21-25).

Действително, на по-ниско стъпало от човешкия свят лежи тварният свят, който също отразява в някаква степен образа Божий, както всяко творение носи печата на своя създател. Въпреки това последното е видимо само при спазване на точната йерархия на ценностите. Не случайно светите отци казвали, че Бог е дал на човека да познае света чрез две книги – Книгата на Писанието и Книгата на Творението. Чрез “втората книга” също можем да познаем величието на Твореца – посредством “разглеждане творенията” (Римл. 1:20). Този, така наречен стадий на естественото откровение, бил достъпен на света и преди Христа. Но в останалата част от творението образът Божий е умален още повече, отколкото у човека, тъй като грехът влязъл в света и светът лежи в злото. Всяко по-ниско стъпало отразява не само Първообраза, но и предишната, на този фон много добре видима роля на човека, тъй като “тварите се покориха на суетата не доброволно” и “очакват прославянето на синовете Божии” (Римл. 8:19-20). Човекът, който потъпква в себе си образа Божий, изкривява този образ и в цялото творение. Всички екологични проблеми в съвременния свят произтичат от това. Тяхното решаване по най-тесен начин е свързано с вътрешно преобразяване на самия човек. Откровението за новото небе и новата земя ни разкрива тайната на бъдещото творение, защото “е преходен образът на тоя свят” (1 Кор. 7:31). Изведнъж през творението ще възсияе образът на Твореца в цялата Му красота и светлина. Руският поет Ф. И. Тютчев вижда по следния начин тази перспектива:
Когда пробьет последний час природы,

Состав частей разрушится земных,

Все зримое вокруг покроют воды

И Божий Лик отобразится в них.

И накрая, последното, пето стъпало от нарисуваната от нас стълбица – собствено иконата, а в по-широк смисъл, творението на човешките ръце, всяко човешко творчество. Само ако е включена в контекста на описаните от нас образи огледала, които отразяват Първообраза, иконата престава да бъде просто дъска с изрисувани върху нея сюжети. Вън от тази стълбица иконата не съществува, дори ако е изографисана при спазване на каноните. Извън този контекст възникват всякакви изкривявания в иконопочитанието: едни се отклоняват в магизъм, в грубо идолопоклонство; други стигат до преклонение пред изкуството, до рафиниран естетизъм; трети съвсем отричат ползата от иконите. Целта на иконите е да насочи вниманиетоbozic.jpg ни към Първообраза – чрез единствения образ на Въплътения Син Божий – към Невидимия Бог. И този път минава през изявата на Божия образ в самите нас. Почитането на иконите е поклонение пред Първообраза, а молитвата пред тях – е предстояние пред Непостижимия, Живия Бог. Иконата е знак за Неговото присъствие. Естетиката на иконата – е само малка крачка, която ни приближава към нетленната красота на бъдещия век, сякаш едва изпъкващ контур, не съвсем ясни сенки; съзерцаващият иконата прилича на постепенно проглеждащ човек, който се изцелява от Христос (Марк 8: 24). Ето защо о. Павел Флоренски твърди, че иконата е винаги  в по-малка или в по-голяма степен произведение на изкуството. Всичко решава вътрешният духовен опит на предстоящия.

В идеални измерения цялата човешка дейност е иконологична. Човекът създава икона, съзирайки истинския образ Божий, но и иконата формира човека, като му напомня за образа Божий, скрит в него. Чрез иконата, човекът се опитва да се взре в Божия лик, но и Бог ни гледа чрез образа Си. “Донейде знаем и донейде пророчествуваме; но, кога дойде съвършеното знание, тогава това “донейде” ще изчезне... сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат (1 Кор. 13: 9-12). Условният език на иконите отразява непълнотата на знанията ни за божествената реалност. И в същото време – те са знаци, които ни разкриват съществуването на Абсолютната красота, скрита в Бога. Знаменитото изречение на Ф. М. Достоевски “Красотата ще спаси света” – е не просто печеливша метафора, а точната и проникновена интуиция на християнина, възпитан от хилядолетната православна традиция да търси тази красота. Бог е истинската Красота и затова спасението не може да бъде некрасиво, без-образно. Библейският образ на страдащия Месия, Който “няма ни изглед, нито величие” (Ис. 53:2), само подчертава казаното по-горе, разкривайки онази точка, в която умалението (на гръцки – “кеносис”) на Бога, а заедно с това и Красотата на образа Му, достига предел, но от същата точка започва и издигането нагоре. Така, както слизането в ада е разрушение на ада и извеждане на всички верни към Възкресението и Вечния Живот. “Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина” (1 Ин. 1:5) – това е образът на Истинската Божествена и спасителна красота.

Източнохристиянската традиция възприема Красотата като едно от доказателствата за Божието битие. Според известната легенда, последният аргумент на княз Владимир в избора на вяра било свидетелството на неговите пратеници за красотата на храма “Св. София” в Константинопол. Познанието, както твърдял Аристотел, започва с удивлението. Така и познанието за Бога нерядко започва с удивлението от красотата на Неговото творение.

“Славя Те, защото съм дивно устроен. Дивни са Твоите дела, и душата ми напълно съзнава това” (Пс. 138:14). Съзерцаването на красотата разкрива на човека тайната на хармонията между външния и вътрешния свят.

...Так что есть красота?

И почему ее обожествляют люди?

Сосуд она, в котором пустота?

Или огонь, мерцающий в сосуде?

(Н. Заболоцки)

За християнското съзнание красотата не е самоцел. Тя е само образ, знак, повод, един от пътищата, които водят към Бога. Християнска естетика в собствен смисъл не съществува, както не съществува “християнска математика” или “християнска биология”. Въпреки това, за християнина е ясно, че отвлечената категория на “прекрасното” (красотата) губи смисъла си извън понятията “добро”, “истина”, “спасение”. Всичко това се съединява от Бога и в името на Бога, останалото е без-образно. Останалото – е същински ад (впрочем, руската дума “кромешный” – същински, истински – б. пр.) означава всичко, което остава “отвън”, в дадения случай – извън Бога). Затова е толкова важно да различаваме външната, неистинска красота от истинската, вътрешната. Истинската Красота – е категория духовна, непреходна, не зависи от външните, променящи се критерии; тя е нетленна и принадлежи към другия свят, въпреки че може да се прояви и в този. Външната красота е преходна, променлива, тя е само външна привлекателност, прелест (руската дума “прелесть” идва от корена “лесть”, който е синоним на “лъжа”). Св. ап. Петър, ръководейки се от библейското разбиране за красотата, дава следния съвет на жените християнки: “вашето украшение да бъде не външно, сиреч, плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени, а вътрешно – скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога” (1 Петр. 3: 3-4).

И така, “нетленната красота е ценна пред Бога” – това е, вероятно, краеъгълният камък на християнската естетика и етика, които са неразривно свързани, защото красотата и доброто, прекрасното и духовното, формата и смисълът, творчеството и спасението – са неотделими по своята същност, както са единни в основата си Образът и Словото. Не случайно сборникът със светоотечески наставления, известен с името “Добротолюбие”, на гръцки – “Филокалия”, може да се преведе като “любов към прекрасното”1, защото истинската красота е духовното преобразяване на човека, в когото е прославен образът Божий.

1. Аверинцев С. С. ,“Поетика раннехристианской литературы”, М., 1977, с. 32
(Из книгата “Богословие на иконата”, Москва 1995)

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9x8 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен