Иконата през призмата на християнския светоглед и на библейската антропология

Цялото Божие творение е изначално прекрасно. Бог му се любувал на различните етапи от неговото създаване. “И видя Бог, че това е добро” – тези думи се повтарят 7 пъти в първа глава от книга Битие и носят явен естетически характер. С тях започва Библията и завършва с откровение за новото небе и новата земя (Откр. 21:1). Св. апостол Йоан говори за това, че “цял свят лежи в злото” (1 Ин. 5:19), като с това подчертава, че не светът е зъл сам по себе си, но че злото, влязло в света, повредило неговата красота. И в края на времената Божието творение ще възсияе с истинската си красота – очистена, спасена, преобразена.

Разбирането за красота винаги включва в себе си и понятията “хармония”, “съвършенство”, “чистота”, а за християнския светоглед в тази поредица неизменно се включва и категорията “добро”. Разделянето на етиката и естетиката настъпило вече в Новото време, когато културата се секуларизирала, а целостта на християнския светоглед била изгубена. Пушкиновият въпрос за съвместимостта на гениалното и злото се родил в разцепения вече свят, за който християнските ценности не били очевидни. Век по-късно този въпрос звучи като установяване на “естетика на безобразното”, “театър на абсурда”, “хармония на разрушението”, “култ към насилието” и т. н. – това са естетическите координати, определящи културата на 20. век. Разривът на естетическите идеали с етическите корени води до появата на антиестетика. Но и сред този разпад човешката душа не престава да се стреми към красотата. Знаменитата мисъл на Чехов: “В човека всичко трябва да бъде прекрасно...” е не друго, а носталгия по целостта на християнското разбиране за красота и единство на образа. Лутанията и трагедиите в съвременното търсене на прекрасното се коренят в пълната загуба на ценностни ориентири, в пренебрегване източниците на красотата.

Красотата, в християнското й разбиране, е онтологична категория, тя е неразривно свързана със смисъла на битието. Красотата е вкоренена в Бога. От това следва, че съществува само една красота – Истинската Красота, Самия Бог. И всяка земна красота – е само образ, който отразява в по-голяма или в по-малка степен Първоизточника.

“В начало беше Словото... всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Ин. 1:1-3). Слово, Неизречен Логос, Разум, Смисъл и т. н., – тук има дълъг ред от синоними. Някъде в него намира мястото си убедителната дума “образ”, без която е невъзможно да разберем истинския смисъл на Красотата. Словото и Образът имат един източник, в онтологичната си дълбочина те са тъждествени.

“Образ” на гръцки е είκών (ейкон). От там произлиза и думата “икона”. Но както различаваме Слово и слова, по същия начин следва да различаваме Образ и образи – в най-тесния смисъл на думата – икони (в руския народен език не случайно се е запазило названието на иконите – “образи”). Без да разберем значението на Образа, не можем да разберем и смисъла на иконата, нейното място, роля и значение.

Бог сътворява света чрез Слово, Той Самият е Словото, въплътило Се

в света. По същия начин Бог сътворява света, давайки на всичко образ. Самият Той, Който няма образ, е Праобраз на всичко в света. Всичко в света съществува благодарение на това, че носи в себе си образа Божий. Руската дума “безобразен” (може би славянска – б. пр) – синоним на думата “некрасив”, означава не друго, а “без-образен”, не носещ в себе си образа Божий, не-същностен, не-съществуващ, мъртъв. Целият свят е пронизан от Словото и целият свят е изпълнен с образа Божий, нашият свят е иконологичен.

Божието творение може да бъде представено като стълба от образи, които, подобно на огледала, се отразяват едни други, и в крайна сметка отразяват Бога като Първообраз. Символът на стълбицата (в древноруския вариант – “лествица”) е традиционен за християнската картина на света, като започнем от стълбата на Яков (Бит.28:12) и стигнем до “Лествицата” на Синайския игумен Йоан, наречен Лествичник. Символът на огледалото също е добре известен – срещаме го например у св. ап. Павел, който казва за познанието: “сега виждаме смътно, като през огледало (1 Кор. 13:12), което в гръцкия текст е изразено “ в догадка, като през огледало”. По този начин познанието ни напомня огледало, което смътно отразява истинските ценности, за които само се досещаме. Божият свят е цяла система от образи огледала, изградени във вид на стълбица, всяко стъпало от която в определена степен отразява Бога. В основата на всичко е Самият Бог – Единен, Безначален, Непостижим, Който няма образ и дава живот на всичко. Той е всичко и всичко е в Него; няма никой, който би могъл да види Бога отвън. Именно Божията непостижимост стояла в основата на заповедта, забраняваща изобразяването на Бога (Изх. 20:4). Трансцендентността на Бога, Който Се разкрива на човека в Стария Завет, превъзхожда човешкото познание, затова Библията казва: “не може човек да Ме види и да остане жив” (Изх. 33:20). Дори Моисей, най-великия от пророците, който неведнъж общувал с Бога непосредствено и който неведнъж чувал гласа Му, когато Го помолил да му покаже лицето Си, получил отговор: “ти ще Ме видиш изотзад, а лицето Ми няма да бъде видимо (за тебе)” (Изх. 33:23).

Св. евангелист Йоан също свидетелства: “Бога никой никога не е видял (Ин. 1:18а), но по-нататък добавя: “Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни (Ин. 1:18б). Тук е центърът на новозаветното откровение: чрез Иисуса Христа имаме пряк достъп до Бога, можем да видим лицето Му. “И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина, и ние видяхме славата Му...” (Ин. 1:14). Иисус Христос, Единородният Син Божий, въплътеното Слово, е единствения и истински образ на Невидимия Бог. В определен смисъл Той е първата и единствена икона. Апостол Павел така и пише: “Който е образ на Невидимия Бог, роден преди всяка твар” (Кол. 1:15), и “бидейки и образ Божий... прие образ на раб” (Фил. 2:6-7). Явяването на Бога в света се осъществява чрез Неговото умаление, кеносис. И на всяко следващо стъпало образът в определена степен отразява Първообраза, благодарение на което се разкрива вътрешната структура на света.

На следващото стъпало от нарисуваната от нас стълбица е човекът. Бог сътвори човека по Свой образ и подобие (Бит. 1:26), отделяйки го с това от цялото творение. В този смисъл човекът е също икона Божия. По-вярно е да се каже, той е призван да стане такъв. Спасителят казвал на учениците Си: “бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). Тук се разкрива истинското човешко достойнство, явено ни чрез Христос. Но вследствие на грехопадението, отпадайки от източника на битието, човекът в естественото си природно състояние не отразява като чисто огледало, образа Божий. За достигане на изискваното съвършенство е необходимо да полагаме усилия (Мат. 11:12). Божието Слово напомня

на човека за изначалното му призвание. За това свидетелства и образът на Бога, явен ни чрез иконата. Във всекидневния живот невинаги е лесно да намерим потвърждение на казаното; вглеждайки се наоколо и в самите себе си, може да не видим веднага образа Божий. Но той съществува у всеки човек. Образът Божий може да е скрит, може да е помрачен, може дори да е изкривен, но той съществува в дълбините ни като залог на нашето битие. Процесът на духовното ни изграждане се състои именно в това – да открием в себе си образа Божий, да го очистим, да го възстановим. Това много напомня реставрацията на икона, когато почернялата, покрита с прах дъска, бива почистена, снемайки пласт след пласт старата боя и многобройните по-късни наслоявания, докато накрая не се появи Ликът, не просияе Светлината. Апостол Павел пише на своите ученици: “Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19). Евангелието ни учи, че целта на човека е не просто да се самоусъвършенства, развивайки естествените си способности и природни качества, но и да разкрие в себе си истинския образ Божий, да достигне до богоуподобяване, онова, което светите отци наричали “обожение”. Процесът е труден, по думите на ап. Павел това са “родилни мъки”, защото образът и подобието в нас са разделени от греха – образа получаваме при появата си на света, а подобието достигаме в течение на живота си. Ето защо в православната традицията някои светци са наричани “преподобни”, т. е. постигнали богоуподобяване. С това название са удостоени велики подвижници като Сергий Радонежки или Серафим Саровски. В същото време това е цел, която стои пред всеки християнин. Не случайно св. Василий Велики казва, че “християнството е уподобяване на Бога в онази степен, в която това е възможно за човешката природа”.

Процесът на “обожение”, на духовно преобразяване на човека е христоцентричен, тъй като се основава на уподобяването на Христа. Дори следването на който и да е светия води не към самия светия, а преди всичко – към Христос. “Бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” – пише ап. Павел (1 Кор. 4:16). Така и всяка икона е изначално христоцентрична, независимо кой е изобразен на нея – Спасителят, Св. Богородица или някой от светиите. Христоцентрични са също празничните икони. Именно защото ни е даден единственият истински образ и образец за подражание – Иисус Христос, Синът Божий, въплътеното Слово. Този образ е длъжен да се прослави и да възсияе в нас: “а ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен” (2 Кор. 3:18).

Човекът се намира на границата между два свята: над него – божествения свят, под него – природния; от това накъде ще обърне огледалото – нагоре или надолу, зависи кой образ ще възприеме. В определен исторически етап вниманието на човека било съсредоточено върху творението и поклонението пред Твореца преминало на втори план. Бедата на езическия свят и вината на културата от Новото време се крие в това, че хората “като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи... и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги... те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца” (Римл. 1:21-25).

Действително, на по-ниско стъпало от човешкия свят лежи тварният свят, който също отразява в някаква степен образа Божий, както всяко творение носи печата на своя създател. Въпреки това последното е видимо само при спазване на точната йерархия на ценностите. Не случайно светите отци казвали, че Бог е дал на човека да познае света чрез две книги – Книгата на Писанието и Книгата на Творението. Чрез “втората книга” също можем да познаем величието на Твореца – посредством “разглеждане творенията” (Римл. 1:20). Този, така наречен стадий на естественото откровение, бил достъпен на света и преди Христа. Но в останалата част от творението образът Божий е умален още повече, отколкото у човека, тъй като грехът влязъл в света и светът лежи в злото. Всяко по-ниско стъпало отразява не само Първообраза, но и предишната, на този фон много добре видима роля на човека, тъй като “тварите се покориха на суетата не доброволно” и “очакват прославянето на синовете Божии” (Римл. 8:19-20). Човекът, който потъпква в себе си образа Божий, изкривява този образ и в цялото творение. Всички екологични проблеми в съвременния свят произтичат от това. Тяхното решаване по най-тесен начин е свързано с вътрешно преобразяване на самия човек. Откровението за новото небе и новата земя ни разкрива тайната на бъдещото творение, защото “е преходен образът на тоя свят” (1 Кор. 7:31). Изведнъж през творението ще възсияе образът на Твореца в цялата Му красота и светлина. Руският поет Ф. И. Тютчев вижда по следния начин тази перспектива:

Когда пробьет последний час природы,

Состав частей разрушится земных,

Все зримое вокруг покроют воды

И Божий Лик отобразится в них.

И накрая, последното, пето стъпало от нарисуваната от нас стълбица – собствено иконата, а в по-широк смисъл, творението на човешките ръце, всяко човешко творчество. Само ако е включена в контекста на описаните от нас образи огледала, които отразяват Първообраза, иконата престава да бъде просто дъска с изрисувани върху нея сюжети. Вън от тази стълбица иконата не съществува, дори ако е изографисана при спазване на каноните. Извън този контекст възникват всякакви изкривявания в иконопочитанието: едни се отклоняват в магизъм, в грубо идолопоклонство; други стигат до преклонение пред изкуството, до рафиниран естетизъм; трети съвсем отричат ползата от иконите. Целта на иконите е да насочи вниманието ни към Първообраза – чрез единствения образ на Въплътения Син Божий – към Невидимия Бог. И този път минава през изявата на Божия образ в самите нас. Почитането на иконите е поклонение пред Първообраза, а молитвата пред тях – е предстояние пред Непостижимия, Живия Бог. Иконата е знак за Неговото присъствие. Естетиката на иконата – е само малка крачка, която ни приближава към нетленната красота на бъдещия век, сякаш едва изпъкващ контур, не съвсем ясни сенки; съзерцаващият иконата прилича на постепенно проглеждащ човек, който се изцелява от Христос (Марк 8: 24). Ето защо о. Павел Флоренски твърди, че иконата е винаги в по-малка или в по-голяма степен произведение на изкуството. Всичко решава вътрешният духовен опит на предстоящия.

В идеални измерения цялата човешка дейност е иконологична. Човекът създава икона, съзирайки истинския образ Божий, но и иконата формира човека, като му напомня за образа Божий, скрит в него. Чрез иконата, човекът се опитва да се взре в Божия лик, но и Бог ни гледа чрез образа Си. “Донейде знаем и донейде пророчествуваме; но, кога дойде съвършеното знание, тогава това “донейде” ще изчезне... сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат (1 Кор. 13: 9-12). Условният език на иконите отразява непълнотата на знанията ни за божествената реалност. И в същото време – те са знаци, които ни разкриват съществуването на Абсолютната красота, скрита в Бога. Знаменитото изречение на Ф. М. Достоевски “Красотата ще спаси света” – е не просто печеливша метафора, а точната и проникновена интуиция на християнина, възпитан от хилядолетната православна традиция да търси тази красота. Бог е истинската Красота и затова спасението не може да бъде некрасиво, без-образно. Библейският образ на страдащия Месия, Който “няма ни изглед, нито величие” (Ис. 53:2), само подчертава казаното по-горе, разкривайки онази точка, в която умалението (на гръцки – “кеносис”) на Бога, а заедно с това и Красотата на образа Му, достига предел, но от същата точка започва и издигането нагоре. Така, както слизането в ада е разрушение на ада и извеждане на всички верни към Възкресението и Вечния Живот. “Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина” (1 Ин. 1:5) – това е образът на Истинската Божествена и спасителна красота.

Източнохристиянската традиция възприема Красотата като едно от доказателствата за Божието битие. Според известната легенда, последният аргумент на княз Владимир в избора на вяра било свидетелството на неговите пратеници за красотата на храма “Св. София” в Константинопол. Познанието, както твърдял Аристотел, започва с удивлението. Така и познанието за Бога нерядко започва с удивлението от красотата на Неговото творение.

“Славя Те, защото съм дивно устроен. Дивни са Твоите дела, и душата ми напълно съзнава това” (Пс. 138:14). Съзерцаването на красотата разкрива на човека тайната на хармонията между външния и вътрешния свят.

...Так что есть красота?

И почему ее обожествляют люди?

Сосуд она, в котором пустота?

Или огонь, мерцающий в сосуде?

(Н. Заболоцки)

За християнското съзнание красотата не е самоцел. Тя е само образ, знак, повод, един от пътищата, които водят към Бога. Християнска естетика в собствен смисъл не съществува, както не съществува “християнска математика” или “християнска биология”. Въпреки това, за християнина е ясно, че отвлечената категория на “прекрасното” (красотата) губи смисъла си извън понятията “добро”, “истина”, “спасение”. Всичко това се съединява от Бога и в името на Бога, останалото е без-образно. Останалото – е същински ад (впрочем, руската дума “кромешный” – същински, истински – б. пр.) означава всичко, което остава “отвън”, в дадения случай – извън Бога). Затова е толкова важно да различаваме външната, неистинска красота от истинската, вътрешната. Истинската Красота – е категория духовна, непреходна, не зависи от външните, променящи се критерии; тя е нетленна и принадлежи към другия свят, въпреки че може да се прояви и в този. Външната красота е преходна, променлива, тя е само външна привлекателност, прелест (руската дума “прелесть” идва от корена “лесть”, който е синоним на “лъжа”). Св. ап. Петър, ръководейки се от библейското разбиране за красотата, дава следния съвет на жените християнки: “вашето украшение да бъде не външно, сиреч, плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени, а вътрешно – скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога” (1 Петр. 3: 3-4).

И така, “нетленната красота е ценна пред Бога” – това е, вероятно, краеъгълният камък на християнската естетика и етика, които са неразривно свързани, защото красотата и доброто, прекрасното и духовното, формата и смисълът, творчеството и спасението – са неотделими по своята същност, както са единни в основата си Образът и Словото. Не случайно сборникът със светоотечески наставления, известен с името “Добротолюбие”, на гръцки – “Филокалия”, може да се преведе като “любов към прекрасното”¹, защото истинската красота е духовното преобразяване на човека, в когото е прославен образът Божий.

1. Аверинцев С. С. ,“Поетика раннехристианской литературы”, М., 1977, с. 32

(Из книгата “Богословие на иконата”, Москва 1995)