За да се разбере смисълът на православното иконопочитание е хубаво да се види как се е раждала всяка икона. Неоценими помощници в това начинание са житията на светиите. Днес е разпространено мнението, че Църквата създава икона на някой едва след неговата канонизация. Всъщност първата официална канонизация във Византия е извършена чак през 14 век и става дума за св. Григорий Палама. Той е обявен за светец от патриарх Филотей Кокинос няколко години след смъртта си, като естествено почитанието към него е било вече факт в Солун и областта. Което не означава, че Църквата не е прославяла светци преди това, нито пък че не ги е изписвала на икони. Дотогава, а и дълги векове след това, единствен критерий за нечия святост е било единодушното почитане от страна на клир и народ, които свидетелстват с това си единодушие за православността му и благочестивия му живот.
Естествено това единодушие не бива да се абсолютизира, защото както казва и Евангелието, няма пророк приет в собствената си страна. Всеки светец е бил подлаган в определени периоди от живота си на гонение, оспорване и отричане не само от страна на светските власти или на открити богоборци (както може би ни се иска, за да ни е по-лесно да се ориентираме), но и от страна на благочестиви хора, на църковната власт, а понякога дори от страна на други светци.
След смъртта на светеца, чиято святост многократно е засвиделествана от чудеса приживе и след смъртта му, се появяват тропари за него, включени в църковното богослужение. Началото на църковното му прославяне са така наречените панагири от гръцки - големи празници, посветени на някой починал светец, които са били ежегодни и са продължавали понякога и седмица... Колкото по-обичан е бил светецът, толкова повече негови изображения е имало на икони и стенописи.
Имало е случаи, когато патриарх или друг представител на висшата власт се опитвал да забрани нечие почитане като светец и съответно да забрани иконите му, но те са завършвали неуспешно. Така например през 11 век висш служител на Константинополския патриарх се опитва да забрани на св. Симеон Нови Богослов да организира ежегодни църковни чествания в памет на неговия духовен отец св. Симеон Студит. Причината е, че считал св. Симеон Студит за грешен човек, а не за светец. Успял да убеди и патриарха и други висши църковни служители в това и св. Симеон Нови Богослов е подложен на гонение. Църковните празници в памет на св. Симеон Студит са забранени, иконите и стенописите му са унищожени, а самият св. Симеон Нови Богослов е заточен. Оставили му единствено иконата, изографисана от самия него, като спомен за учителя му, но от нея заличили думата «свети». След години заточение, когато молитвената почит към св. Симеон Студит не секва, а напротив, увеличава се, св. Симеон Нови Богослов е реабилитиран, а църковните празници в чест на духовния му отец са въстановени в Константинопол с още по-голяма пищност от преди.Повечето икони са създавани спонтанно от благодарни християни още приживе на светеца или малко след това. Ето например, св. Иоан Златоуст в похвалното си слово за Мелетий, епископ Антиохийски, произнесено пет години след смъртта му, казва че вярващите в Антиохия толкова обичали своя епископ, че кръщавали децата си с неговото име, Мелетий. Призовавали го в молитвите си за застъпник пред Бога и така отстранявали всяка страст и греховен помисъл. Името му се чувало навсякъде - на пазара, на площада, на полето. Но християните, продължава св. Иоан Златоуст, обичали не само името му, но и святото му тяло. Затова рисували образа му по стените на домовете си, отпечатвали лика му на пръстени, слагали образа му на различни места, така че не само да слушат името му, но и да се утешават с образа му заради неговото успение.
Пример за светец, изографисан приживе е св. Симеон Стълпник, живял през 5 век в Сирия. Теодорит Кирски, който пише своята Църковна история 15 години преди смъртта на светеца (459) разказва, че славата му е била толкова голяма, че при него се стичали хора от целия християнски свят. А занаятчиите в Рим били закачили пред вратите на работилниците си малки негови икони, за да ги пази и закриля.
Св. Симеон Нови живял през 6 век отново в Сирия. Бил известен с големите си чудеса. В житието му се описват няколко случая за изобразяването му на икони. Една жена на име Теотекна се разделила с мъжа си и посетила светеца, за да сподели с него проблема си. По неговите молитви съпрузите отново се събрали и имали и дете, което довели при светеца за благословия. Когато се върнала вкъщи, тя закачила икона на светеца във вътрешните стаи на дома си. Житиеписецът не казва, дали тя е поръчала изрисуването й или я е купила готова отнякъде. Тази икона била чудотворна и чрез нея били изцелени много обладани и болни. Друг случай от същото житие е със занаятчия от Антиохия, който страдал дълги години от демонични притеснения. По молитвите на светеца се излекувал и от благодарност окачил иконата му на видно място на агората и над вратата на работилницата си. Светецът обаче не бил обичан в града, защото неотдавна бил изобличил жителите му в идолопоклонство - затова се надигнал смут и мнозина искали да унищожат иконата му. Без да обяснява подробности житиеписецът казва, че тълпата се разпръснала, след като "една вярваща жена, блудница, която в онзи час се изпълнила с Дух Светий" с висок глас ги изобличила за безбожието и богоборството им.
Свети Теодор Сикеотски, епископ на Анастасиуполис, починал в началото на 7 век. Монаси от неговия манастир, заедно с игумена, решили тайно да изрисуват образа му на икона, за да я имат в манастира си за спомен и благословение. За целта извикали художник, който през един отвор наблюдавал и иконографисал светеца. Преди да си тръгне, монасите показват на свети Теодор образа му. Той се пошегувал, дали това било най-ценното което намерили да откраднат, усмихнал се и благословил иконата.
И така зад създаването на всяка икона е стояла лична история, личен контакт с даден светец, светостта на който е била засвидетелствана от любовта и доверието на хората... Жена получава помощ от някой светец и понеже надали някога ще може пак да отиде при него, поръчва да се изрисува образа му, за да го отнесе в дома си. Някак естесвено молитвеният контакт е продължавал и в дома и вярващият дори не си е мислил, че се моли на образа, а не на светеца, живия спомен за който пази в паметта си... Естествено, всичко може да бъде профанизирано. Това се случва и с иконите - през по-късните векове, в навечерието на иконоборческата криза много вярващи започват да гледат на тях като на амулети, имащи силата си в самите себе си. Чувството за лична молитвена връзка в любов с изобразявания човек се губи и се замества с едно чувство на страхопочитание пред свърхестествените сили на иконата като предмет. Любовта между две личности – молещият се и светеца, се подменя с потребителско отношение към иконата, от която вярващият търси някаква полза, която по естествен път не би могъл на получи. Това отношение ражда различни неправославни по дух практики и редом с други политически и културни причини дава повод за избухването на иконоборческите спорове.
