Едва ли някога е имало толкова много ценители на православната икона без отношение към вярата и Църквата както в наше време...
Това странно явление се проявява по своему както на Запад, така и на Изток.
На Запад виждаме богати и
пребогати колекции от истински шедьоври на източната иконография, заедно с цели
иконостаси, царски двери, мощи на светци, църковни утвари и прочее светини.
Някога през Средновековието много от тях, може би по-голямата част, са задигнати
и пренесени от кръстоносците. Още през 13 век руините на падналия под техния
напор Константинопол са станали неизчерпаем източник на разграбени църковни
ценности, за чието количество и
изключителна стойност днес можем само да се досещаме. Но колкото и да е
изчезнало и унищожено, все пак е останало достатъчно за големите изложби, които
днес периодично се организират от най-престижни музеи в света.
Съществува
и друго направление, по което на Запад се отправят стари православни икони –
антиквариатите и аукционите. Там вече няма кръстоносци. Със съдействието на
източни “дилъри” през последното десетилетие без битки се изнесе много от
онова, което все пак е останало дотогава.
И съвсем логично е, че в същото време колекциите от църковно изкуство на Изток, в традиционно православните страни, включително и България, днес са несравнимо по-бедни на ценности от собственото им славно минало. Дори една толкова престижна сбирка, каквато е Криптата на катедралния храм “Св. Александър Невски” в София, съдържа твърде малко древни оригинали. Средната датировка на иконите там е около 19 век. Подобно е положението и в манастирските музеи, даже и в Рилския манастир. На пръсти се броят обителите, съхранили фрески и икони, по-ранни от 17 век. (а и запазеното едва ли е най-доброто от времето си). Историята на повечето от тях показва, че почти всички са били опожарявани веднъж или по няколко пъти в разгара на турското робство, после са били възстановявани, но вече в духа на 18-19 век. По-късно комунизмът в своя ранен сталински период беше разрушил една част, макар и не толкова, колкото в Русия.
През
годините на прехода светотатци, иманяри и контрабандисти безпощадно разграбиха
много от оцелялото. В същото време пазарната икономика бързо се зае да задоволи
нуждите от икони за масова употреба – една част за средния в социално отношение
вярващ, друга - за новопостроените параклиси и трета – за туристите. Качеството
на продукцията точно се приспособи към тези категории.
Започнаха да се уреждат и изложби на съвременни икони, често и в чужбина. Относително рядко обаче тези икони са на добро ниво.
Какъв извод може да се направи от всичко това?
Първо, че мнозина днес възприемат иконата просто като един от многото жанрове в живописта. През по-късния комунистически период в България такова отношение към църковното изкуство бе създавано и насърчавано от изкуствоведите. След първоначалната жестокост на преследванията срещу Църквата, след 60-те години т. нар. априлска линия проявява известна гъвкавост и постепенно започва да пренасочва вниманието към някои “духовни ценности”, пречупени, разбира се през същите атеистични, материалистически и националистически схващания.
Именно след този период се издигна в култ възрожденският иконографски стил като “чисто български”, а на иконата се даваше нова легитимност, вече извън Църквата - като музеен експонат, етнографска ценност и произведение на изкуството, свидетелство за “художествения гений на народа”, за “национално-битово самосъзнание” и т. н.
На фона на явните гонения срещу вярата, такова отношение все пак даваше достъп на много хора до иконографията и даже ставаше повод за посещения в църквите. В същото време обаче, то подготвяше и отчуждаването на иконата от истинския църковен живот.
Още битува духът на старите социалистически изкуствоведчески анализи, прилагащи към иконографията същия подход, както и към който и да било жанр в светското изобразително изкуство. В този си вид българската иконография беше представяна и пред света – като функция на народния бит, като проявление на българската художествена самобитност, но никога като израз на православна вяра и духовност, никога като “богословие в багри”, според определението на големия богослов Леонид Успенски.
Самата тенденция на нашите балкански народи да си присвояват надребно съществуващи или измислени иконографски стилове като собствени и оригинални национални постижения, “самобитни” и отделени от големите течения и универсалните духовни търсения в православната иконография, е вече показателно за настъпили отклонения именно от тази универсална православна християнска духовност. Но това положение е относително отскоро. То може постепенно да се преодолее – чрез покаяние и истинско завръщане в Църквата.
Веднъж поставена в профански контекст, иконата неизбежно се включва в кръговрата на търговията с произведения на изкуството и започва да зависи от нейните принципи. Без да проявяваме каквото и да било негативно отношение към този вид търговия, нито да се наемаме да даваме оценки, трябва все пак да отбележим, че мястото на иконите не е в нея.
Разбира се, винаги е имало и е редно да има един своеобразен пазар на икони (думата пазар не бива да предизвиква машинално отрицателно отношение и не за пари става въпрос). Но се очаква той да бъде подчинен на други принципи, независими от менящите се с модатата естетически изисквания, съхранен също така и от туристическото потребление на сувенири.
Формалното
“завръщане към традициите” не е
достатъчно. В една страна като Гърция например, където православният
традиционализъм е особено силен и дори преплетен с политиката, разцветът на
иконографията не е така очевиден, както изглежда че е логично. Търговията е
успяла да подчини на своя интерес и традиционализма. Затова и там днес не е
съвсем лесно да се отдели автентичната иконография от безвкусните ерзаци във
“византийски” дух, граничещи нерядко с кича. У нас се наблюдава нещо подобно,
само че като критерий за българска иконографска традиция съвсем погрешно се
взима възрожденското изкуство.
Създават се ателиета, често пъти се работи в екип, оформят се даже и занаятчийски гилдии. Това от една страна е нормално, но от друга води до общо принизяване на критериите. Пазарните принципи изискват бързо и евтино производство. Кипи серийно производство на оригинали. В същото време в професията навлизат много полуподготвени и често пъти невярващи хора. Това проличава особено ярко от неграмотното и небрежно отношение към надписите, които са твърде важни в една икона и които масово се преписват с груби грешки от гръцки и църковнославянски. Смесват се стилове, допуска се много кич.
Трябва да се измине по-дълъг и по-труден, но по-истински път. Може би на първо място трябва не толкова иконата, колкото самата православна вяра да се извади от музея и да се съживи в съзнанието и в ежедневието ни. Трябва да се създадат не толкова художествени иконографски школи, колкото да се осъществи православен катехизис за цялото ни общество. Само тогава и иконографията може да бъде напълно осъзната като изразно средство на вярата с литургически и богословски смисъл, чието място е най-вече в храма и не толкова в музеите. Впрочем, тогава и храмът не би се възприемал като музей...
Един феномен, изцяло в противовес на казаното по-горе, е развитието на иконографията сред православното малцинство на Запад. Убеден съм, че в страна като Франция днес се създават много повече истински образци, отколкото в много традиционно православни страни. Именно поради факта, че православните тук са постигнали с усилие и пазят с ревност своята православна вяра.
Погледнато дори в комерсиален план, движещите принципи са различни. Западните туристи така или иначе си набавят икони-сувенири от пътуванията си на Изток, където е и евтиният пазар на икони за масова употреба. Колкото до снобите, неангажирани във вярата и църковния живот, техните интереси са насочени към аукционите или музейните експозиции. Като ценители на антики, те не упражняват особено влияние върху живата съвременна иконография.
Когато на Запад някой си поръчва православна икона, той обикновено знае защо го прави. В повечето случаи това са вярващите християни, съзнателно обърнати в Православието, имащи и съответната подготовка.
Високите цени в случая са само гарант за истинската мотивация на клиента. А тя предполага и висока църковна култура, и високи изискваниия. Оттук и високото равнище на повечето западни автори, също православни и съответно подготвени.
Излиза, че цялото това потребителско и декадентско отношение към иконата днес започва и се поддържа главно от нас, носителите на големите традиции... Именно ние често пъти се оказваме неспособни да продължим постиженията от нашето собствено минало. Затова събираме, реставрираме и консервираме, но трудно пресъздаваме. Дори когато копираме, често пъти избираме погрешно отправната точка, примерите за следване.
Днес обаче се долавя и една положителна промяна. След окончателното разделяне на Църква и държава, поне в известна степен стана и едно проясняване на мирогледите и позициите. С преодоляването на разкола в БПЦ повечето хора вече се самоопределиха по-ясно спрямо вярата, политиката и ценностите. Вероятно вече е постигнато и някакво по-съзнателно и ясно разграничение между духовност и естетика, които невинаги се припокриват.
Такава яснота ни е жизнено необходима - много е важно в съзнанието ни тържището, храмът и музеят да се разграничат отчетливо. Може би тя ще допринесе и за проясняването на иконографското виждане както на създателите, така и на потребителите на икони.
Съществува
и друго направление, по което на Запад се отправят стари православни икони –
антиквариатите и аукционите. Там вече няма кръстоносци. Със съдействието на
източни “дилъри” през последното десетилетие без битки се изнесе много от
онова, което все пак е останало дотогава. И съвсем логично е, че в същото време колекциите от църковно изкуство на Изток, в традиционно православните страни, включително и България, днес са несравнимо по-бедни на ценности от собственото им славно минало. Дори една толкова престижна сбирка, каквато е Криптата на катедралния храм “Св. Александър Невски” в София, съдържа твърде малко древни оригинали. Средната датировка на иконите там е около 19 век. Подобно е положението и в манастирските музеи, даже и в Рилския манастир. На пръсти се броят обителите, съхранили фрески и икони, по-ранни от 17 век. (а и запазеното едва ли е най-доброто от времето си). Историята на повечето от тях показва, че почти всички са били опожарявани веднъж или по няколко пъти в разгара на турското робство, после са били възстановявани, но вече в духа на 18-19 век. По-късно комунизмът в своя ранен сталински период беше разрушил една част, макар и не толкова, колкото в Русия.
През
годините на прехода светотатци, иманяри и контрабандисти безпощадно разграбиха
много от оцелялото. В същото време пазарната икономика бързо се зае да задоволи
нуждите от икони за масова употреба – една част за средния в социално отношение
вярващ, друга - за новопостроените параклиси и трета – за туристите. Качеството
на продукцията точно се приспособи към тези категории.Започнаха да се уреждат и изложби на съвременни икони, често и в чужбина. Относително рядко обаче тези икони са на добро ниво.
Какъв извод може да се направи от всичко това?
Първо, че мнозина днес възприемат иконата просто като един от многото жанрове в живописта. През по-късния комунистически период в България такова отношение към църковното изкуство бе създавано и насърчавано от изкуствоведите. След първоначалната жестокост на преследванията срещу Църквата, след 60-те години т. нар. априлска линия проявява известна гъвкавост и постепенно започва да пренасочва вниманието към някои “духовни ценности”, пречупени, разбира се през същите атеистични, материалистически и националистически схващания.
Именно след този период се издигна в култ възрожденският иконографски стил като “чисто български”, а на иконата се даваше нова легитимност, вече извън Църквата - като музеен експонат, етнографска ценност и произведение на изкуството, свидетелство за “художествения гений на народа”, за “национално-битово самосъзнание” и т. н.
На фона на явните гонения срещу вярата, такова отношение все пак даваше достъп на много хора до иконографията и даже ставаше повод за посещения в църквите. В същото време обаче, то подготвяше и отчуждаването на иконата от истинския църковен живот.
Още битува духът на старите социалистически изкуствоведчески анализи, прилагащи към иконографията същия подход, както и към който и да било жанр в светското изобразително изкуство. В този си вид българската иконография беше представяна и пред света – като функция на народния бит, като проявление на българската художествена самобитност, но никога като израз на православна вяра и духовност, никога като “богословие в багри”, според определението на големия богослов Леонид Успенски.
Самата тенденция на нашите балкански народи да си присвояват надребно съществуващи или измислени иконографски стилове като собствени и оригинални национални постижения, “самобитни” и отделени от големите течения и универсалните духовни търсения в православната иконография, е вече показателно за настъпили отклонения именно от тази универсална православна християнска духовност. Но това положение е относително отскоро. То може постепенно да се преодолее – чрез покаяние и истинско завръщане в Църквата.
Веднъж поставена в профански контекст, иконата неизбежно се включва в кръговрата на търговията с произведения на изкуството и започва да зависи от нейните принципи. Без да проявяваме каквото и да било негативно отношение към този вид търговия, нито да се наемаме да даваме оценки, трябва все пак да отбележим, че мястото на иконите не е в нея.
Разбира се, винаги е имало и е редно да има един своеобразен пазар на икони (думата пазар не бива да предизвиква машинално отрицателно отношение и не за пари става въпрос). Но се очаква той да бъде подчинен на други принципи, независими от менящите се с модатата естетически изисквания, съхранен също така и от туристическото потребление на сувенири.
Формалното
“завръщане към традициите” не е
достатъчно. В една страна като Гърция например, където православният
традиционализъм е особено силен и дори преплетен с политиката, разцветът на
иконографията не е така очевиден, както изглежда че е логично. Търговията е
успяла да подчини на своя интерес и традиционализма. Затова и там днес не е
съвсем лесно да се отдели автентичната иконография от безвкусните ерзаци във
“византийски” дух, граничещи нерядко с кича. У нас се наблюдава нещо подобно,
само че като критерий за българска иконографска традиция съвсем погрешно се
взима възрожденското изкуство.Създават се ателиета, често пъти се работи в екип, оформят се даже и занаятчийски гилдии. Това от една страна е нормално, но от друга води до общо принизяване на критериите. Пазарните принципи изискват бързо и евтино производство. Кипи серийно производство на оригинали. В същото време в професията навлизат много полуподготвени и често пъти невярващи хора. Това проличава особено ярко от неграмотното и небрежно отношение към надписите, които са твърде важни в една икона и които масово се преписват с груби грешки от гръцки и църковнославянски. Смесват се стилове, допуска се много кич.
Трябва да се измине по-дълъг и по-труден, но по-истински път. Може би на първо място трябва не толкова иконата, колкото самата православна вяра да се извади от музея и да се съживи в съзнанието и в ежедневието ни. Трябва да се създадат не толкова художествени иконографски школи, колкото да се осъществи православен катехизис за цялото ни общество. Само тогава и иконографията може да бъде напълно осъзната като изразно средство на вярата с литургически и богословски смисъл, чието място е най-вече в храма и не толкова в музеите. Впрочем, тогава и храмът не би се възприемал като музей...
Един феномен, изцяло в противовес на казаното по-горе, е развитието на иконографията сред православното малцинство на Запад. Убеден съм, че в страна като Франция днес се създават много повече истински образци, отколкото в много традиционно православни страни. Именно поради факта, че православните тук са постигнали с усилие и пазят с ревност своята православна вяра.
Погледнато дори в комерсиален план, движещите принципи са различни. Западните туристи така или иначе си набавят икони-сувенири от пътуванията си на Изток, където е и евтиният пазар на икони за масова употреба. Колкото до снобите, неангажирани във вярата и църковния живот, техните интереси са насочени към аукционите или музейните експозиции. Като ценители на антики, те не упражняват особено влияние върху живата съвременна иконография.
Когато на Запад някой си поръчва православна икона, той обикновено знае защо го прави. В повечето случаи това са вярващите християни, съзнателно обърнати в Православието, имащи и съответната подготовка.
Високите цени в случая са само гарант за истинската мотивация на клиента. А тя предполага и висока църковна култура, и високи изискваниия. Оттук и високото равнище на повечето западни автори, също православни и съответно подготвени.
Излиза, че цялото това потребителско и декадентско отношение към иконата днес започва и се поддържа главно от нас, носителите на големите традиции... Именно ние често пъти се оказваме неспособни да продължим постиженията от нашето собствено минало. Затова събираме, реставрираме и консервираме, но трудно пресъздаваме. Дори когато копираме, често пъти избираме погрешно отправната точка, примерите за следване.
Днес обаче се долавя и една положителна промяна. След окончателното разделяне на Църква и държава, поне в известна степен стана и едно проясняване на мирогледите и позициите. С преодоляването на разкола в БПЦ повечето хора вече се самоопределиха по-ясно спрямо вярата, политиката и ценностите. Вероятно вече е постигнато и някакво по-съзнателно и ясно разграничение между духовност и естетика, които невинаги се припокриват.
Такава яснота ни е жизнено необходима - много е важно в съзнанието ни тържището, храмът и музеят да се разграничат отчетливо. Може би тя ще допринесе и за проясняването на иконографското виждане както на създателите, така и на потребителите на икони.
