Родните архонти – заченати в сумрака на българските църковни потайности – тези дни имали високопоставени гости. Чак от Италия, от „свещения град Асизи“ (тук). Направо непонятно как не сме отбелязали, че „през тези дни се сложи началото на новото миротворческо движение в България“: на 26 юни великият архонт Ованес Мелик-Пашаев бил домакин на „делегация на световната федерация на рицарите на мира със седалище в свещения град Асизи“. За незапознатите с архонтските диптиси трябва да отбележим, че Ованес Мелик-Пашаев, известният бизнесмен от руски произход и президент на „Жокер Медия“, беше направен архонт от Доростолския митр. Иларион в Рим по същия скандален начин, по който митр. Галактион архонтиса там Слави Бинев. А през изминалата година „великият архонт“ финансира „безценния“ богословски труд на деветдесет и петгодишния владика Буквар на вярата на бляскаво тържество в Археологическия музей (тук). Разбрахме също, че у нас вече имало цял Орден на архонтите – което си е също новина. При това църковна, защото тези умножили се архонти трябва да са направени такива от български владици…
За потребността на новите богаташи да чуват дрънкането на доспехи по себе си и да си играят на „западни“ благородници, няма да говорим тук. То е толкова смешно за всеки що-годе трезвомислещ човек, че дори не заслужава да бъде анализирано. Не може обаче да не коментираме безсилието (или нежеланието) на църковното ръководство да спре създаването на тази парацърковна структура от „велики“ архонти, която оплита ума на и без това не особено трезвомислещия ни висш клир. Къде с подаръчета, къде с потупване по рамото. Пък ако владиката е поетична душа – една стихосбирка да финансират, и мястото им в рая е в кърпа вързано. За суетния човек да седне на една маса с богаташ е балсам за душата – лекува комплексите, които Господ през годините не е успял да изцели.
Сега обаче искаме да поставим няколко други въпроса. Първият: защо Св. Синод реагира така остро срещу архонтисването на Слави Бинев от митр. Галактион, та чак рискува с тази си реакция „добрите“ отношения със Старозагорския митрополит в продължение на цели две години? А след това покри с мълчание и пълна липса на реакция друго архонтисване в Шипченския манастир – отново от митр. Галактион, съвсем пък не обели и дума за повторния цирк в Рим, този път извършен от Доростолския владика? Има ли логика в тези два вида реакции или става дума за хаотично движение подобно на онова на свободните електрони? Защо владиците защитиха Божията правда и Христовата църква един път, казвайки „не“ на лъжата, а след това затвориха очи, запушиха уши и безмълвстваха?
Според нас има логика. И то желязна. Когато свикнем да правим компромиси със съвестта си и Божията правда, в душата се натрупва умора. Тази умора е толкова убийствена, че тя хвърля чувствителната душа в дълбока депресия. Понякога осъзнавана, понякога не. Умората от постоянната изневяра на Христос не подминава и духовно-безчувствените християни обаче. Понеже всички сме по Божи образ създадени и живеем под едни и същи духовни закони. Всеки компромис с Божията правда – и малкият, и големият – отслабва свободната воля на човека и с годините тя може да достигне до състояние на пълна парализа, до пълна неспособност да се обърне към Бога и да Го повика за свидетел на делата си. На този закон сме подвластни всички – и обикновените миряни, и клириците, и висшите църковни водачи. Колкото по-големи са отговорностите на някого обаче, толкова пораженията от интертната съвест и парализата на волята върху църковния живот са по-големи. За съжаление това отдавна се е случило сред българския епископат: умората не е пощадила и епископите със съвест, така че никой вече няма силата и свободата на волята да каже ясно „да, да“ и „не, не“ пред Божието лице и Божия народ.
Затова църковни интриганти ще продължават да паразитират върху недъзите на най-възрастния владика в БПЦ – Доростолския Иларион. Пред очите на православните епископи на Христовата църква в България ще продължава да расте уродливата „архонтска организация“, която си е поставила за цел, според програмните им документи, „… да ръководи Православната църква“. Трапезите, ласкателствата и подаръчетата ще се услаждат на обичащите суетата и те лека-полека ще угасяват и последните остатъци от гласа на съвестта си, която им казва, че тази „архонтска църква в Църквата“ има масонски привкус, родее се с духа на масонството, няма корени в православието и Христовата истина.
И така, да се върнем на въпроса, който си поставихме. Кога Св. Синод и отделните митрополити, в частност, намират силата да защитят Божията правда? Всеки християнин би трябвало да черпи сила за това от Този, който е Самата Истина. Когато обаче няма духовната свобода за това, в източници на сила се превръщат други фактори – светски. За тях говори Сам Спасителят с думите: „Казвам ви, че, ако тия млъкнат, камъните ще завикат“. След като ние, Христовите ученици, запушихме гласа на съвестта си, облякохме страха си да бъдем верни на Христос в „църковни“ одежди и нарекохме това „смирение“ и „благоразумие“, след като ние, които не би трябвало да се страхуваме от нищо в този свят, с лекота наричаме черното – бяло, тогава Господ прибягва до помощта на „камъните“, на онези, които не са оживотворени от Светия Дух. Оказва се, че, водени от своите си разбирания за честност и от своите ценности, т. нар. светски хора могат да влияят върху решенията на висшия клир по начин, по който и Господ не може. Това е единственият натиск, пред който колективно синодът може да вземе решение по спорен вътрешноцърковен въпрос, а такива обикновено са всички църковни „скандали“. В случая с митр. Галактион и Слави Бинев имаше неочаквано и шумно раздвижване в обществото, остра реакция, на която архиереите мълниеносно реагираха. Във всички предишни и последващи подобни случаи такава обществена реакция нямаше – съответно и безобразията са търпимо понасяни… заради църковния мир. Така беше и със скорошния случай с църковното наказание на архим. Харалампий (Ничев): години наред не просто търпян, но и толериран от някои митрополити и колективно търпян от всички останали, сега ли станаха ясни делата му, че епархийският съд във Видин да се сети да защити Божията правда в Църквата? Не, разбира се. Просто архим. Харалампий е нагазил лука в нечия светска нива, разярил е някой от светските си покровители, който е пожелал да го „възмезди“ и по църковния начин… Кой обаче го е грижа за Христос и Неговата истина в тези случаи? Или за поруганите Тяло и Кръв Христови? Следователно и „възмездието“ няма характер на покаяние, не ражда обновление, подрязва бурените отгоре, но не ги изтръгва от корен.
Категорично обаче можем да твърдим, че Христос не ни е завещал такъв църковен „мир“. Това не е „мир“, а е надолнището на инерцията, на насъбралата се умора на съвестта, на желанието за безконфликтност. Нищо, че заради тази „безконфликтност“ Църквата плаща тежка цена – Самия Христос отново разпнат. А без Него всеки мир е невъзможен. Затова и дрязгите, интригите, липсата на любов са ежедневие при толкова усилия да се запази „мирът“. И Църквата, ведно с „мир сей“, заживява в света на сурогатите – вместо Христов мир получаваме позлатени клонки на мира от някакви рицари… в двадесет и първи век. Вместо кръст Христов – ордени и държавни отличия. Спомням си за онази смоковница, при която Христос три години поред дохождал и тя все нямала плод, за да утоли глада Му. И за думите Му: „Занапред да няма вече плод от тебе вовеки. И смоковницата веднага изсъхна“ (Мат. 21:19). Да даде Бог да заобичаме правдата Му и да огладнеем за истината Му, защото, ако сме изсъхнали смоковници, дори и позлатени да сме с патината на свещената традиция – нищо не ни ползва. Безплодни ще сме и такива ще останем във вечността.
