Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (54 Votes)

anastasios cnn greece2Представяне на книгата „Мисията на Църквата – по стъпките на Христос“ от Албанския архиепископ Анастасий (Янулатос) в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, 22 януари 2018 г.

Неслучайно книгата на Албанския архиепископ Анастасий (Янулатос) е озаглавена „Мисията на Църквата – по стъпките на Христос“. Пътят, по който авторът призовава всеки един християнин да тръгне, е прокаран от Христос: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца, и Сина, и Светия Дух“. Според архиепископ Анастасий мисионерството не е просто един от многото пътища, по които може да тръгне вярващият в Христос. Да, Бог призовава едни за учители, други за апостоли, т. е. мисионери, всеки според уникалния Божи промисъл за човека. В тази книга обаче архиепископ Анастасий много убедително показва, че мисионерството е начин на мислене на християнина – независимо на кое поприще го е призовал Христос. Нещо повече – не само на християнина. Мисионерството, мисията е сърцевината на църковното съзнание. Мисията е свидетелството за живеца на Светия Дух, който Църквата получава на Петдесетница...

Християнин, който не желае или не може да свидетелства за живота си в Христос е подозрително доколко е познал Христос в живота си. Християнин, който се страхува да наруши личния си комфорт, е подозрително доколко е вкусил свободата в Светия Дух.

В тази книга, в 15 глави, са обединени близо 50 богословски текста, написани в периода 1964-2004 г. – това е половин живот. 40 години мисионерски опит – опит, който се развива, става по-зрял, тъй като е по-изстрадан, установени са повече проблеми и са намерени повече решения. В този смисъл текстовете в книгата са интересни и за да се проследи промяната, развитието в мисионерското съзнание на този съвременен православен духовник, когото Бог е призовал към мисионерско служение.

Първата отличителна черта на книгата е, че тя е едновременно богословска, т. е. разглежда проблемите на православната мисия през гледната точка на богословието на Църквата, и в същото време не е теоретична, а практична. Много конкретно назовава проблемите, които трябва да преодолява съвременната Църква, за да изпълнява своята мисия – и като назовава проблемите, посочва и богословската основа за техните решения. Архиепископ Анастасий не казва просто как са нещата „от богословска гледна точка“, а успява да преведе „богословското познание“ на езика на църковното ежедневие.

Ето пример от беседата „Православие и мисия“, 1964 г. В нея авторът твърди, че мисията е безусловен дълг на православните. Ако Църквата загуби мисионерското си съзнание, това означава, че тя губи своята идентичност. Една от пречките, които той вижда, за да живеят православните християни мисионерски, е изолацията в църковния живот, липсата на интерес към това какво става в съседния двор, дори в съседния църковен двор. Това, според автора, противоречи на Символа на вярата – в частта му за Църквата. Ето как звучи тази връзка между богословие и мисионерска практика:

„Вярвам в една, света, вселенска и апостолска Църква“ повтаряме непрестанно на почти всички богослужебни последования. Това е изповедание, което епископите дават публично преди своята хиротония. Следователно как е възможно за вярващия и особено за клирика да отсъжда и да взема решения, зачитайки изключително само „собствената“ си епархия и „собствените“ си нужди? Винаги трябва да имаме перспективата на едната Църква и съвкупността от нейните нужди. Егоистичното поглъщане от собствените ни нужди и безразличието към другите показва, че нашата вяра в една Църква е отстъпила място на една формална изповед“.

Anastasios27912skИ още: „Всеки път, когато казваме нашата Църква, ако искаме искрено да живеем като православни, трябва да мислим за Църквата, която се простира от „край до край на вселената“.

Втора отличителна черта на събраните текстове е подходът при осъществяването на мисията. В тях личи внимание и искрено уважение към малкия човек, т. е. към всеки един човек. За християните уважение без любов е лицемерие. А ние нямаме право на лицемерие – това е човешкият грях, на който в Евангелието са отделени на най-много страници – в многобройните изобличения на Христос срещу фарисейството. Затова, убеден е ахиепископ Анастасий, православният християнин проповядва Христос на непозналите Бога, движен от любов към тези хора, а не от любов към някакъв свой идеал – бил той възвишен и истинен. Целта не е да се християнизира един народ (което може би звучи величествено), а да се приведе към Христос всеки един човек, за когото Божият Син е пролял кръвта Си. За един човек се радва цялото небе. Пастирът оставя цялото стадо и отива да търси едната овца. Хората не биват жертвани в името на една велика, благородна цел – например, да направим целия свят християнски, да решим проблемите на цялата Църква. При такъв начин на мислене отделният човек, неговият глас, неговите нужди често могат да останат нечути, невидени от православния мисионер, който не вижда ближния до себе си, а единствено абстрактното цяло, един абстрактен идеал. Не такава обаче е евангелската перспектива.

Затова мисията на Църквата никога не трябва да е агресивна, враждебна към хората, непознали Христос. Ето един откъс от същата статия в тази насока – каква е връзката между богословската истина за Въплъщението и уважението, което православният мисионер изпитва към всички хора, непознали още Христа.

„Православното предание е категорично: искрено уважение към идентичността на хората и на народите и освещаване на техните особени черти, за да могат те съзидателно да изградят себе си в Църквата. Това се случи при християнизацията на Етиопия и на славянския свят, същото направиха и по-късните мисионери сред многочислени народи или малки първобитни племена – както св. Инокентий Вениаминов сред алеутите в Аляска. Тази тактика не е била въпрос на мъдрост, а плод на богословска последователност: Този, Който беше изпратен от Отца, живя между нас и се съедини с човечеството. „Въплъщаването“ на Словото Божие в езика и в традициите на дадена страна е първото дело на всеки православен мисионер“.

С други думи, казва ни авторът, не егоизмът движи мисионера, а любовта. Не да наложиш себе си, например традицията в църковния живот на собствената ти среда, в която се чувстваш уютно, а да позволиш на хората, които за първи път чуват за Христос, да направят това през призмата на собствените си традиции и обичаи. Не да отречеш, а да преобразиш.

И третият акцент от книгата, който бих искала да изведа тук, на това представяне, е за това какъв е контекстът, в който Православната църква днес развива своята мисия. На това е посветена 4 глава от книгата, озаглавена „Богословие, мисия и пастирство“.

Ето как поставя проблема за връзката между богословието и пастирството архиепископ Анастасий: „В много поместни православни църкви се наблюдава латентно разделение. Много богослови се трудят без делото им да бъде във връзка с Църквата. Все повече пастири се стремят да действат във всички посоки без богословска мисъл и без да подозират, че проблемите, които поставят, не са толкова прости, колкото изглеждат, а имат богословско измерение. Време е липсата на координация между богословското търсене и пастирската мисионерска дейност да престане да бъде обикновена диагноза – неотложно е тяхното навременно и правилно съчетаване“ – пише той през 1976 г.

Той говори също и за това каква е разликата между мисия и пастирство.

„В миналото е имало относителна яснота за границата между християнския и нехристиянския свят. Затова имаме класическото различаване между мисията и пастирството. Мисията се отнасяше към нехристиянския свят, към проповедта, към привличането на хората към вярата, а пастирството – към духовното развитие на вече църковния народ.

В нашата епоха обаче тези опростени схеми са коренно различни. Границите между християнското и нехристиянското вече не могат да се определят с линиите на географските карти. Границите между вярата и неверието не са толкова трайни и неизменни, както изглеждаха преди. Те пронизват вътрешността и на тези т. нар. християнски общности. Сред християните съществуват множество индиферентни и невярващи хора. Много често има граници и в самото сърце на хората, в тяхната лична история и развитие. Множество довчера вярващи, днес се колебаят между вярата и неверието, други невярващи се подвизават с надежда между неверието и вярата. За тях показателен е вопълът на бащата на обсебения от зъл дух човек: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“.

Архиепископ Анастасий вижда като задача на съвременното богословие да помогне на Църквата в мисионерското ѝ дело, като предложи един истински и дълбок поглед към религиозната морфология на съвременния свят, а тя обхваща: хора, израснали и принадлежащи към други религиозни системи, хора, които отхвърлят всички религиозни преживявания и агресивно воюват срещу всяка форма на религиозност, хора, чиято традиционна вяра е била изкоренена и които живеят в ритъма на съвременната технологична епоха – без да воюват с Църквата, но безразлични към нея, самите вярващи хора, християните, които в днешното объркано време също преживяват „криза на вярата“...

Към всички тези групи хора Църквата има дълг да проповядва Евангелието на Божията благодат.

Изводът, който прави архиепископ Анастасий (Янулатос):

Мисля, че взаимната зависимост и допълнение между мисия и пастирство е очевидна. Става дума за единен дълг. Поляризациите между вътре и вън, между „първо ние, после другите“, между мисия и пастирство днес са неоправдани. Правилното поставяне на проблема не е или-или (или пастирски грижи за хората в Църквата, или проповед сред външните на Църквата), а „както, ... така и“. „И ще ми бъдете свидетели в Йерусалим, Юдея и Самария, и дори до край земя“.

Православната църква трябва да живее на практика своето апостолско приемство, което изповядва в Символа на вярата, а това става чрез преоткриване първо на апостолския идеал и, второ – на апостолската нравстеност или образ на живот. Само така можем да станем съработници на Бога, които да проповядват на света за Възкръсналия Христос и да бъдем истински наследници на апостолския дух.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uahpq 

Разпространяване на статията:

 

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.