Разговор с Диоклийския митр. Калистос Уеър, Пергамския митр. Йоан Зизиулас, архим. Григорий Папатомас и проф. П. Василиадис за проявите на етнофилетизма и за църковната диаспора
Въпроси към митр. Калистос Уеър: Във вашия доклад отделихте особено внимание на решението на събора през 1872 г. и осъждането на етнофилетизма на българите. Новите исторически проучвания обаче показват, че това решение е имало за цел преди всичко да осъди българите, а не ереста. Известно е, че Константинополската патриаршия по онова време е била в значителна степен засегната от етнофилетизма и е възприела националистичните идеали на гърците. Така че българският случай е особен и не може да бъде представян като решение на проблема с национализма в Църквата.
Съгласен съм, че по време на Османската империя Вселенската патриаршия е възприела като свои националните тежнения на гърците. Но въпреки това считам, че тя никога не се е отказала от своята вселенска роля. Повечето нейни епископи наистина са били и сега са гърци, но не всички. С това мислене се сблъсквам постоянно в Гърция – тук всички считат, че щом съм епископ на Вселенската патриаршия, имам гръцки корени. И дори фактът, че не знам добре гръцки език, не може да разубеди хората. В такъв случай си спомням напътствието на един йерарх при моята хиротония: „Никога не ги оставяй да забравят, че си англичанин”. В доклада си не разглеждах въпроса доколко е било безпристрастно отношението към българи и гърци по време на събора през 1872 г., а се опитах да сложа акцент върху желанието на Вселенската патриаршия в този случай да запази териториалния принцип при административното структуриране на Църквата.
Тя е дала автокефалия на Сръбската църква, на Гръцката църква, но в определени териториални граници, докато е отказала да даде автокефалия на българите, тъй като те са настоявали за създаването на „църква за всички българи”, независимо къде живеят в рамките на Османската империя. Това е въвеждане на етническия принцип в църковния живот, за сметка на териториалния.
- В тази връзка искам да попитам как възприемате известните думи на прот. Георгий Флоровски, който казва, че „елинизъмът е въведен в самата тъкан на църковността, като вечна категория на християнското съществуване”, макар и ясно да разграничава „елинизма на догматиката” от етническия елинизъм. Как тези думи кореспондират с вашата аналогия за чистата вода – която е вярата, сложена в чаша, която пък е конкретната култура и исторически контекст, в който тази вяра е живяна. Не е ли скрит национализъм твърдението, че елинизмът е кристалната чаша, през която най-ясно прозира чистота на вярата?
Моята аналогия с чистата вода и чашата е валидна само при условие че както водата е чиста, така и чашата не е замърсена, за да може да виждаме нейното съдържание. Така че и чашата, и национализмът трябва да бъдат прозрачни.
Как виждате решението на проблема с православната диаспора в страните, които не са традиционно православни? Православната църква днес е в безизходица по този проблем и много християни са песимисти за намирането на решение.
Ако имах отговор на този въпрос, щях да съм патриарх на Запада... Виждам три възможни решения, които не са задължително взаимно изключващи се. Първото решение е базирано на исторически критерии. Според него всички православни християни в диаспора трябва да са под юрисдикцията на Вселенската патриаршия въз основа на 28 канон на Халкидонския събор.
Второто решение възприема всяка православна църква по света като проекция на майката църква. Това е един възглед, към който сега се придържа Румънският патриарх Даниил. Един пример в тази посока е неговото указание в последно време към румънците в диаспора да не участват в никакви „нерумънски църковни прояви”, което, трябва да призная, ме обезпокои.
Третото решение е да се основат поместни православни църкви в нетрадиционно православните страни, но на този етап ние все още сме твърде далеч от този момент. Имам предвид да се основат Православна църква на Великобритания, Православна църква на Америка и т.н. В недалечното минало имаме примера на Православната църква на Америка, чиято автокефалия бе дадена от Руската църква, но която и досега не е призната от другите православни църкви, при все че общението не бе прекъснато.
В тази посока обаче е решението на междуправославното заседание в Шамбези, което подготвя свикването на Великия и всеправославен събор и където се взе решение във всяка страна, където има православни епископи, да се създадат общоправославни епископски синоди. В някои от западните държави такива епископски събрания съществуват още от 60-те и 70-те години. Например в Америка работи SCOBA, във Франция също. За съжаление във Великобритания досега не успяхме да постигнем такова сътрудничество между православния епископат от различни националности. Едва напоследък имаме някои общи инициативи, за което аз лично съм много обнадежден.
- Проблемът с диаспората не е само православен. Той е познат на англиканите, на католиците и на други традиционни вероизповедания. Как оценявате тяхното решение на проблема?
Трябва да признаем, че католиците са намерили по-добро решение на този въпрос. Така например в рамките на Католическата църква има организирани „полски енории” и други на етнически принцип, но те всички са подчинени на един епископ, а не както е при православните – в една териториална единица всяка етническа общност да е подчинена на различен епископ. Що се отнася до англиканските епископи в Африка, то там ситуацията е различна – те се обособиха не на етнически принцип, а поради разногласие по етични проблеми, каквито са ръкоположението на жени за свещеници и епископи в Англиканската църква на хомосексуалисти. Иначе и в Африка Англиканската църква е организирана на териториален принцип, а не на национален.
- Как бихте коментирали връзката национализъм-интернационализъм-глобализация?
Моето мнение е, че националната идентичност трябва да се уравновесява от международното сътрудничество. Глобализацията като процес, движещ се в посока противоположна на националните идентичности, не винаги ме радва. Ще илюстрирам това с примера на Великобритания. Първоначално британският народ отказа да влезе в Европейския съюз, а впоследствие промени мнението си. Но ние си представяхме сътрудничество, а не подчиняване на общо европейско управление. Въпреки разочарованието на много британци от развитието на Европейския съюз, ние не излязохме от общността, а продължаваме да участваме в европейското сътрудничество. Запазихме обаче своята валута и държим на своята идентичност. Мисля, че скоро ще настъпи момент, когато ние ще престанем да се подчиняваме на Европейския съд, защото британците не искат да приемат решенията на орган, който не е избран от нас. Това е гледната точка и на Православната църква – за Църквата единството не означава унифициране. Тя не разрушава плурализма, но го привежда към хармония. За това ни говори и чудото на Петдесетница – тогава всички християни започнали да говорят не на един и същи език, а на много национални езици. Така че Църквата единява многообразието.
Въпроси към Пергамския митр. Йоан Зизиулас: Известно е, че в Антиохия са съществували енории, формирани въз основата на езика, но подчинени на един епископ. В съвременната т.нар. църковна диаспора православните енории спазват стриктно своите етнофилетистки традиции. Вашето предложение тези енории да се подчинят на един епископ, а не както е сега, на епископ от същата национална и културна традиция, действително ли е решение на проблема с диаспората? Няма ли тяхното механично обединение в обща епископия да доведе до създаването отново на църковна федерация, която няма да е свободна от национализма? Това не е ли моделът, който следва съвременната Православна църква и днес – като федерация на независими църкви, и който е основателно критикуван като противоречащ на православната еклесиология? Как ще бъде преодолян той в диаспората, ако енориите не се освободят от своя етнофилетизъм?
Не разбирам по силата на каква логика ще стигнем до федерация в Църквата, ако има една епископия с енории, следващи различни културно-етнически традиции? Многократно вече бе подчертано, че ние не сме срещу културните традиции, респективно различия, били те езикови или други. Но имаме нужда от орган, център, който да не допуска тези разлики да се превръщат в основа за създаването на различни църкви. Защото, където имаме епископ, имаме и църква. Например в една епископия може да има употреба на два календара, стига те да не стават основание за формиране на църковно тяло, което в православието се проявява чрез института на епископа.
- И все пак Ранната църква е показвала удивителна приспособимост към конкретните исторически реалности – има например епископи за номадите в Сирия или в Египет. Или епископи за пленниците в Персия – всичко това е правено по пастирски съображения, макар че е в разрез с териториалния принцип на църковно устройство. Защо това не е приложимо днес за едно общество, което не може да приеме по редица съображения – културни, идеологически и всякакви други, идеята за съществуването на първенство в Църквата – както на всеправославно ниво, така и на местно в условията на диаспора?
Искам да ми посочите къде в Древната църква има епископ без територия? Няма нито един случай! Държа на това свое историческо наблюдение – не може да оборите цялата ми обосновка с твърдение, че някъде в миналото имало двама или трима епископи без територия! Който ми каже, че в древната Църква не се е спазвал принципът територия-църква-епископ, трябва да ми го докаже. Няма нито един такъв пример! Това важи даже за хорепископите, които отвориха пътя за титулните епископи – които са епископи на територия, където не могат да отидат да служат, но не защото има обективни и временни пречки за това, а защото неговата територия принадлежи на друга църква. Това е църковна аномалия, не може епископ да отиде да служи там, където има друг епископ. Това е голямо извращение на православното църковно устройство. В Древната църква не може да има епископ без територия! Държа на това свое твърдение. В Антиохия съжителствали елинофони и сирийци, но никога не се е наложило да има двама епископи от „пастирски съображения”. Има исторически сведения за енории, изразяващи различни културни традиции, но не и за епископии, създадени на такъв принцип. Епископът е трябвало да обедини всички в едно тяло. Затова настоявах и в доклада си, че първенството в Църквата не е форма на власт, въпреки че може да се злоупотреби с него в тази посока, а е начин за избягване на разделението. Принципът на първенството в Църквата ни помага да запазваме църковното единство. Това е и проблемът при Афанасиев, който не успява да съчетае идеята за първенството и йерархичността с Евхаристията.
Архим. Георгий Папатомас: Бих искал да добавя нещо по отношение на езика – той не е основното различие между православните християни в т.нар. диаспора. В Барселона посетих българската църква – католиците бяха предоставили на българите в града част от католически храм, където се беше оформила българската енория. С изненада установих, че на горния етаж, точно над българската енория функционира руска енория. Качих се при руснаците и попитах йерея: бих могъл да разбера това деление, ако аз като грък трябваше да отида в румънска църква и тогава щях да имам езиков проблем. Но вие защо не направите една обща енория? „Тук е канонична територия на Московската патриаршия!” – отговори ми свещеникът и посочи надолу. „Извинявай – отвърнах му аз, – но отдолу е територия на българската патриаршия..” Ние православните сме като народа, който Моисей водил през пустинята. Родени в робство, в условията на пустинята, постоянно си спомняли веригите на робството и заради това се отказали и не стигнали Обетованата земя. Така и ние, православните, постоянно гледаме назад и изпитваме носталгия за веригите на Египет – за имперското минало, за етнос и род и отказваме да погледнем в есхатологичното бъдеще на Божието царство. Разбира се, както правилно отбелязва прот. Николай Лудовикос, не е достатъчно за еклесиологичната мисъл да каже, че се стремим към католичност, критикувайки етнофилетизма и национализма. Тази католичност трябва да има съответното качество, което отговаря на православната еклесиология. Заради това е необходимо в същата степен, в която критикуваме национализма, да се критикува и глобализмът и да се посочат ясно онези негови черти, които противоречат на православната католичност. Трябва да сме критични и към идващото, а не да минаваме „над събитията” в една идеалистична реалност.
- И все пак, Ваше Високопреосвещенство, Вашият доклад се движи в една теоретична рамка. Реалностите са други. Ето например Македонската църква ще бъде призната – било то след 50 ило 100 години. Ако Българската църква беше призната, въпреки че съществуваше още по-голяма съпротива и въпреки осъждането на етнофилетизма, така ще бъде призната и Македонската църква. Практически как ще се реши въпросът с национализма в Църквата?
Пергамски митр. Йоан Зизиулас: Наистина се уморих да слушам, че моите лекции са теоретични и не се съобразяват с действителността. Чувал съм това стотици пъти. Да, нямам нищо против да го призная – но да зачеркна думата есхатология от речника си, понеже не е историческа реалност, не мога. Ако есхатологията стане такава, тя ще престане да бъде есхатология. Не мога да се откажа от есхаталогичната перспектива. Нещата наистина са „идеалистични”, но те трябва да се казват именно по този начин, за да може животът да се съобрази възможно повече с тях. Признаването на Българската църква стана при пълното зачитане на принципите на съборното решение от 1872 г., осъдило етнофилетизма като ерес. Защото Българската църква се отказа от претенциите си върху българското население в Константинопол и юрисдикцията на Българската църква се ограничи в границите на определена територия, а не върху определен етнос. Така че ние не говорим за нереалистични неща, които не могат да се случат. Подобно развитие може да има и с Македонската църква. Отново настоявам, не е възможно да има паралелни юрисдикции на една територия – това е бил и проблемът с българския църковен въпрос. Първите паралелни юрисдикции се раждат с Кръстоносните походи. През 1204 г. се появяват двама патриарси на Йерусалим – православен и католически. Дотогава това явление не е било познато нито на Изток, нито на Запад. И сега Католическата църква не допуска в Рим да има чужд епископ.
- Митр. Йоан Зизиулас твърди, че първенството в Църквата има свещен характер, търсейки неговите основания в Евхаристията и настоявайки, че то може да реши проблема с църковната диаспора. Не мислите ли, че се подценява политическият фактор при развитието на тази идея в миналото на Църквата– че двете имперски столици Рим и Константинопол допринасят за това развитие? През първите векове на християнството има съпротива срещу идеята за църковно първенство...
Проф. Петрос Василиадис: Наистина, ако погледнем христологично на идеята за главенство в Църквата, то тя е обоснована – наистина е редно в Църквата да има глава и Пергамският митрополит Йоан Зизиуалас е прав да търси нейните евхаристийни основи. Развитието на библейското богословие обаче показва, че в ранните писма на св. апостол Павел отсъства идеята за първенство, докато в по-късните му писма има податки за такова. Теоретично погледното, в ранната християнска общност братството е имало най-голяма роля за запазване единството на Църквата и постепенно неговата роля се поема от първенството като източник на единство. Мисля, че решение на това противоречие може да намерим само в есхатологична перспектива – ако Евхаристията е явяване на Царството на Бога, аргументът е приемлив. Но темата наистина е отворена за богослоски разговор: саморазбираемо ли е първенството, има ли библейски основания за него?
Пергамски митр. Йоан Зизиулас: Кой съм аз, че да оспорвам библейската наука? Все пак възгледът за главенство в Църквата присъства и в ранните Павлови писма, но е развит в по-късните. Главенството обаче се проектира в есхатологичния Христос, който е Глава на Църквата. И ние трябва, доколкото е възможно, да се съобразяваме с този образец. Оказва се, че въпросът е по-спорен за православните, отколкото в диалога между православнии католици. Няма Православна църква без първенствуващ епископ, но понеже „първенството” („примата”) се свързва с Римския папа, православните по инерция реагираме отрицателно на този възглед, сиреч изхвърляме бебето заедно с водата. Не може да отхвърлим принципа на главенството само защото сме свикнали да го свързваме с Католическата църква. Няма Православна църква без първенство. Липсата на единство между нас православните по този въпрос спря диалога ни с католиците. Затова идеята за първенството в Църквата и за неговите конкретни измерения има нужда от православна богословска обосновска, иначе ще излезе, че то е нещо, което с лекота може да бъде отречено – така ще стигнем до протестантизъм. Другият вариант е да признаем, че първенството в Църквата има богословска основа, и да видим по какъв начин то може да бъде прието от всички православни и приложено. Главенството в Църквата може да бъде упражнявано само в условия на съборност – за мен това е решението на проблема за единството в Православната църква и на т.нар. диаспора.
Използвани са въпроси от дискусията по време на международната конференция "Еклесиология и етнофилетизъм в постмодерната епоха", провела се през месец май във Волос, Гърция
Текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (72), 2012 г.
