Мобилно меню

4.78125 1 1 1 1 1 Rating 4.78 (32 Votes)
1_170.jpgКойто е бил във Виена, знае бароковото здание в източния ъгъл на стария град, в стария университетски район, по диагонал на йезуитската църква. Вътре – фрески от 18 век: алегорични фигури на Науките и Добродетелите в облаци и лъчи, eдна такава мека фактура. Някога там се помещавала резиденцията на Университета, по-късно, при Франц Йосиф, била преместена на Ринг; сега там е австрийската Академия на науките, която организира в началото на 1995 г. тридневни публични четения, от които първият ден беше посветен на философски теми (в един твърде широк смисъл на думата), вторият – на теологически, а третият – на политически. Трябва да си призная, че на мен лично най-успешен ми се стори вторият, теологическият ден (най-вече заради прекрасния доклад на И. Б. Метц); но самият аз бях поканен да говоря през първия ден. Имах две причини да приема поканата. Първо, тя идваше от човек, чиято рядка доброта и топла отзивчивост заслужаваха  дълбоко уважение: наричаше се Волфганг Краус, беше автор на много книги с есеистика и оглавяваше виенската писателска организация; преди известно време той, уви, напусна този свят. И второ, привличаше ме мисълта да говоря в барокова зала...

 
Когато моята реч завърши, когато завърши даже и последвалата я кратка дискусия, в залата влезе една професионална феминистка [1]; Отивайки до микрофона, тя заяви: „Аз не бях на доклада, той не ме интересува. За мен е важно само едно: в президиума мъжете са с един повече от жените”. Не на микрофона, не да се чуе в цялата зала, но все пак достатъчно силно аз казах: „За по-подходяща илюстрация към моето изказване аз не бих могъл да мечтая!”. Онези, които седяха на по-предните редове, чуха – и на лицата им се появиха усмивки.

Речта е публикувана в списание Conturen. Das Magazin zur Zeit, 1997, No 1, S. 56 – 60. На читателите на Новый мир аз си позволявам да предложа авторски превод, който се постарах да направя толкова точен, колкото беше възможно, с изключение на подробности: например изречението от Катул аз предложих на немски в донякъде свободния, но чудесен превод на стария Едуард Мьорик – на руски това не би имало никакъв смисъл; по подобен начин са предадени няколко полуцитати от немските класици. Но аз моля читателите през цялото време да помнят, че цял ред дреболии, запазени в превода, са предвидени  именно за виенската публика.

* * *

Както знае всеки, нито магнитът, нито електричеството са възможни без противоположността на взаимосъотнесените полюси. Положителният полюс моментално престава да съществува, ако се отнеме отрицателният полюс, и обратното. Само от противоположността, от полярността, от напрежението възниква играта на енергиите. На това ни учеха някога Хераклит и Лао-Цзъ. За това говорят такива формули на мъдростта като борбата е баща на всичко и ини ян.
 
Аз изобщо нямам намерение да предлагам нова – стотна или хилядна? – дефиниция за хумора. Моята аргументация се върти не около определението на този феномен, толкова важен за природата на човека като смеещо се животно, animal ridens – а около неговата предпоставка. Тази предпоставка е точно толкова необходима, както в случаите на магнита и тока. Няма и не може да има хумор без противоположност на взаимосъотнесените полюси, без контраст между консервативните ценности и метежа, между правилото и изключението, между нормата и прагматиката, между стабилните табута на унаследената етика и правата на конкретното, еднократното, действителното; и при това е необходимо тази противоположност да се възприема достатъчно остро, за да те довежда наистина до сълзи – но и до смях, а иначе – какъв ти хумор? А това означава, че човекът е способен на хумор в този случай и в тази мярка, в която той остава способен да съблюдава заветите и забраните.

Не е случайно, че към една от най-добрите прояви на човешкия хумор принадлежат клерикалните анекдоти. Та нали и Франсоа Рабле е бил персона с духовен сан. Усещайки се в най-непосредствена близост до най-консервативните табута, потапяйки се често във вълните на гъстата миризма на святост, човек нерядко получава особено благоприятно разположение към хумора. И далеч не е случайно, че качеството на клерикалните анекдоти е в пряка зависимост от реалната заинтересованост на една или друга нация или група от религиозната материя. В католическия свят особено хубави са клерикалните анекдоти у ирландците, у поляците... (Една ирландка слиза по стълбите на църквата след изповед и причастие, точно в този момент й се нахвърля с ругатни нейната местна врагиня. Тя отвръща: „Колко е лошо от твоя страна да ме нападаш точно сега, когато съм в състояние на благодат. Но мисли му, няма дълго да остана в това състояние!”. Колко важен е за самата субстанция на този анекдот католическият термин „състояние на благодат”!).

Адогматическото християнство е способно на истинска нравствена висота. Но то не е способно, при това по самата своя същност, на чувството за хумор. За да намериш смях, парадокс, дръзновена, вибрираща на границата на кощунството игра на мислите, ще трябва да се насочиш към някой старомоден защитник на догмата: да речем, към проповедниците от епохата на барока като Абрахам в Санкта Клара или по-близо – към Леон Блуа, към Честъртън. Най-отчаяните шеги в цялата история на руската култура могат да се открият у Владимир Соловьов – мистик на мистиците, визионер, аскет. Той е бил настина способен заразително, завладяващо да се смее именно затова, защото е бил способен на абсолютна сериозност. За да може дръзновението да остава наистина дръзновение, а не симулация на дръзновение, хуморът трябва постоянно да се усеща в присъствието на също толкова истинска, безкомпромисна сериозност.
 
Така стои въпросът и с клерикалното и околоклерикалното остроумие. По-нататък да споменем, ако щете, и еврейския хумор. Нима този изключителен феномен би могъл да съществува като цяло без сакралната идея за народа Божий? Ето цитат от Доктор Фаустус: „Аз, както вие знаете, съм евреин. Фителберг – това е архиеврейска фамилия. Старият завет в кръвта ми е не по-малко сериозно нещо, отколкото немската същност” – така говори персонажът на Томас Ман, само че вместо „немска същност” ми се ще в нашия контекст да поставя нещичко като „клерикална същност”. Че какво, в библейска перспектива евреите са именно свещенодействащ народ; затова и ми се струва не съвсем безсмислено да обединя в нашата класификация еврейския хумор с клерикалния хумор. Особено са остри шегите, отнасящи се до съревнованието между еврейството и християнството, да кажем, когато евреин дразни католически свещеник, дотягайки му с въпроса истина ли е, че онзи никак, ама никак не може да се издигне над папски сан – а пък един от нашите, ако искате да знаете, вече е Бог, ето това е!

Същността на всеки остър политически хумор винаги пряко или косвено е съотнесена с противоположността между конформизма и протеста. За да се обоснове достатъчно качествен хумор, тази противоположност трябва да бъде достатъчно убедителна, истинна и сериозна. Във всяко тоталитарно общество нейната сериозност е била в буквалния смисъл смъртна сериозност. В моята Русия, както и на цялото пространство на държавите сателити, неуютното време на сталинския, а сетне и на брежневския строй провокира удивителен подем на културата на политическия анекдот. О, колко велико става това изкуство, когато то дава на индивида последен шанс да не загине от задушаване! Разбира се, трябва да си пожелаем в нашия живот вече никога да няма такива фактори за разцвет на хумора. Но настоящата ситуация именно в демократичните и „развитите” страни прави изходното разпределение на ролите между „филистера” и „бунтаря” твърде съмнително, а може би и съвсем мнимо. Новата ситуация е пророчески предугадена в едно стихотворение на руския поет Вячеслав Иванов от 1944 г.:

...Теперь один запас понятий,
Один разменочный язык
Равняют всех в гражданстве братий;
Обличья заменил ярлык.
Бьют тем же шаром те же кегли
Бунтарь, епископ и король...

Нихилистът днес вече не е бунтар, едва ли е даже и циник в истинския смисъл на думата, защото той вече не стои „против всички”. Най-важните отличителни черти на бунтарството, например компонентите на идеологията на студентските метежи в Сорбоната от 1968 г., днес са се превърнали в господстващия trend, в условие на political correctness. Отменянето на всички обвързващи табута, особено в сферата на сексуалното, вулгарният феминизъм, de facto стремящ се да отмени именно творческото в жената и разрушаващ традиционното уважение към майчинството; демонтирането на всички културни йерархии и знаменитият антиелитаристки принцип „ти не си по-добър от мен”; принципиалното превъзходство на самодоволното невежество над „Пайдея”, всичко това вече принадлежи, говорейки по флоберовски, на сферата на idees reçues, на „баналните истини”, на аксиомите, приемани автоматично, без всякаква критика. Ако нещо днес, сред всеобщата отмяна на табутата, наистина остава табуирано, то това е именно решимостта да поставиш под въпрос някоя от тези аксиоми. Разбира се, защитниците на описаната идеология нерядко и днес по стара привичка заемат патетични пози, опитвайки се да ни убедят, че те все още са обречени на тъжната участ на бунтари. Но в този сълзлив тон се изразява не сериозността на господстващия тренд, а само присъщата му липса на хумор. Нашият опит от съветските години, опитът на реален риск, реална опасност от всяко решение да бъдеш не такъв като всички, ни забранява да играем тази игра и да пренебрегваме различието между истинската и престорената сериозност.

Що се отнася до еротическите шеги, този най-древен и най общочовешки хумор, стар като самото човечество, то те, тези шеги, са обусловени от това, че полът винаги е бил привилегирован обект на структуриращите табута. Руският свещеник и философ от ХХ век о. Флоренски се придържа към мнението, че строгостта и многообразието на забраните в никакъв случай не указва на низшата, религиозно непълноценна природа на пола, но обратното – посочва неговото сакрално достойнство; та нали на всичко култово подхожда да бъде оградено от строги табута. Днес провъзгласяват отмяната на всички табута. За културата на еротическия хумор това е катастрофа. Може би днешната сексуална революция и „сексуалната просвета” ще направят невъзможна за в бъдеще високата поезия на целомъдрието – кой знае, аз лично не съм съвсем уверен в това, защото всяка истинска поезия, както и всяка истинска християнска святост са по своята същност протест против духа на времето, усилие да се освободиш от неговата власт и те осъществяват себе си econtrario; но сега аз имам друга тема. Аз бих искал да подчертая нещо друго: неща като Декамерон или Гаргантюа, т. е. шедьоврите на безцеремонната сексуална шега, в новия контекст, обусловен от сексуалната революция, наистина ще станат вече завинаги немислими и неповторими. Всеки хумор в тази област губи основа и предмет. Lugete o Veneres Cupidinesque! „Плачете вие, Купидони и Венери!” – както е казано у Катул.

Древната традиция на гениалната еротика дойде до своя край. Сексуалната революция разобличава себе си като онова, което тя е: като революция против Ероса. Мнимата всепозволеност – „да се забранява е забранено!”, както писаха по стените на Сорбоната през 1968 г. – предполага обаче една скрита забрана, при това особено важна: на Ерос се забранява да значи нещо, да има смисъл. Но в абсолютната зависимост на Ероса от смисъла му се намира и самата възможност на смеха, отнасящ се към Ероса.

Каква ти християнска или поне езическа добродетел, когато всяка пристойност в греха, every decent sin, както е казано у Честъртън, в тази атмосфера става немислима.

Да направим изводите: ако диалектическата предпоставка на хумора и комичното е неотстъпчивата, неподатлива сериозност, то, напротив, толкова типичната за днешното време вездесъща, монотонна, от всички приемана и никого вече не шокираща, даже и не привличаща към себе си ничие внимание фриволност, в сферата на която вече нищо не е бяло и не е черно, а само сиво, означава край на хумора. На човека е даден съдбовният избор между отсъствието на хумор – и сериозността; трето не е дадено. Разбира се, сериозното отношение към идеалите и ценностите във всяко време са способни да пораждат проблеми, имащи повече или по-малко „травматично” действие. Нашите съвременници са особено съгласни да разглеждат проблеми, както се казва, екзистенциални, проблемите на душата, като проблемите на психиката, съответно уреждани чрез методите на психоанализата и психотерапията. Моите почитания на великия виенчанин Зигмунд Фройд – но за Бога, няма да даваме на неговите неизброими последователи последната дума по екзистенциалните въпроси! Както е формулирал някога Райнер Мария Рилке своите аргументи против това да се остави в ръцете на психоаналитиците: изгонвайки моите бесове, те заедно с тях ще разгонят и моите ангели. Ах, в числото на тези ангели, чието присъствие с нас днес е под заплаха, се оказа и достославният ангел на хумора, това ние знаем от опит. Извънредно удобният и безпроблемен живот, с една дума – извънредно обезболеният живот става лишен от значимост и ето – вече не си струва да живееш.
 
Превод: В. Домусчиева
 
сп. Християнство и култура, 30, 2008
 

[1] Моля не разбирайте този израз метафорично: в Австрия те често са на заплата (както „освободените” партийни работници у нас от едно време).
 

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kph 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник