Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (25 Votes)
SCHMEMANN.jpgУводни думи

След кончината на протопрезвитер Александър Шмеман в бюрото на кабинета му в семинарията “Свети Владимир”, където беше ректор, бяха открити осем тетрадки, изписани от неговата ръка. Този дневник отец Александър е водил с малки прекъсвания от 1973 г. до началото на последната му болест. Писал е на руски, на езика на своето детството, преминало в “руския” Париж.
Дневникът на отец Александър е нещо много повече от обикновено регистриране на събитията от последните години на живота му. Той отразява целия му живот (кадетския корпус във Версай, френския лицей в Париж, Свети Сергиевския богословски институт, заминаването за Америка, Семинарията “Свети Владимир” в Крестууд, църковната дейност…), интересите му (въпреки огромната си заетост той четеше поразително много, записвал е в дневника си цели абзаци от особено вълнуващите го книги), “носи” мислите му, съмненията, разочарованията, радостите и надеждите.

Всеки дневник, особено такъв последователен като този на отец Александър, е предизвикан не от външни подбуди, а от вътрешна необходимост. Пред нас е особен, личен, съкровен запис. Ректорът на Семинарията “Свети Владимир”, станала под негово ръководство едно от най-големите богословски училища на православния свят, почти несменяемият секретар на Съвета на епископите на Американската митрополия (превърнала се, отново под неговото ръководство в сътрудничество с отец Иоан Майендорф, в автокефална Православна църква на Америка), проповедникът и богословът, баща на три деца и дядо на много внуци, отец Александър в същото време непрекъснато пътува, за да чете проповеди и лекции, всяка седмица води различни програми за Русия по Радио “Свобода”. Трудно е си представим по-пълноценен живот и дневникът първоначално е бил за него възможност да остане, макар и за кратко, насаме със себе си. Самият отец Александър пише за това: “Връщане към основата – ето какво е в суетния ми живот започването на тази тетрадка. Не само желание да запиша всичко, а своеобразно гостуване на себе си, “визита”, макар и най-кратка. Тук ли си? Тук съм. Е, слава Богу. И ти става по-леко, без да се разтваряш без остатък в суетата”. И още “...искам да записвам не за “разказа”, а както винаги – за душата, тоест само това, което тя, душата, е усетила като дар и което следователно е годно за “духовното тяло”.

Дневникът на отец Александър поразява с широтата на обхвата си. Той увлича и литературния ценител, и любителя на политика, който ще срещне в него любопитни разсъждения върху различни теми, но преди всичко той поразява с дълбочината на религиозното осмисляне на живота. Ежедневието, явленията от частен характер, всички впечатления и оценки са въздигнати към главното, към този висш смисъл, който е вложен в Божия замисъл за творението му. И над всички противоборства и огорчения, над всички критики и разобличения е основната тоналност на дневника – радост от Господ и благодарност към Него.

В дневника са споменати много имена – това са и учителите в кадетския корпус, и професорите от Свето-Сергиевския институт, приятелите и наставниците му, колегите от Семинарията “Свети Владимир”, студенти, познати, представители на всичките “три поколения емигранти” – кръгът на отец Александър беше изключително широк. Интересни му бяха всички хора. Той следеше събитията в Русия, радваше се на започналото там духовно възвисяване, за което и той е допринесъл с постоянните си предавания по Радио “Свобода” и, разбира се, с книгите си. Последната си книга Евхаристия. Тайнството на Царството той пишеше направо на руски, като дан към земята, която не е видял никога, но винаги е смятал за своя. И, разбира се, дневникът позволява да се видят с очите на отец Александър неговите близки – жена му Уляна Сергеевна (в дневника той пише за нея: “В събота Лена става на петдесет години! Цял живот и какъв щастлив живот заедно!”), дъщерите му Анна и Мария и синът му Сергей (отново цитираме негови думи “Какви удивителни, добри деца ми е дал Бог!”), и семействата им, брат му Андрей и много други.

Диагнозата за смъртоносната болест беше поставена на отец Александър през септември 1982 г. В продължение на няколко месеца в дневника не се появява нищо и само на 1 юни 1983 г. отец Александър за последен път отваря своя дневник. Той пише за “висотата”, на която го е повдигнала болестта, за любовта и грижата към близките си и завършва дневника с думите: “Какво щастие беше това!”. Шест месеца по-късно, на 13 декември 1983 г., заобиколен от близките си, отец Александър умира в дома си в Крестууд. Последните думи, които произнесе ясно, бяха: “Амин, амин, амин”.

Сергей Шмеман

ТЕТРАДКА І        
                                                                               
Януари 1973 – ноември 1974                                                             
Понеделник, 29 януари 1973                                                               

Вчера във влака (...) си мислех: от петдесет и втора година, повече от четвърт век свещеничество и богословие – какво значи всичко това? Или – как да се съедини, как да го обясня на себе си, към какво води всичко това, clair et distinct[1], и възможно и необходимо ли е такова обяснение? Преди двайсет и пет години, когато този мой вече белязан живот (посвещението, богословието) започваше, ми се струваше, че днес-утре ще седна, ще помисля и ще си изясня, че всичко е въпрос само на свободно време. Но ето – двайсет и пет години! И без никакво съмнение по-голямата част от живота е зад гърба ми, а неясното – в същността си – е много повече, отколкото ясното.

Какво е нужно, собствено, да се обясни? Съединението винаги ме е удивлявало, онази дълбока очевидност на реалността, без която не мога и ден да проживея, с цялото си растящо отвращение към безкрайните разговори и спорове за религията, към тези лековати убеждения, към тази благочестива емоционалност и, разбира се, към “църковността” в смисъл на всички дребни, нищожни интереси... Реалността: и вчера я усетих – отивайки в църквата за службата рано сутринта – в самотата на зимните дървета, и после – в този момент – в празната църква преди службата. Винаги това усещане: времето, изпълнено с вечност, пълнота, тайната на радостта. Мисълта, че Църквата е нужна само заради това, въпреки “емпирията” си, че този опит е бил, живял е. Така че, където тя престава да бъде символ, тайнство, тя е ужас, карикатура.

Петък, 16 февруари 1973

Търсех тетрадка в бюрото си. Намерих почти нова – и в нея има една бележка от 1 ноември 1971 г. Почти е смешно доколко е подобна на предходната: “религията” е лошото и доброто в човека. Не само доброто, а също и лошото. Четох Journal Litteraire Leautaud[2]. Странно е влечението ми към подобен род книги. Може би защото това е като огледало за вярващите: ето как ни виждат истинските хора. Фалш, ужасяващият фалш на “религиозността”. Безрадостност. Бездарна “сериозност”. Нима наистина това е възможно, ако вярваш в Бог – във вечното и главното tout est ailleurs[3]? Почти невъзможността да понесеш “академичното изучаване на духовността”.
Колко ненужност, пустота, фарисейщина. [...]

Събота, 17 февруари 1973

Вчера дълга вечер у Серьожа с Йосиф Бродски. Отначало скучно гости у R. Payne. Снобизъм. [Смахната компания.] Някакви тайнствени момичета в панталони. За какво им е на тях Бродски? [...] Според Серьожа през деня в Pen-Club, след като той чел стиховете му, на въпроса на някакъв евреин защо е християнин Бродски казал: “Защото не съм варварин...”. Страшно нервен е. Впечатлението ми е, че все едно е объркан, не знае как да се държи. [...]

Днес цялата сутрин – блаженство! – в леглото с Чевенгур на А. Платонов. Удивителна книга!

Неделя, 18 февруари 1973

Литургия в East Meadow. Радостно чувство, че американското православие, заради което се наложи да изтърпя толкова хули, е реалност, хиляди пъти по-реално, отколкото евтината псевдодуховност на всевъзможните [духовни центрове]. Но, уви, хората обичат евтинийката, само да е прикрита с брадите, кръстовете и привичните думи.

Снощи свърших Чевенгур. Четях и през цялото време в главата ми се въртяха стиховете на Ахматова: “още свети на запад земното слънце...”. А тук – потъване в свят, изтъкан изцяло, в същността си, от някакво бездънно дълбоко невежество, безпаметство, лудост от недоразбрани митове. Все едно, че в Русия никога не е имало нищо освен диви полета и бурени. Нито история, нито християнство, никакъв логос. И това е показано потресаващо. И си спомням още: “ако светлината, която е във вас е – тъмнина...”. Всичко се случва в някаква омая, в душевно вцепенение, всеки се хваща за някаква сламка... Удивителен ритъм, удивителен език, удивителна книга.

Понеделник, 19 февруари 1973

Снощи – дълга вечер у Виктор Кабачник с “новите” – Юрий Щейн и жена му Вероника (Теркина), която е братовчедка на първата жена на Солженицин). Дълъг разговор за Солженицин, за Русия и т.н. Разбира се, ние сме отвикнали от подобна разпаленост. Но в нея се чувства някаква обърканост. Лудост от политика. Трудно е да се намери не само общ език, но и вътрешно общуване. Или просто на мене така ми се струва. Няколко пъти през главата ми минава мисълта – ще побушуват, ще побушуват и също ще се “успокоят”. Нещастна емигрантска съдба: идват, за да “отворят очите” на хората, които гледат в друга посока. Още по-тъжно: срещат се с предишните поколения емигранти, които вече са се “успокоили” и преминали към вътрешни разправии (по-лесно е!). Създаване на комитети, тайнствени обаждания в Лондон и в Москва. Вечният път на руската интелигенция – път на враждебно откъсване. И заедно с това единствено приемливото в Русия. Бродски се облива с чернилка – академична. Самите те се стремят към политическата “чернилка”, без да разбират, че това е “чернилка”. В крайна сметка ми се струва, че върху историята може да влияе само едно-единствено нещо: да казваш своето, без да обръщаш внимание на когото и да било, без да се съобразяваш. “Да кажеш истината в тъжния свят...”[4] С това ми е скъп Солженицин: когато си мисля за него, ми става някак си светло и топло. Вероника Щейн потвърждава това в отговор на въпроса ми – човек с невероятна и устремена сила... И още: никога не се страхува, че “историята” ще мине покрай него, не се вълнува, че ще я пропусне. [...]

Четвъртък, 22 февруари 1973

Изповед. Наставляваш другия: трябва да започнеш с малкото, да се концентрираш, да се съсредоточиш, да се освободиш. А самият ти? За мене са страшно трудни личните разговори. Те са почти отблъскване от всякаква “интимност”. Изповедта е мъчителна нелюбов. За какво може да се “разговаря” в християнството? И защо? [...]

Събота, 24 февруари 1973

Вчера разговор с Том [Хопко] за О. Сошлис, че източникът на неговите въпиющи недостатъци, тоест недостатъците на богословието му, е прекомерната му гордост. Цялата “грехология” се свежда в същността си до два източника: плътта и прекомерната гордост. Но прекомерната гордост е много по-страшна (тя би могла да погуби и безплътните сили). Християните са съсредоточили вниманието си, религиозността си върху плътта, но толкова лесно се поддават на прекомерната гордост. Прекомерната духовна гордост (истината, духовността, максимализмът) е най-страшна от всичко. Трудността в борбата с прекомерната гордост е в това, че за разлика от плътта, тя приема безкрайно множество образи и най-лесен от всичко е образът на “ангел на светлината”. И още, защото в смирението виждат плода на знанието на човека за недостатъците му и за липсата на достойнство тогава, когато то е най-божественото от всички Божии свойства. Ние ставаме смирени, не защото съзерцаваме себе си (това винаги води до прекомерна гордост в една или друга форма, тъй като лъжесмирението винаги е вид прекомерна гордост, може би най-непоправимата от всички), а само, ако съзерцаваме Бог и Неговото смирение. […]

Петък, 9 март 1973

[…] Разговарял ли е Христос със Своите дванайсет, вървейки по галилейските пътища? Разрешил ли е “проблемите” и “трудностите” им? Между другото, цялото християнство в последна сметка е продължение на това общуване, негова реалност, радост и действеност. […]

Събота, 10 март 1973

Вчера – дълга пастирска беседа с жена в депресия. Мъжът й я зарязал. Синът й отишъл при хипитата. Напуснал училище, не се знае къде живее. Дванайсетгодишната й дъщеря също започва да изпада в депресии. Всичко е безсмислено. Професията (медицина) й е опротивяла. Пълен мрак. По време на разговора усещах с очевидна яснота “демонизма” на депресията. Състояние на пребиваване в хули. Съгласие да бъдеш охулен. Оттук и смехотворността на психиатрията и психоанализата. […] Казах й: Вие можете да направите само едно и това е да се откажете от хулите, да измъкнете себе си от тази лъжа, в това е задачата. Повече от това не можете – но това вече е началото на всичко.

Болестта на съвременните (и не само на съвременните) хора е налудността. А те, а заедно с тях и свещениците, искат да я лекуват с психиатрични небивалици. […]

Неделя, 11 март 1973

[…] Боже мой, колко болезнено се чувстват жалостта и нежността. Как всичко става прозрачно, крехко, обречено. […]

Сряда, 14 март 1973

Мъчително раздробяване на времето дори през дните на Великия пост. Излизаш от църквата – заседание. “Кога можем да се видим...” Хубаво ми е само вкъщи, само когато съм сам. Всички контакти са ми мъчителни – и колкото минава времето, толкова повече. Неизразителност, непредаване на главното. Колко съм уморен от професията си или може би от това как започнаха да я разбират и възприемат. Такова постоянно чувство за фалш, чувство, че играеш някаква роля. И невъзможността да излезеш от тази роля.

Изумителни пролетни дни. И само като съм сам – както вчера, в Харлем, закъснях за влака – щастие, пълнота, радост. […]

Четвъртък, 22 март 1973

[…] Там, където няма “тъгуване по Бог”, няма тишина, спомен за тайнствената светлина, тайнствения “вкус” от радостта – там няма Бог, колкото и да има “църковност”. Откъде е тази страшна нервност у прицърковните хора, този пароксизъм, тази налудност? […]

Петък, 30 март 1973

Само когато пишеш, разбираш действително колко много е пропиляното време в живота ни, колко суета, незаслужаваща никакво внимание, колко маловажно, изяждащо понякога, не само времето, но и душата. […]

Петък, 6 април 1973

[…] Какво е щастието? Това е да живееш така, както живеем ние с Л., заедно [да се наслаждаваме] всеки час (сутрин – кафе, вечер – два-три часа тишина и т.н.). Никакви особени “обсъждания”. Всичко е ясно и заради това – така хубаво! А може би, ако започнем “да формулираме” същността на това самоочевидно щастие, ще го направим по различен начин и току-виж сме се сдърпали заради думите. Моите ще й се струват неточни и vice-versa[5]. “Неразбиране”! И щастието ще се замъгли. Затова колкото повече се приближаваш до “реалността”, толкова по-малко думи са нужни. Във вечността има само: “Свят, свят, свят...”. Само думите за възхвала и благодарност, за молитви са чистотата на пълнотата и радостта. Заради това са истински и нужни само думите, които не се отнасят до реалността (“обсъждането”), а самите те са реалност: неин символ, присъствие, явяване, тайнство.
 
Словото Божие. Молитвата. Изкуството. Някога такива думи е имало и в богословието: не само думи за Бог, но божествени думи – “явяване”. Но ги прелъстила лещената чорбицата на обсъжданията и доказателствата, приискало им се да се превърнат в научни думи – и станали кухи и бъбриви. И съставили преувеличено мнение за себе си, и станали нужни само на подобни на себе си бъбривци, но не и на човека, не и на същността на човешката култура. Това го знаят Солженицин, Бродски. Но това вече не го знаят много богослови. Че и как да го знаят? За тях е важно само да имат статийка в научното богословско списание. Нима това не е доказателство за тяхната “важност”?

Какво е молитвата? Това е памет за Бог, това е усещане за Неговото присъствие. Това е радост от това присъствие. Винаги, навсякъде, във всичко. […]

Неделя, 8 април 1973

[…] Днес си мислех (след разговора с Л. за повишаването на цените, данъците и т.н.) за това действително поразително пророчество, което намираме у руснаците. Достоевски не само е предсказал, но действително е описал същността на “бесовете”, завладели западните души. Хомяков предсказал краха на западното християнство. Федотов предсказал и определил същността и механизма на злата същност на западната “икономика”. Поразително. […]

Петък, 13 април 1973

[…] Всичко, което винаги усещам и узнавам на Велика събота, а чрез нея –  самата същност на християнството, всичко, което се опитвам да пиша за това – всъщност е винаги вътрешната потребност да предам и на себе си, и на другите това, което в този миг избухва, озарява, явява се. Когато говоря за вечността, говоря за това. Вечността не е унищожаването на времето, а неговата абсолютна събраност, цялост, възстановяване. Вечният живот не е това, което започва след временния живот, а вечното присъствие на всичко в целостта. “Анамнеза”: цялото християнство е тази благодатна памет, реално побеждаваща раздробеността на времето, опит за вечност сега и тук. Заради това всички религии, всяка духовност, насочени към унищожаването на времето, са фактически лъжерелигии и лъжедуховност. “Бъдете като деца” – това означава “бъдете открити за вечността”. Цялата трагедия, цялата тъга, цялото уродство на живота е в това, че трябва да сме “възрастни”, от необходимостта да погазиш “детето” в себе си. Възрастната религия не е религия – и точка, а ние я насаждаме, обсъждаме и заради това през цялото време я извращаваме. “Вече не сте деца – бъдете сериозни!” Но само детството е сериозно. Първото убийство на детството е превръщането на детето в тийнейджър. Това наистина е кошмарно явление и заради това е толкова кошмарен съвременният страхлив култ на младежите. Възрастният е способен да се върне към детството. Младежът – това е отричането от детството в името на още ненастъпилата “възрастност”. Христос ни е представен като дете и като възрастен, носещ Евангелие, достъпно само за деца. Но Той не ни е представен като младеж. Нищо не знаем за Христос на 16, 18, 22 години! Детството е свободно, радостно, тъжно, истинско. Човекът става човек, възрастен в добрия смисъл на думата, когато тъгува по детството и отново е способен на детство. И се превръща в лош възрастен, ако потиска тази способност в себе си (Карл Маркс и всички вярващи в гладката “наука” и в “методологията”. “Методология за изучаване на христологията” Брр!). В детството никога няма пошлост. […]

Толстой – гениално дете и безкрайно глупав възрастен. Толстой свършва “възрастен” и в това е ограничеността и падението му. Достоевски започва като “възрастен” и е нетърпим. Той се превръща във велик и гениален тогава, когато се отдава на “логиката на детството”. Цялата му потрисаща дълбочина е в това, че дава воля на “детето” в себе си. Но заради това и всичко възрастно не го разбира истински. Апотеоз на “възрастните”: Маркс и Фройд.

Подбор и превод: Веселина Гюлева
списание "Християнство и култура", бр. 26 /март 2008/

[1] Ясно и отчетливо – (фр.) – б.пр.

[2] Литературни дневници от Пол Леотод – (фр.) – б.пр.

[3] Всичко е там, всичко е друго – (фр.) – б.пр.

[4] О. Манделщам, Декабрист – б.пр.

[5] Обратно – б.пр.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kpq 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец