В предишната беседа споменахме евангелския разказ за Христос, плачещ пред гроба на своя приятел Лазар. Трябва още веднъж да се замислим над смисъла на тези сълзи, защото тук, в този момент, се извърша своеобразна революция в религията, в изконния религиозен подход към смъртта.
Вече говорих за смисъла на тази революция. До този момент смисълът на религията, също както и смисълът на философията, се състои в това да примири човека със смъртта, да направи нея, смъртта, по възможност желана. Смъртта като освобождение от тъмницата на тялото, като избавление от страданията, смъртта като избавление от този изменчив, суетен, зъл свят, като начало на вечността – това е всъщност съвкупността от религиозните и философските учения до Христа и извън Христа – в древната религия, в гръцката философия, в будизма и така нататък. Но Христос плаче пред гроба и по този начин изразява своето негодувание от смъртта, своя отказ да я приеме и да се примири с нея. Изведнъж сякаш смъртта престава да бъде естествено, природно явление и се разкрива като нещо нередно, противоестествено, страшно и уродливо, провъзгласява се за враг. “А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта”.
И за да се почувства цялата дълбочина, цялата революционност на тази промяна, е нужно да се тръгне от самото начало, от самите извори на този съвършено нов, нечуван подход към смъртта. А тези извори са определени и описани пределно лаконично на друго място в Св. Писание. Там се казва: “Бог не е създал смъртта” (Прем. 1: 13) – и това означава, че в света, в природата се е възцарило и царства нещо, което не произлиза от Бога, което Той не е възжелал и не е сътворил, което е против Него, извън Него”.
Бог е сътворил живота. Бог винаги и навсякъде се нарича Сам Живот и Жизнеподател. Бог, във вечно детския, вечно нов разказ на Библията, се радва на своя свят, на неговата изпълненост със светлина и радост от живота.
Стигайки до предела и същността на разказа и откровението на Библията, може да се каже така: смъртта е отрицание на Бога, и ако тя е природна, ако тя се явява последната истина за живота и света, висш и неотменим закон на всичко съществуващо, то тогава няма Бог, тогава цялата история за творението, за радостта и за светлината на живота са лъжа.
Но тогава основният, най-важният, най-дълбинният въпрос на цялата християнска вяра е въпросът: откъде се е появила смъртта и как и защо е станала по-силна от живота? Как и защо се е възцарила така, че светът се е превърнал в някакво космическо гробище, в място, където шепа осъдени на смърт хора или в страх и ужас, или в опити да забравят смъртта се суетят върху един вселенски всепоглъщащ гроб?
На този въпрос християнството отговаря също така твърдо, кратко и уверено. Ето го текста: Чрез греха влезе в света смъртта (Рим. 5:12). С други думи, за християнството смъртта представлява преди всичко явление от нравствен порядък, духовна катастрофа. В някакъв краен, неизразим с думи смисъл човек е пожелал смъртта, или може би по-добре казано - не е пожелал онзи живот, който свободно, в любов и радост му е дал Бог.
Животът – има ли нужда от доказателства? – е една безкрайна зависимост. Човек, по думите на Свещеното Писание, няма живот в самия себе си. Той винаги го получава отвън, от другите, и животът му винаги зависи от нещо друго: от въздуха, от храната, от светлината, топлината, водата; именно тази зависимост изтъква толкова силно материализмът. И тук той е прав, защото действително човек е пределно, природно, биологически и физиологически подчинен на света.
Но там, където материализмът вижда последната истина за света и човека – та нали той приема този детерминизъм като очевиден закон на природата – там християнството вижда падение и извращение на света и човечеството, вижда онова, което нарича първороден грях.
Защото в библейския разказ Бог дава на човека света като храна и това означава, че храната – дар Божи – е дадена на човек, за да живее; но самият живот не е в храната и не е в зависимостта от света, а у Бога. Човек е жив чрез Бога – в това е смисълът на онзи удивителен разказ как Бог беседва с човека “по дневната хладина” (Бит. 3:8-19).
Светът представлява вечно откровение на Бога за Самия Него пред човека, той е само средство за общуване, постоянна свободна и радостна среща с единственото съдържание на живота – с Живота на самия живот – с Бога.
“За Себе Си ни създал, Господи, и няма да се успокои сърцето ни, докато не Те намери!” (Бл. Августин).[1]
Но ето – и в това е смисълът на християнското учение за греха – именно този живот с Бога и за Бога не пожелал човекът. Той пожелал живот за себе си, започнал да вижда в самия себе си и целта, и смисъла, и съдържанието на живота. И избирайки свободно себе си, а не Бога, предпочитайки себе си пред Бога, човек – без да си дава напълно сметка за това – е станал роб на света, роб на своята зависимост от света. Той яде, за да живее, но с храната си вече се приобщава към смъртното, защото в храната няма живот като такъв.
“Човек е това, което яде”, е казал Фойербах. Да, така е, но той яде само онова, което е умряло; той яде, за да живее, а е започнал да живее, за да яде – и в този безсмислен и порочен кръг се заключава страшния детерминизъм на човешкия живот.
По тази начин смъртта е плод на отровения и вечно действащ разпад на живота, разпадането, в което човек свободно се е подчинил на смъртния свят, не притежаващ сам по себе си живот.
“Бог не е създал смъртта”. Тя е доведена в света от човека, свободно пожелал живот само за себе си и в себе си, откъснал се от източника, целта и съдържанието на живота – от Бога, поради което смъртта е станала естествен закон на живота. Смъртта като разпадане, като разлъка, смъртта като временност, преходност и призрачност на всичко на земята.
За да се утеши, човек си е съградил мечта за друг свят, където няма смърт, и по този начин е предал този свят, подчинил го е до край на смъртта. И само ако бъде разбрано християнското учение за смъртта като плод на това, че човек е изменил понятието за самата същност на живота, християнското благовестие за разрушаването на смъртта чрез възкресението може пак да бъде чуто като ново.
И за да се почувства цялата дълбочина, цялата революционност на тази промяна, е нужно да се тръгне от самото начало, от самите извори на този съвършено нов, нечуван подход към смъртта. А тези извори са определени и описани пределно лаконично на друго място в Св. Писание. Там се казва: “Бог не е създал смъртта” (Прем. 1: 13) – и това означава, че в света, в природата се е възцарило и царства нещо, което не произлиза от Бога, което Той не е възжелал и не е сътворил, което е против Него, извън Него”.
Бог е сътворил живота. Бог винаги и навсякъде се нарича Сам Живот и Жизнеподател. Бог, във вечно детския, вечно нов разказ на Библията, се радва на своя свят, на неговата изпълненост със светлина и радост от живота.
Стигайки до предела и същността на разказа и откровението на Библията, може да се каже така: смъртта е отрицание на Бога, и ако тя е природна, ако тя се явява последната истина за живота и света, висш и неотменим закон на всичко съществуващо, то тогава няма Бог, тогава цялата история за творението, за радостта и за светлината на живота са лъжа.
Но тогава основният, най-важният, най-дълбинният въпрос на цялата християнска вяра е въпросът: откъде се е появила смъртта и как и защо е станала по-силна от живота? Как и защо се е възцарила така, че светът се е превърнал в някакво космическо гробище, в място, където шепа осъдени на смърт хора или в страх и ужас, или в опити да забравят смъртта се суетят върху един вселенски всепоглъщащ гроб?
На този въпрос християнството отговаря също така твърдо, кратко и уверено. Ето го текста: Чрез греха влезе в света смъртта (Рим. 5:12). С други думи, за християнството смъртта представлява преди всичко явление от нравствен порядък, духовна катастрофа. В някакъв краен, неизразим с думи смисъл човек е пожелал смъртта, или може би по-добре казано - не е пожелал онзи живот, който свободно, в любов и радост му е дал Бог.
Животът – има ли нужда от доказателства? – е една безкрайна зависимост. Човек, по думите на Свещеното Писание, няма живот в самия себе си. Той винаги го получава отвън, от другите, и животът му винаги зависи от нещо друго: от въздуха, от храната, от светлината, топлината, водата; именно тази зависимост изтъква толкова силно материализмът. И тук той е прав, защото действително човек е пределно, природно, биологически и физиологически подчинен на света.
Но там, където материализмът вижда последната истина за света и човека – та нали той приема този детерминизъм като очевиден закон на природата – там християнството вижда падение и извращение на света и човечеството, вижда онова, което нарича първороден грях.
Защото в библейския разказ Бог дава на човека света като храна и това означава, че храната – дар Божи – е дадена на човек, за да живее; но самият живот не е в храната и не е в зависимостта от света, а у Бога. Човек е жив чрез Бога – в това е смисълът на онзи удивителен разказ как Бог беседва с човека “по дневната хладина” (Бит. 3:8-19).
Светът представлява вечно откровение на Бога за Самия Него пред човека, той е само средство за общуване, постоянна свободна и радостна среща с единственото съдържание на живота – с Живота на самия живот – с Бога.
“За Себе Си ни създал, Господи, и няма да се успокои сърцето ни, докато не Те намери!” (Бл. Августин).[1]
Но ето – и в това е смисълът на християнското учение за греха – именно този живот с Бога и за Бога не пожелал човекът. Той пожелал живот за себе си, започнал да вижда в самия себе си и целта, и смисъла, и съдържанието на живота. И избирайки свободно себе си, а не Бога, предпочитайки себе си пред Бога, човек – без да си дава напълно сметка за това – е станал роб на света, роб на своята зависимост от света. Той яде, за да живее, но с храната си вече се приобщава към смъртното, защото в храната няма живот като такъв.
“Човек е това, което яде”, е казал Фойербах. Да, така е, но той яде само онова, което е умряло; той яде, за да живее, а е започнал да живее, за да яде – и в този безсмислен и порочен кръг се заключава страшния детерминизъм на човешкия живот.
По тази начин смъртта е плод на отровения и вечно действащ разпад на живота, разпадането, в което човек свободно се е подчинил на смъртния свят, не притежаващ сам по себе си живот.
“Бог не е създал смъртта”. Тя е доведена в света от човека, свободно пожелал живот само за себе си и в себе си, откъснал се от източника, целта и съдържанието на живота – от Бога, поради което смъртта е станала естествен закон на живота. Смъртта като разпадане, като разлъка, смъртта като временност, преходност и призрачност на всичко на земята.
За да се утеши, човек си е съградил мечта за друг свят, където няма смърт, и по този начин е предал този свят, подчинил го е до край на смъртта. И само ако бъде разбрано християнското учение за смъртта като плод на това, че човек е изменил понятието за самата същност на живота, християнското благовестие за разрушаването на смъртта чрез възкресението може пак да бъде чуто като ново.
[1] Бл. Августин, Изповеди, 1, 1.
