В предишната беседа споменахме евангелския разказ за Христос, плачещ пред гроба на своя приятел Лазар. Трябва още веднъж да се замислим над смисъла на тези сълзи, защото тук, в този момент, се извърша своеобразна революция в религията, в изконния религиозен подход към смъртта.
И за да се почувства цялата дълбочина, цялата революционност на тази промяна, е нужно да се тръгне от самото начало, от самите извори на този съвършено нов, нечуван подход към смъртта. А тези извори са определени и описани пределно лаконично на друго място в Св. Писание. Там се казва: “Бог не е създал смъртта” (Прем. 1: 13) – и това означава, че в света, в природата се е възцарило и царства нещо, което не произлиза от Бога, което Той не е възжелал и не е сътворил, което е против Него, извън Него”.
Бог е сътворил живота. Бог винаги и навсякъде се нарича Сам Живот и Жизнеподател. Бог, във вечно детския, вечно нов разказ на Библията, се радва на своя свят, на неговата изпълненост със светлина и радост от живота.
Стигайки до предела и същността на разказа и откровението на Библията, може да се каже така: смъртта е отрицание на Бога, и ако тя е природна, ако тя се явява последната истина за живота и света, висш и неотменим закон на всичко съществуващо, то тогава няма Бог, тогава цялата история за творението, за радостта и за светлината на живота са лъжа.
Но тогава основният, най-важният, най-дълбинният въпрос на цялата християнска вяра е въпросът: откъде се е появила смъртта и как и защо е станала по-силна от живота? Как и защо се е възцарила така, че светът се е превърнал в някакво космическо гробище, в място, където шепа осъдени на смърт хора или в страх и ужас, или в опити да забравят смъртта се суетят върху един вселенски всепоглъщащ гроб?
На този въпрос християнството отговаря също така твърдо, кратко и уверено. Ето го текста: Чрез греха влезе в света смъртта (Рим. 5:12). С други думи, за християнството смъртта представлява преди всичко явление от нравствен порядък, духовна катастрофа. В някакъв краен, неизразим с думи смисъл човек е пожелал смъртта, или може би по-добре казано - не е пожелал онзи живот, който свободно, в любов и радост му е дал Бог.
Животът – има ли нужда от доказателства? – е една безкрайна зависимост. Човек, по думите на Свещеното Писание, няма живот в самия себе си. Той винаги го получава отвън, от другите, и животът му винаги зависи от нещо друго: от въздуха, от храната, от светлината, топлината, водата; именно тази зависимост изтъква толкова силно материализмът. И тук той е прав, защото действително човек е пределно, природно, биологически и физиологически подчинен на света.
Но там, където материализмът вижда последната истина за света и човека – та нали той приема този детерминизъм като очевиден закон на природата – там християнството вижда падение и извращение на света и човечеството, вижда онова, което нарича първороден грях.
Защото в библейския разказ Бог дава на човека света като храна и това означава, че храната – дар Божи – е дадена на човек, за да живее; но самият живот не е в храната и не е в зависимостта от света, а у Бога. Човек е жив чрез Бога – в това е смисълът на онзи удивителен разказ как Бог беседва с човека “по дневната хладина” (Бит. 3:8-19).
Светът представлява вечно откровение на Бога за Самия Него пред човека, той е само средство за общуване, постоянна свободна и радостна среща с единственото съдържание на живота – с Живота на самия живот – с Бога.
“За Себе Си ни създал, Господи, и няма да се успокои сърцето ни, докато не Те намери!” (Бл. Августин).[1]
Но ето – и в това е смисълът на християнското учение за греха – именно този живот с Бога и за Бога не пожелал човекът. Той пожелал живот за себе си, започнал да вижда в самия себе си и целта, и смисъла, и съдържанието на живота. И избирайки свободно себе си, а не Бога, предпочитайки себе си пред Бога, човек – без да си дава напълно сметка за това – е станал роб на света, роб на своята зависимост от света. Той яде, за да живее, но с храната си вече се приобщава към смъртното, защото в храната няма живот като такъв.
“Човек е това, което яде”, е казал Фойербах. Да, така е, но той яде само онова, което е умряло; той яде, за да живее, а е започнал да живее, за да яде – и в този безсмислен и порочен кръг се заключава страшния детерминизъм на човешкия живот.
По тази начин смъртта е плод на отровения и вечно действащ разпад на живота, разпадането, в което човек свободно се е подчинил на смъртния свят, не притежаващ сам по себе си живот.
“Бог не е създал смъртта”. Тя е доведена в света от човека, свободно пожелал живот само за себе си и в себе си, откъснал се от източника, целта и съдържанието на живота – от Бога, поради което смъртта е станала естествен закон на живота. Смъртта като разпадане, като разлъка, смъртта като временност, преходност и призрачност на всичко на земята.
За да се утеши, човек си е съградил мечта за друг свят, където няма смърт, и по този начин е предал този свят, подчинил го е до край на смъртта. И само ако бъде разбрано християнското учение за смъртта като плод на това, че човек е изменил понятието за самата същност на живота, християнското благовестие за разрушаването на смъртта чрез възкресението може пак да бъде чуто като ново.
[1] Бл. Августин, Изповеди, 1, 1.