Мобилно меню

4.972972972973 1 1 1 1 1 Rating 4.97 (37 Votes)
cf83ceaccf81cf89cf83ceb70269_e1264065449572.jpgСвикнали да възприемаме самоубийството като строго личен, съзнателен волеви акт, обикновено насочваме вниманието си към възможностите, с които бихме могли да повлияем върху тежките последствия за душата на извършителя му. А последиците са подробно описани в църковните източници. Въпреки ограничеността на тези възможности - най-вече чрез усилната частна молитва, светоотеческият опит показва, че поради неизразимата Божия милост понякога това ограничение не се отнася до резултата от проявената към самоубийците любов и молитвено усърдие. Но изцяло лично дело ли е самоубийството или обществото също е в определено степен съпричастно? Възможно ли е социалните отношения да се регулират по начин, който би предотвратил едно толкова печално решение? Можем ли, като християни, да предпазим брата си (а и себе си) от вероятно най-антихристиянското решение за свършека на земния ни път? При това да успеем да го постигнем в съвременното глобално, секуларизирано, объркано, консуматорско и (по мнението на мнозина) бездуховно общество.

В исторически аспект в обществата, в които индивидуалността е била размита в групата, се проявява желанието за саможертва в името на груповия интерес, дори когато тази саможертва е собственият живот. Разбира се, когато говорим за саможертва в екстремни ситуации, свързани с войни или бедствия, твърде оспорим е характерът на такова поведение като самоубийство. По-скоро примери могат да бъдат търсени в предхристиянския период на Европа, където самоубийството при определени обстоятелства се счита за обществен дълг и чест,  а отказът от него – за позор и малодушие. Например за траките, келтите, готите и др. се е считало за недостойно един воин да умре в леглото си от старост или от болест и под общественото одобрение са били утвърдени практики за самоубийство. 

Законодателството в християнските държави е било силно репресивно като правни последици спрямо самоубийците. Освен множеството форми на публично опозоряване на тялото на самоубиеца, (описанието на които в историческите извори ни кара да поставяме под съмнение християнската претенция на тези общества), са били предвидени изключително неблагоприятни последици и по отношение на имуществото им. Обикновено е била извършвана пълна конфискация, без наследниците да имат право на каквато и да била част от него. Във Франция, до Буржоазната революция, ако самоубиецът е благородник, титлата му се е отнемала, били са изсичани горите му, замъкът му е разрушаван, гербът – унищожаван. Подобна е била ситуацията и Англия, където самоубийците са обявявани за изменници (felo di se), а имотите им са се конфискували в полза на краля. В Русия завещанието се е анулирало, а онези, които са подпомогнали самоубиеца, са били преследвани като съучастници в предумишлено убийство. Не по-различна е била картината и в Испания. Тази държавна политика е продиктувана от необходимостта от обща превенция, от една страна, и от разбирането, че индивидът принадлежи не на себе си, а на държавата или суверена. Посланието е било насочено към живите – „виж какво те чака, ако направиш това”.

Не е ясно доколко тези мерки са успели да повлияят на хората, за които дори последици от по-висш порядък – тези за душата, не са били достатъчно основание да бъдат разколебани. Най-вероятно просто са увеличили имуществото на държавната хазна. Но постепенно вниманието на анализаторите се насочва към проучването на социалните причини, които могат да повлияят върху този негативен феномен. Още в края на 19 век френският социолог и преподавател в Сорбоната – Емил Дюркем извършва обстойни изследвания, описани в книгата му „Самоубийството” (1897 г.) Въз основа на проучването на над 26 000 досиета за самоубийства в Западна Европа, предимно Франция, Италия, Германия, той и екипът му анализират факторите, които влияят върху колективните тенденции на този процес. Установявайки, че несоциалните фактори като расата, националността, наследствеността, климатичните условия, периодът от денонощието и пр., не са в състояние да очертаят тенденциите при самоубийствата извън анализа на обществените причини, Дюркем извежда няколко основни типове „самоубийства”, обвързани със социалната среда.

Степента на интегрираност на личността в обществото и приложимостта на моралните норми се явяват основните фактори за  т. нар. „егоистично” самоубийство. Хората, които не са интегрирани достатъчно в определена социалната група и поради това са в по-малка степен повлияни от наложените общи ценности, норми, традиции и цели, са по-склонни към самоубийство. Тенденцията се доказва от анализа на самоубийствата в различните държави, като статистиката отчита близо два пъти по-голям брой самоубийства в протестантските държави, отколкото в католическите. Социалната дезинтеграция се наблюдава и в рамките на самото общество, като сиуцидните тенденции са по-изразени при несемейните, отколкото при семейните, където обвързаността с общи отговорности, планове и цели е в по-висока степен. В този смисъл „егоистичното” самоубийство е противоположно на „алтруистичното”, където свръхинтегритетът в групата елиминира значението на отделната личност. Третият тип, дефиниран от Дюркем, близък до „егоистичния”, е т. нар. „аномично” самоубийство, породено от конфликта между личните желания и потребности, от една страна, и обществените условия и възможностите за тяхното удовлетворяване, от друга. В контекста на размити морални ценности и норми, които да регулират и балансират дефинирането на тези желания, „аномичното” самоубийство се явява основна заплаха за модерните общества. Живеейки във все по-глобализирана и нееднородна в ценностно и културно отношение среда, хората стават все по-объркани, по-слабо са мотивирани да спазват традиционните обществени норми и модели на поведение и да проявяват компромис с останалите членове на обществото. Липсата на регулатор за границата на желанията поставя индивида в драматично вътрешно противоречие. Затова той може да е нещастен и отчаян както в периоди на внезапно икономическо пропадане, водещо до обедняване и декласиране, така и във времена на неочакван икономически подем. Този драматизъм особено се мултиплицира в консуматорското общество. Липсата на вътрешни ценности води до това "пазарът" да налага ценностите, а това ни обрича на постоянно изоставане, доколкото нашите възможности в общия случай никога не могат да догонят пазарното предлагане.

Как всички тези констатации, пренесени в съвременния ни живот, могат да бъдат от полза за превенцията на самоубийствата? Кои са институциите, притежаващи капацитета да поемат такава интегрираща функция? Традиционните изживяват дълбока криза. Семейството в класическото си възприятие е във все по-голям разпад и трансформация. Повече от половината деца в България се раждат, без родителите им да имат сключен граждански (и естествено църковен) брак. Рано или късно „конкубинатът” , или съвместното съжителство, ще бъде подробно законодателно регламентиран, тъй като той вече се явява обществено реализиран. Училището също е невъзможно да бъда натоварено с такава мисия. То се задъхва дори и от задачата да обезпечи на екзистенциално ниво образовани и възпитани млади личности. Не трябва да се заблуждаваме, че шампионите от международни ученически олимпиади опровергават този извод. Напротив, те само го затвърждават. Липсата на универсален образователен стандарт води до огромна пропаст между изключително ограничено елитарно малцинство и огромната „безпросветна” маса. Първата група обикновено „изтича” някъде извън страната, а втората се мултииплицира във всички сфери на обществения живот. Така „елитите”, които се формират и самовъзпроизвеждат, не са шампионите от олимпиади, а точно тяхната противоположност. Това определя и престижните обществени модели за житейски успех. Ние не знаем 10 съвременни български писатели, но без проблем можем да изброим 10 чалга звезди. 5 години в университета не могат да конкурират появяването на 5 корици на списания. Знанията в  главата са по-леки от силикона в гърдите и със сигурност дават много по-малко възможности за успех. Не виждаме перспектива за реализация от усилията си в учението и резултатите от труда ни, но пък винаги има шанс да се спечели от тотото, политиката, човешката глупост. Резултатът е ясен – лекари, които оставят пациентите да умират, политици, които ни занимават единствено със себе си, интелектуалци, които пък не желаят да се занимават с каквото и да било, защото се чувстват обидени и неоценени и пр. Като цяло, картината не предоставя много аргументи в подкрепа на преодоляването на аномията…

Остава обаче една възможност - позабравена, но същевременно изключително достъпна и ефективна. Енорията. Като православни християни, сме наясно с „Пътя, Истината и Живота”, способни да ни предпазят от изкушенията на житейската обърканост.  Енорията, която съвместява хора с различен социален, професионален, възрастов, семеен и пр. статус, има за вярващите потенциала да изпълни функцията на социален инструмент, който да ги интегрира в достатъчна степен, без при това те да губят нищо от личностната си свобода и индивидуалност. Разбира се, ако енорията, както в повечето случаи, се отъждествява просто с енорийския храм, като сборно място, където всеки индивидуално или семейно, се отбива няколко пъти в годината или дори всяка неделя, участва в службата и си заминава - до следващия път, тази цел няма как да бъде постижима. Но ако енорията преоткрие забравените си функции, ако е среда, осигуряваща пълноценно общуване на вярващите - не само в рамките на църковните служби, но и по всички теми от живота, това би дало нови възможности по-добре да се опознаем и разбираме и повече да спомагаме за предотвратяването и преодоляването на проблемите на братята и сестрите си в Христа.



Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3h8 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата