Един от въпросите, който скандализира много хора, включително и православни християни, е разбирането на Църквата, че нашите братя, които се самоубиват, не се изпращат с християнска служба, а се погребват без опело. За съжаление, много от онези, които се възмущават от това правило на Църквата, дори не се замислят, че от опело, което е молитва, се нуждае именно душата на починалия, за да получи мир и да ѝ помогне в пътя към другия свят. Повечето дори не вярват, че има вечен живот или казват, че „не знаят какво има след смъртта“, като напълно пренебрегват, че и Христос е говорил много за тези неща, но и светците са споделяли своите знания и опит като единени с Троичния Бог и с другите творения. Обвиненията срещу „поповете“ се базират на това, че роднините са оскърбени и че се „опетнява паметта на мъртвия“ пред обществото – никакво безпокойство за следгробните му нужди. Това обаче разкрива повърхностност и егоизъм, които заедно с агресивността (която в някои случаи стига дори до варварски прояви) ги кара да губят правото си, дори ако вярваме, че имат такова.
Каква обаче е причината Църквата да не погребва с опело самоубийците?
Нелепо е да предположим (дори и от атеисти – тогава би било още по-нелепо), че една или друга личност обича повече своя мъртъв приятел или близък отколкото го обичат светците на Църквата, които са станали такива именно, защото са давали всичко от себе си за своя ближен и които са създавали правилата на Църквата, определяли са онова, което е полезно за душата на човека (а не което носи пари на свещеника – ако всичко беше въпрос за пари, нямаше да отказват опело...). Затова е добре да търсим и питаме, но не за да се изживяваме като „революционери“ или „обвинители“ срещу „жестокосърдичието“ и „лицемерието“ на духовниците, мислейки че знаем всичко, докато в главите ни е дълбок мрак по отношение на религията. Актът на самоубийството е отричане на Бога, тъй като е плод на отчаяние, докато християнинът винаги има надежда. Затова и Юда не се спаси, защото се самоуби от отчаяние (гледайки мрака, който го владееше), а не от разкаяние. Ако се разкайваше, със сигурност щеше да се спаси...
Християнско погребение не се извършва и заради живите – за да могат поне някои да избегнат самоубийството! Но има и нещо много по-сериозно, което прегръща самоубиеца като брат християнин, а не го „изхвърля вън“ като изменник и предател.
Последованието на опелото, освен молитва, е и отдаване на почит на мъртвия. Отнемайки от човека, който се е самоубил, тази почит, Църквата се опитва да даде едно предимство на душата му: ние не го почитаме, за да го почете Бог – изпращаме Му го както е, за да бъде душата му празна откъм почести и за да може Той да облекчи товара на мрака, който е събрал в себе си с това си действие. Така се надяваме, че поне адът, който преживява, ще бъде по-лек от този, в който по принцип би трябвало да пребивава. За да сложи край на живота си, човек пребивава в пълния мрак на отчаянието – а това е възможно, само ако изгони Бога от сърцето си. Ако не Го беше прогонил, нямаше да загуби надежда. Това е причината за неговия ад, който преживява преди смъртта си и продължава и след нея – а адът е вечността без Бога, където божествената Светлина се вижда като огън. Това е причината за църковния възглед за самоубийството, а не „юридически причини“ като „отхвърлил божествения дар на живота“ или „извършил убийство“ (собственото си), „не успял да се покае“ и т. н. Човек сам влиза в ада, с това, което носи в сърцето си, докато вратата на рая е отворена за всички. Да припомним случая със св. Георги Карслиди (1901-1959), комуто ангел ударил плесница в олтара, защото споменавал на св. Литургия един самоубиец. Това се разказва в неговото житие, написано от о. Моисей Светогорец.
(Нещата са различни, когато човек страда от психически проблеми, така че да не може да съзнава действията си. И това не е „по снизхождение“, а е доказателство тъкмо за това, че Бог съди за всичко, гледайки в сърцето и в неговото състояние, включително и когато става дума за такъв грях като самоубийството.)
Молитва за душата
Ако имаш някой свой познат, който има проблеми, болен е, обезнадежден е, нещастен е, помогни му преди да е станало късно. Една дума на любов, едно посещение или една молитва могат да спасят живота и душата му! Могат да спасят и твоята душа, защото всички носим отговорност, когато един човек се самоубива. Бог да ме прости, и аз нося отговорност за други, приятели и роднини, които се самоубиха и се моля душите им да намерят покой. Ако имаш близък или познат, който е сложил край на живота си, те питам: искаш ли да се спаси душата му? Ако да, остави егоистичните обвинения „срещу поповете“ (което може би отправяш, за да успокоиш съвестта си) и чуй какво има да ти каже „един поп“. Американският подвижник о. Серафим (Роуз) ни разказва нещо важно от учението и подвига на две големи светици на православна Русия. Св. Атанасия Лонгачева, която се е подвизавала в руските гори и която се е прославила като учителка на православната духовност, имала брат, който се казвал Павел и който се обесил в момент на алкохолно опиянение. Атанасия, която искала да се помоли за него, потърсила съвета на една друга голяма Дивеевска подвижница, бл. Пелагия Ивановна, юродива заради Христа. Тя ѝ казала да се затвори в килията си за четиридесет дни, да пости и да се моли за брат си и всеки ден да казва по сто и петдесет пъти: „Пресвета Богородице, упокой твоя раб“. Четиридесетте дни в пост и молитва се повторили три пъти. Всеки път светицата виждала едно и също видение – кървава скала над пропаст и горе стоели двама мъже с вериги на шията си. Единият бил Павел. Вторият път, Павел, макар и още на скалата, не бил вързан, а третият път въобще го нямало. Тя чула другият мъж да казва: „Щастлив си ти, имаш много силни застъпници на земята“.
О. Серафим (Роуз) добавя: „Много са подобните примери в житията на православните светци и аскети. Ако някой е склонен да тълкува буквално такива видения, трябва да отбележим, че тези образи, обикновено в съновидения, не са „фотографии“ на начина на съществуване на душата след смъртта. Става дума за образи, които предават духовната истина за духовното състояние на душата в другия свят, благодарение на молитвите на онези, които са останали в този свят.
Св. старец Евмений Саридакис, който посветил живота си в служба на прокажените и страдащите от други нелечими болести в болницата „Св. Варвара“ в Атина и който се молел на Христос да спаси „всички римокатолици и всички протестанти, и мюсюлманите, и атеистите, и хората от другите религии...“, един ден започнал да се моли за един служител на болницата, който се самоубил (дадени са всички данни за него и малкото му име – Михал). Той го виждал четиридесет дни да се изкачва на купола на една църква и оттам да пада надолу, и отново да се качва, и отново да пада... Старецът умолявал Христа, казвайки: „Вземи го задължително в рая. Не мога да го гледам повече. И него, и всички, които ще умрат до края на века, да ги вземеш всички в рая“ (из книгата О. Евмений: скритият свете на нашето време).
Може би, понеже погрешно смятаме светците за свръхестествени същества, някой ще си помисли: „Добре, трябваше ли този светец да се изплаши от видението, за да започне да се моли за тази душа?“. Може би обаче видението му е било дадено от Бога, именно за да започне да се моли за тази душа, за да се спаси. Не се казва, дали старецът е получил откровение за участта на самоубиеца.
Момичето с козичката, Христос и раят
Св. старец Паисий разказва покъртителна история: „Ние трябва много да се молим за тези, които се самоубиват, за да направи нещо благият Бог и за тях, защото не знаем какво е станало, че да се самоубият, нито в какво състояние са били в последния момент. Може в мига, когато са издъхвали, да са се разкаяли, така че душата им да е била приета от Ангела Господен. Зная за момиченце от едно село, което отишло да пасе козата си. Завързало я на поляната и отишло да играе. Но се забравило в играта и козата се развързала и избягала. Търсило я, но не я намерило и се върнало вкъщи без козата. Бащата много се разсърдил, набил го и го изгонил от къщи: „Да я намериш! Ако не я намериш, да идеш да се обесиш!“. Тръгнало бедното да търси. Свечерило се и още не се било върнално вкъщи. Родителите излезли разтревожени да го търсят. И го намерили обесено на едно дърво. Било завързало на шията си връвта на козата и се обесило на дървото. Злощастното било гордо и приело буквално думите на баща си. После го погребаха извън гробището. Естествено, Църквата добре направи, че го погреба отвън, за да възпре онези, които се самоубиват за най-малкото, но и Христос добре ще направи, да го сложи в рая...
По икономѝя
Вече в много случаи, може би в повечето, свещениците отстъпват и опяват самоубилия се. Много пъти даже не споменават възможността да бъде погребан без опело, избягвайки огорчението от сблъсъка с близките му, които обаче, както казахме по-горе, малко се интересуват от упокоя на душата му, а повече от общественото осъждане. Също е възможно свещеникът да откаже опело и близките да се обърнат към епископа, който да даде разпореждане да бъде погребан по християнски. Както смятам, че Църквата мъдро, от човеколюбие е установила липсата на опело за самоубийците, така не мога да осъдя и решението на някой свещеник или епископ да извърши опело. Стига всичко да става разумно и с любов, а не от егоизъм или малодушие. Това важи, разбира се, не само за клириците, но и за народа, който изисква всичко от православните свещеници, но самият той не е склонен да отстъпи и в най-малкото, за да удовлетвори претенциите си, каквито и да са те.
Бог да упокои всички наши събратя и особено самоубилите се. Пресвета Богородица, упокой рабите си. Амин.
* Авторът е гръцки богослов и писател, автор на множество книги, сред които по-известните са: Срещу Бога, Апокрифните евангелия и съставянето на Новия Pавет, Мълниите на смъртта. Съвременни светци и преподобни на Църквата и др.
