Тази особена фраза от евангелския разказ за блудния син (Лука 15:11-32) ми изплува в съзнанието, наблюдавайки реакцията на българи към бежанските семейства в Широка лъка, Елин Пелин, Белене... Виждал съм същото да се случва в подобни места и по отношение на лекуващи се наркомани, на хора с ментални увреждания или деца без родителска грижа. Но поне тогава това поведение не го оправдаваха със „защитата на православните ценности“...
Но дори не реакцията на населението в изброените, а вероятно и в повечето български населени места, е най-притеснителната в случая. При все че просъскващите ехидно в публичното пространство гласове: „Който толкова си харесва бежанците, да си ги вземе в хола“, която фраза, ако беше произнесена преди 75 години, сигурно би звучала като „който толкова си харесва евреите, да си ги вземе в собата“, сами по себе си са особено притеснителни. Особено когато излизат от устата на самоопределящи се като „истински българи“ и „православни християни“.
Липсва ми гласът на Църквата. На нашата, Българска православна църква. Но не онзи - на страха и малодушието, който прозвуча в края на миналата година, призоваващ „в никакъв случай да не се допускат в страната ни повече бежанци“. А истинският, евангелският глас на Църквата, подканящ ни към вразумление, към любов, към милосърдие и добросърдечие. Глас тих, но заглушаващ крясъците на омразата, който да ни помогне да „дойдем в себе си“. Но... тишина...
Ние от дълго време вече „не сме в себе си“. И също сме бежанци. Не от Родината си, въпреки че мнозина я напуснаха. А от вярата и ценностите си. Християни сме, но никой не може да ни разпознае. Ни свои, ни чужди. А бежанците ще отминат. И нищо няма да отнесат оттук. Само онова, което сме им оставили в душите. И тогава ще продължим да се „ядем“ помежду си. Със същото настървение. И през „блажни“ дни, и в пости строги... Дали някога ще успеем да „дойдем в себе си“? Само Господ знае...
Вижте също: За чедата и псетата
