Мобилно меню

4.9491525423729 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (59 Votes)

Притчата за Блудния син (Лука 15:11-32). Мисля, че тя е ценна дори и за тези, които не са вярващи. Свикнали сме да приемаме Блудния син като символ на прегрешилата пред Бога душа и отдалечилото се от Него човечество, което трябва да извърви своя път на покаяние и завръщане. Така обаче картината не е съвсем пълна.

За мене образът на падналото човечество не се свежда само до Блудния син – обобщен е от двамата синове. Замисляли ли сте се защо в тази притча присъства образът на другия брат? Нима без него би била по-малко въздействаща? Едва ли. Обаче и той е там. И ми се струва, че това е важно.

Блудният син рекъл на баща си: „Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота“. А никакъв дял не му се е падал, докато баща му е бил жив. Но „бащата им раздели имота“. Евангелският текст не казва „даде му дела“, а „раздели им имота“. Всеки от синовете е взел дела си. Питал съм се дали ако Блудният син не беше „прахосал имота си“ в далечната страна и не беше „изпаднал в нужда“, за да „дойде в себе си“, би се замислил за завръщане?

И, признавайки пред себе си и баща си, „съгреших против небето и пред тебе“, за какво се е разкайвал: че е оскърбил баща си, претендирайки имота му, че е пропилял имота си безпътно? Или че е изоставил баща си, заминавайки за далечната страна? Струва ми се, че е последното.

Нима бащата не е разбирал, че синът му иска дела си, за да го напусне, нима не го е познавал достатъчно, за да знае, че това незаслужено богатство ще му навреди? Едва ли. Но не го е спрял. Не го е заставил насила да остане. Зачел е свободната му воля и го е пуснал да замине.

И е страдал не за имота, а за сина си. Затова и когато Блудният син се завръща, „още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му“. Видял го е отдалече, тъй като през цялото време го е търсел. И се е затичал към него, защото е разбирал колко са трудни последните крачки, колко е тежко да се изправиш очи в очи пред човека, когото си огорчил и обидил, колко унизително е да признаеш провала си…

Неслучайно и думите на разкаянието не са изречени докрай. Бащата е преварил техния финал, като е заръчал да му върнат благолепието, с което е заминал. „Изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете“. Нямал е дори обуща на нозете си…

А по-старият син, като се е завърнал и е разбрал от един от слугите случващото се, „се разсърди и не искаше да влезе“. Защо не е искал да влезе? Имотът му не е имало как да пострада – та той е бил разделен още преди заминаването на малкия син. Не е искал да види брат си, но най-вече е искал да накаже баща си. Знаел е, че за него най-голямата болка е липсата на някой от синовете му.

„А баща му излезе и го канеше“. Не е изпратил слугите да го доведат. Не го е оставил и пред портите. Излязъл е лично да го кани. Оборил е оправданието му. Големият син не се гневял за „угоеното теле“ – и той, и баща му са знаели, че всичко в дома им му принадлежи. „Трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери“, обяснил му бащата.

Големият брат обаче не се е зарадвал, че изгубеният се е намерил. Не е „дошъл в себе си“, макар никога да не е напускал бащиния си дом. Да се „намери изгубеният“, се е оказало по-лесно от това да се зарадваш за него. Тази притча е „за блудния син“, но все още не съм съвсем сигурен кой от синовете е Блудният син…


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8qdkp 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж