Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Притчата за неправедния пристойник

Петък, 21 Юни 2019 Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ качеството на въведение към тази притча искам да направя някои предварителни забележки. На първо място, притчата за неправедния пристойник е притча за съда, само че стои някак настрана в тази редица – до такава степен е странна. Освен това, следва да се помни за нейния контекст: тя е поместена между притчата за блудния син и притчата за богаташа, който е попаднал в ада, т. е. между притчите, в които ни се говори за самата същност на греха, за това, че той носи със себе си падение, болезнено нещастие, но точно то може да бъде спасителна болка, път обратно към дома. В притчата се говори и за това как нас ни приема нашият Отец. От друга страна, притчата за богаташа подчертава, че ако на земята сме се отнесли без внимание към това, което ни е било дадено да разберем, което е било част от вярата ни, от убежденията ни, които ние открито сме изповядвали (в случая на богаташа – Ветхия Завет), то нас може да ни постигне осъждане. Между тези два разказа стои притчата за неправедния пристойник, която ще приведа изцяло, за да си спомним всички нейни подробности:

„А каза и на учениците Си: един човек беше богат и имаше пристойник, за когото му бе донесено, че разпилява имота му; и като го повика, рече му: какво е това, що чувам за тебе? Дай сметка за пристойничеството си, защото не ще можеш вече да бъдеш пристойник. Тогава пристойникът си рече: що да сторя? Господарят ми отнима от мене пристойничеството; да копая, не мога; да прося, срамувам се; сетих се, що да сторя, за да ме приемат в къщите си, когато бъда отстранен от пристойничеството. И като повика длъжниците на господаря си, всекиго поотделно, рече на първия: колко дължиш на господаря ми? Той отговори: сто мери масло. И рече му: вземи си разписката, седни и бърже напиши: петдесет. После рече другиму: а ти колко дължиш? Той отговори: сто крини пшеница. И му рече: вземи разписката си и напиши: осемдесет. И господарят похвали неверния пристойник, задето постъпил досетливо; защото синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината. И Аз ви казвам: придобийте си приятели с неправедно богатство, та, кога осиромашеете, те да ви приемат във вечните живелища. Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото. И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското? И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето? Никой слуга не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона“ (Лука 16:1-13).

Преди да се вглъбим в самата притча, ще напомня, че по принцип притчата никога няма за цел да отразява с точност онова, за което става дума – в такъв случай от нея не би имало и нужда. Целта на притчата е да осветли някакъв аспект от ситуацията, и толкова. Тя не ни води по-нататък. Втората трудност с тази притча е преводът – някои форми на израза не ни позволяват с яснота да уловим мисълта на говорещия. Струва ми се, че тази притча като че ли може да бъде разделена на две – обвивка и вътрешно ядро. Обвивката е тази част, която, вероятно, ни изглежда и най-трудна. Тя разказва, че при един богаташ имало пристойник (управител), който разпилявал имота му. Когато го повикали да даде отговор за това, той намерил начин да избегне неприятностите – и за това господарят го похвалил. Текстът разказва, че господарят похвалил неправедния управител задето той постъпил мъдро, хитро, досетливо, тъй като синовете на този век в своите постъпки са по-мъдри, по-далновидни от синовете на светлината.

В тази първа ситуация Господ ни посочва контраста между умението, усилието на ума, които хората от този век – века на неправедността, прилагат, за да бъдат успешни в своите дела, и децата на светлината, децата на Царството, които сякаш далеч не толкова добре разбират кое е добро за тях, кой е пътят, по който да богатеят в Бога, докато онези толкова добре разбират как да богатеят на земни богатства; посочва ни още с колко труд синовете на Царството намират пътеката в сложните, опасни ситуации по пътищата на спасението на душите си, докато синовете на този век са посвоему умни и съобразяват бързо. Струва ми се, че съждението на Спасителя се отнася до този аспект на нещата, не до начина, по който неправедният управител е избегнал неприятностите.

Има и друг аспект на тази притча. В известен смисъл богатият човек може да бъде отъждествен с Бога и това ще ни помогне да разберем някои черти на притчата. В нейния край сме запитани, ако не сме били верни в чуждото, кой ще ни даде нашето? По странен начин това противоречи на целия разказ, тъй като Господ хвали управителя за неговото умение да се измъкне от неприятното положение по неправеден път, а тук ни пита, ако не сме верни в чуждото, кой ли ще ни даде наше собствено…

Като правило всички ние сме управители, а не стопани. Ако евангелският дух е жив в нас, то ние сме само управители. Помните първото блаженство: блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно. Ако ние искаме да принадлежим в Царството небесно, ако искаме да сме в такова взаимоотношение с Бога, че Той да бъде нашият Цар и ние да принадлежим към това Царство, което е Небето на земята и във вечността, трябва да се приучим на пределна нищета.

Какво е нищета? Говорейки обективно, всички ние сме пределно нищи и нищо не притежаваме – извикани сме за живот от радикалното небитие чрез едностранния Божи призив, не сме съществували и съществуваме само затова, защото Бог ни е повикал към битие. Не сме участвали в първичното събитие, вследствие от което сме се появили, така че нашето битие по никакъв начин не ни принадлежи: каквото и да би се случило, то ни е дадено. Това битие не е просто присъствие. Дадено ни е повече от присъствие – даден ни е живот и този живот е богат и сложен. Ако погледнем живота си, ние така или иначе ще видим, че не притежаваме нищо в наша собственост. Нашето тяло, умът ни, сърцето ни, всичко, що е около нас, обкръжаващите ни хора – всичко това е дадено от Бога и ние по никакъв начин не можем да го удържим. Достатъчно е да се спука и най-малкият кръвоносен съд в мозъка – и най-острият ум ще угасне, ще изчезне. В момента, когато би ни се искало по възможност да съберем цялата чувствителност, когато бихме пожелали да се отзовем на нечия нужда или зов с цялото си сърце, с цялото си същество, ние понякога откриваме в себе си такова каменно сърце, от което не може да бъде изцедено нищо, и т. н. В същите тези категории попада и присъствието или отсъствието на приятели, роднини, на онова, което ни е скъпо във всяко едно отношение, така че ние наистина не притежаваме нищо. По какъв начин обаче този факт може да бъде блаженство? Защото нали ни е казано, че ние сме блажени – блажени са нищите духом. По какъв начин съзнанието за тази крайна, безнадеждна лишеност може да бъде блаженство?

Тук ние виждаме другата страна на заповедта за блаженствата. Веднага, щом човек придобие нещо, той става независим, но тази независимост е свързана с изолация – само тогава, когато сме зависими, има място и за отношения на загриженост, на участие и на любов между нас и тези, от които ние зависим. Ако началото и краят на тази нищета на духа не се състояха в това, че ние не притежаваме нищо, нямаше да ги има и връзките на любовта с Този, Който е богатият – с Бога. Всичко това е в нас: имаме диханието, имаме тяло и душа, имаме живи чувства, имаме и ум, и само ако осъзнаем, че не сме в състояние посредством някакво вълшебство да извикаме всичко това от небитието, когато се появи желанието или нуждата, или че по никакъв начин не можем и да удържим всичко това – само тогава ние разбираме, че всичко, което имаме – всяка наша въздишка, всяко наше движение, всяка наша мисъл – всичко, всичко това представлява знак за Божията грижа и Божията любов.

Така че да бъдеш нищ е блаженство, защото ако ние бяхме богати сами по себе си, нас не би ни свързвала любов с Бога – Дарителя; ние просто щяхме да получаваме дара и с това всичко би приключвало. И именно това ние откриваме, в донякъде различен вид, в притчата за блудния син. Синът взема със себе си всичко, което би притежавал, ако бе останал с баща си, напуска бащиния дом и по един по-различен начин изпада в нищета: постепенно той обеднява, защото цялото му имущество пропада, тъй като се е откъснал от източника и на любовта, и на богатството. Бог ни дарува всичко това, но то – и благо, и скръбно – достига до нас в безкраен поток само дотогава, докато не сме се отделили от Него, защото всичко това е дар. Вече ви говорих, че нито богатството зависи единствено от притежаването, нито бедността – само от лишеността. И едното, и другото зависят от нашето отношение към това, което ни принадлежи или което нямаме. Св. Йоан Златоуст казва, че бедността не е в това да нямаш нещо, а в жадния стремеж да притежаваш това, което нямаш. Така че човек може да бъде крайно богат, но да се чувства пределно нищ, тъй като не притежава едно единствено, което страстно желае, а тогава всичко друго, което има, вече не се брои.

В същата тоналност. При Мартин Бубер има един разказ за човек, който живеел в крайна нищета и изоставеност, но независимо от това постоянно благодарил на Бога за всички Негови богати дарове и благодеяния. Веднъж друг човек го укорил в лицемерие, а той отвърнал: „Аз не лицемеря. Бог е погледнал към мен и е помислил – на този човек, за да спаси душата си, му е необходимо да търпи жажда и глад, да мръзне и да търпи да бъде изоставен, и това Той ми е дал в изобилие, и затова всеки ден Му благодаря“. Така че можем да бъдем и бедни, и богати, и да притежаваме, и да не притежаваме – въпросът е в това как притежаваме?

В същото това Евангелие според Лука има друго едно място, където се говори, че е трудно да се влезе в Царството Божие за този, който се надява на богатството. Ето къде е разликата между притежаването и управляването. Стопанинът си въобразява, че нещо притежава, докато в действителност никой нищо не притежава, но той си въобразява, че едва ли не притежава това, което за някое време е в ръцете му. Тези, които принадлежат към Царството, също могат да имат нещо в ръцете си, но разликата е в това доколко това имущество прилепва по ръцете им или пък не прилепва, и проблемът на богатия човек е в това, че колкото по-богат е той в едно отношение, толкова по-беден е в друго. Вероятно, вече съм привеждал на някои от вас персийския разказ за човека, който се бил отправил на пътешествие, завърнал се ограбен до стотинка, а приятелите му го попитали: „Но как ти стигна до това състояние? Та ти си могъл да се съпротивляваш!“. А той отвърнал: „Че как да можех да се боря? – ръцете ми бяха заети: в едната пистолет, в другата – кинжал!“. Изглежда много нелепо, но всъщност не е толкова нелепо, тъй като по-голямата част от времето си ние сме в подобно състояние – не можем да се възползваме от собствените си ръце, защото те са заети с нещо друго. Най-общо казано, стиснал съм нещо в ръката си и го притежавам, но не забелязвам ето какво – в юмрука ми има стисната монета, и така аз съм изгубил ръката си, а ако разбогатея и имам още една монета, която съм стиснал с другата си ръка, тогава изобщо няма да ми останат ръце. Ето това е богатството – много жалко състояние, само че ние не забелязваме това и по всички възможни начини търсим начин как да забогатеем, а с всяка стъпка в тази посока ставаме все по-бедни и по-бедни. Управлението пък се заключава ето в какво: да не притежаваш нищо, да се разпореждаш с вещите, но без да ги задържаш за себе си, и в това отношение управляващият може да пропуска през ръцете си много повече скъпоценности в сравнение с богаташа, само че е свободен от това богатство – независимо от факта, че с пълна пара се ползва от неговото притежаване.

В разглежданата притча ние виждаме човек, който е имал ловък, хитър управител. Управител, който се е опитал да стане притежател, оставайки външно управител, само че е попаднал в неприятно положение. Но как тогава на нас ни е казано: ако в неправедното богатство не сте били верни, който ще ви повери истинско?

Струва ми се, че тук в притчата трябва да преминем от богатството към Този, Който стои зад тази притча – към Бога. Бог притежава всичко. Той е като хазяин, но отношенията, които иска да има с всекиго от нас, е отношението на милостивия управляващ, който посвоему разпилява богатствата на своя господар не в своя полза, не така, както блудният син ги е пропилял, а по различен начин. И тук сърцевината на притчата се изяснява с удивителна точност. Бог очаква от нас в определен смисъл да постъпваме подобно на неправедния управител, тъй като Той желае да превърнем живота си в дело на любовта по отношение на всеки, който се изправи пред нас. Това дело на любовта обаче ние можем да вършим само от това, което принадлежи на нашия стопанин, на Господа, защото сами по себе си ние нищо не притежаваме. По този начин центърът на притчата става и по-реалистичен, и по-непосредствено верен. Да, ние сме управители. Дотогава, докато се стремим да присвоим притежанието на нашия Господар, ние сме като този неправеден управител, който наистина е заслужавал да бъде подгонен, осъден и изхвърлен навън. Когато обаче употребяваме собствеността на нашия Господар за милосърдни дела, ние заслужаваме похвала от страна на Стопанина, защото Той не прилича на обичайните стопани, които се стремят да натрупат, да притежават, да събират богатството си за себе си. Той е Стопанин, Който щедро раздава всичко, което притежава – дори и това, което Сам Той е, и ако искаме да сме верни на този Стопанин – не на стопанина от притчата, а на Този, Комуто ние служим, на нашия Господ – ние сме призвани да Му бъдем верни по един много необичаен начин: да бъдем управляващи, които раздават, които дават, които, ако щете, пилеят имуществото на своя господар за дела на любовта, за дела на милосърдие. И тогава неправедното богатство, т. е. цялото богатство, което може да ни бъде доставено – физическо и материално, или пък интелектуално, емоционално, духовно – всичко това да раздадем на хората, които са в нужда, които са в дълг към нашия Господар, та с това да им помогнем да се оправдаят. Тук има противоречие между този аспект на нещата и притчата за десетте девици.

Така че ние сме призвани от нашия Господар да бъдем управляващи, да сме мъдри и верни на длъжността си като не присвояваме нищо за себе си, но сме призвани и друго – призвани сме да сме управляващи на нашия Господар, не на който и да било богаташ, а на този Господар, Който желае, щото всеки да се възползва от несметното Му богатство. Постъпвайки така, ще се окажем верни в това, което принадлежи на другиго, а може да ни сметнат и за достойни да получим собствено имущество. Постъпвайки така, можем да се окажем верни в малкото и да ни бъде поверено още повече. Междувременно обаче, както е казано в ст. 9, при нас ще се появят много приятели, хора, които са получили чрез нас милосърдие и любов, и когато застанем пред съда, те ще могат да ни приемат в своите домове, в своите вечни жилища, защото ще се окаже, че сме били тези, които на дело са проявили божествената любов.

Ето какво исках да кажа в качеството на въведение към тази притча.

Превод: Борис Маринов

Антоний (Блум), митр. Сурожский „ Притча о неправедном управителе” – В: Азбука.ру (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u48a4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме