Дори и без да е мотивиран от стремеж към метафизическо осмисляне на отношението на Бога към сътворения от Него свят, проблемът за смисъла на страданието неизбежно насочва мисълта към търсене на обяснения, които следва да потвърдят една всеобща и принципна неотменимост. Задачата на подобна спекулация е да потвърди основанията, поради които Бог, Който може да предотврати страданието в сътворения от Него свят, все пак го допуска. „Аргументите“ на Бога се реконструират според откровеното от Него Самия за началото и за предела на този свят. Човешкото страдание се историзира като събитие, което е причинено от непожеланото от Бога грехопадение, но чието битийно основание е в желаното от Бога спасение на творението. Очертаната схема е приложима както към систематическото изясняване на проблема за страданието и злото и за отношението на Бога към тях (различните теодицеи), така и по отношение на онзи ориентир за истинно познание и правилно живеене, постигането на който е усилие, отчетливо разграничаващо човешкото битие от другите форми на живот на планетата.
Честността на ума при отговарянето на въпроса за смисъла неизбежно предполага поредица от абстрахирания. На първо място следва да бъде от-мислен персоналният компонент на страданието. Фактът на личното, на моето страдание, разбира се, не се игнорира, но неповторимостта на неговото случване в живота на личността се редуцира, защото изходните параметри на анализа не позволяват преводимост на онова, което по дефиниция е несъобщимо, в понятията на дискурсивния разум. От друга страна, за да бъде разсъждението достатъчно праволинейно, към дефиницията се добавят определени характеристики, които следва да обезсилят опити за оправдание на страданието посредством модели на компенсация. Такива доводи се извличат по правило от сатисфакционните схеми (човешкото страдание като покриване на нанесена битийна щета или като "изкупуване" на грехове), от нормативни модели на справедливостта (страданието като въздаване за погазване на битийна граница) или от икономийни съображения (страданието като предотвратяване на предузнати от Бог простъпки). Съгласно тези критерии като пример за непоносима за никой взискателен разум каверзност се сочи страданието на невръстни деца, които не доживяват възрастта, в която са отговорни за действията си. Тревожно се пита за страданието и смъртта на децата, които нямат и не могат да имат никакви лични грехове. Така изградено, понятието се приема за представително тъкмо спрямо неизследимите личностни аспекти на страданието на всекиго (на невинния и на злодея), в т.ч. и на моето собствено.
Подобно ситуиране на проблема за страданието в границите на рационалната рефлексия е напълно правомерно. То обаче, поне до момента, се оказва неразрешимо. Защото при цялата скандалност на страданието, предложената мисловна схема все пак съществено олекотява поставената за решаване задача. Олекотява я, понеже се задоволява с формулиране на проблем, вместо да отправи въпрос. Въпросът, в неговата пределно остра форма, би следвало да гласи: “защо Бог не е предотвратил страданието на невинните?”. Но и това питане е все още слабо. То насочва към нормализиращи аксиоматични обяснения, които не проблематизират позицията на питащия и основанията на самото питане. Всеки, който желае да спекулира ангажирано и лично да се нагърби с намирането на отговор, би следвало да попита: “Защо, Боже?”. Единственият задоволителен отговор би могъл да бъде даден не от човек, а от Самия Бог. Отговорът следва да се иска именно от Него.
Бог ще бъде питан настоятелно – така, както когато искаме да бъдем упътени в голям и чужд град или когато търсим сметка за нечия постъпка. Тук се появява една непреодолима трудност, за която говори Книгата на Иов. Човекът няма никакво битийно основание да иска сметка от Бог. В този свят няма място, на което човекът би могъл да се изправи, за да призове Бог на разпит. Като Бог само, Бог не може да бъде питан защо е допуснал страданието. Той може да бъде разпитван единствено като Човек с име и биография. Кoгато Му се задава този въпрос, трябва да се помни, че бива разпитван не експерт и земен авторитет, а нищ Човек, Който Сам Себе Си понизи, но и бе унизен от обществото; Който бе несправедливо съден, но бе успешно осъден по ускорена процедура; Който страда, умря и бе погребан; и Който по този начин обезсили греха и смъртта; Който на третия Ден възкръсна и пак ще дойде с божествена слава (човешка слава Той така и не придоби в този свят), за да съди живи и мъртви.
Бог ще съди тези, които страдат и тези, които причиняват страдание. Но Той няма да се позовава на човешка справедливост или на харти за права. Бог ще съди като Странник, Който не е намерил подслон в този свят, като незалужено страдащ, който в земния Си живот не е осъдил никого. Този богочовешки съд не ще компенсира битийни щети, а ще изпълни личното обещание, дадено на онези от страдащите, Които Той нарече Свои приятели.
Този тъкмо Богочовек може да бъде питан за всичко, може да бъде съден и осъждан, може да бъда хулен и разпъван от всекиго от нас. В това отношение човекът има неограничена свобода. И тя е нещо добро, както се разбира от Книгата на Иов. Извън разговора с осъдения от човека Бог, Който заради човека е станал човек и е дарил на човека познание за Себе Си, въпросът за страданието не може да бъде отговорен. Познанието, което ще изтрие всяка сълза и ще разреши всяко смущение на ума, не е плод на разумни разсъждения – чрез последните то може само да се изразява и обосновава, но не и да се генерира. Адвокатстването на Бога, от друга страна, е не просто неприемливо за разума. Пред живия образа на Питания подобно адвокатстване звучи оскърбително. И, както показва Книгата на Иов, никак не е сигурно дали адвокатите ще получат добра отплата за труда си от Оногова, Когото набеждават за свой клиент.
Но мога ли да понеса Христовия отговор, в състояние ли съм да водя смислен разговор с Него? Ако съм далеч от Живота, Който Той живее, не бих имал дръзновение да узная каквото и да била от Него. И в отношенията между хората е така: няма как да проявя разбиране към някого, ако не го познавам, ако не му вярвам, ако, накрай, не го обичам. Не бива да заговарям Бог безлюбовно. Доколкото, както показват историческите събития, никой човек не разполага с Живота Му, то следва да разчитам единствено на това: Той да ме дари с него.
Но как ще заживея живота на Оногова, Когото не познавам? И как мога да общувам с Някого, който е Друг, не в идеологически или културен смисъл, а според най-радикалното екзистенциално значение на другостта. Исторически засвидетелстваният отговор, който Неговият Дух дава, гласи: като потърся Христовия образ в ближния и като изпълнявам заповедите Му. Така мога да узная намерението на Бога.
Страданието, дефинирано чрез от описаната рационална процедура, страданието, чиято невинност бе грижливо защитена чрез абстрахиране и ограничаване, трябва сега да бъде отново оличностено и контекстуализирано, но този път като доброволно пожелано мое страдание. Да, изисква се да пожелая страданието на злодея и на врага да стане мое лично страдание. Такъв е животът на Оногова, Когото дръзвам да изследвам. Всички стари и нови обяснения за това как страданието възвисява човека до Бога трябва да бъдат потвърдени практически – налага се да удостоверя, че в страданието на злодея и на врага ми има нещо божествено, като пожелая това страдание. Но нима подобно страдание е божествено? Как подобна заповед въобще е изпълнима? Дали в човека може да бъде видян Божи образ? Как абсурдът на подобна заповед да бъде оправдан?
Божественият образ в страдащия човек далеч не личи ясно; даже човешкият образ не винаги се съзира, често се виждат застинали маски. Ако някоя от тях вземе, че ми се понрави, малко верояртно е това да е в резултат на просветление. По-скоро иде реч за стресова реакция или “загуба на ума”. От друга страна, заповедите Му не се вписват в никой човешки проект за света. Не са нито прогресивни, нито традиционалистки; не са нито революционни, нито консервативни; не са нито героично-романтични, нито конформистко-прагматични. Не са нито от този свят, нито за него. Само с човешки сили са доказано неизпълними. Следователно, за да се стигне до търсения отговор, т.е. да се проникне в Божия съвет за света, трябва да се погледне на страдащия човек (невинно дете или злодей, без значение) не просто по нов начин, а от друга, надчовешка, гледна точка. Майките гледат така на децата си, доката са още невръстни и непокварени - виждат в тях онова, което прави съществуването лично. Също и онези, които обичат, могат да виждат възлюбения с такъв поглед. Ключът е в гледането и в мисленето...
Налага се да преобърна зрението и ума си. Как? Чрез събиране в себе и притихвне, така щото моето питане към Христос да избликне от вътрешността ми като вода под налягане, като молитва. За целта е необходомо да се озова на собствената си човешка и личностна граница. Това е толкова лесно, колкото е лесно да видя на живо биещото си сърце. Гледането в сърцето и промяната на ума са страшен подвиг, т.е. дълго и мъчително движение. Духовно скършване и ново възправяне… Болезнено, но свидетелстват, че носи неземна и неотнимаема радост. Тогава ще бъдат отговорени всички възможни, формулирани или все още непомислени, тревожещи взискателния разум въпроси...
Струва ли си подобно движение? Има ли смисъл заради взискателността на разума да се полагат подобни усилия, да отдавам живота и самия себе си? Решението зависи от това, доколко умствената честност разпъва човешкото ми същество…
