В тези дни на Рождественския пост, които ще ни отведат до тържеството на въплъщението Господне, Църквата ни предупреждава сурово и ясно с думите на Самия Христос. В днешната притча за безумния богаташ Христос говори за препълнените хамбари с материални блага; но ние всички сме богати по много различни начини и не е задължително материалното да е на първо място. Колко твърдо се основаваме на своите взаимоотношения с Бога, каква надеждна опора намираме в евангелските думи – в думите на Самия Христос, в учението на апостолите, в православната си вяра! И колкото повече живеем, толкова повече натрупваме мисли, знания, а сърцата ни стават все по-богати на чувства в отговор на красотата на Божието слово.
Но не това ни спасява: спасява ни силата Божия, Божията благодат, която постепенно ни учи и може да ни очисти и преобрази. Макар че Бог ни дава неограничено Своята благодат, ние се оказваме способни да приемем Божиите дарове в много малка мяра. Почти неспособни сме да разгърнем благодатта в сърцето си; решимостта на волята ни изневерява; не ни стига смелост да вървим по пътя, който сами сме избрали, защото е така прекрасен и животворен.
Св. апостол Павел ни дава следния образ: ние приличаме на вехнещи клонки, присадени, рана към рана, за животворящото дърво, което е Христос. Да, ние сме присадени, но колко от живоносните сокове могат да проникнат в съдовете на клончето? Колко живот ще бъде отдаден и приет? Това зависи от това доколко отворени са съдовете на клона и доколко соковете на живота могат да текат свободно в него, а това зависи от нас.
Сега настъпва време на пост и събраност, което ще ни отведе и изправи лице в лице пред Бога, дошъл в плът, за да ни спаси. Но Неговото идване е също и съд, защото не може да срещнеш Бога и да не се окажеш пред съда. И ето, ще се намери ли в нас нещо общо, сродяващо ни с Божия Син, Който заради Своята жертвена, разпъваща се любов предава Себе Си в ръцете ни? Или ще се наложи да застанем пред Него и да кажем: Аз получих Твоите дарове, но не принесох плод – като човека от притчата, който получил таланта и го похабил, заравяйки го в земята? Ще бъдем ли като поканените на брачния пир от царския син, които отказали да дойдат: един, понеже си купил нива; искал да стане земевладелец, но земята го поробила. Или като другия, който имал работа на полето и нямал време да се откъсне от делата си заради Бога, за да бъде малко с Него. Или като този, който си намерил жена по сърце, но в сърцето му нямало място, за да сподели радостта си с царствения жених.
Тази притча ще се чете в края на Рождественския пост, преди самото идване на Спасителя. Как се подготвяме за нея ние? Ще трупаме все повече и повече, без да принасяме плод?
Постът не означава, че трябва още по-настойчиво от обичайното да молиш и искаш от Бога разни неща; постът не означава, че трябва да пристъпваш към Причастие по-често от обичайното. Постът е време, когато трябва да се изправим пред лицето на Божия съд, да се вслушаме в гласа на своята съвест – и да се въздържим от Причастие, ако не можем да се приобщим достойно. А да се причастиш достойно означава, че преди всяко Причастие ние трябва да се помирим с тези, с които сме в раздор; трябва да се спрем на онези помисли на нашите ум и сърце, които ни изобличават в измяна на Бога и невярност към хората – и да направим нещо в тази посока. Трябва да се помирим с Живия Бог, за да не се окаже, че Той е умрял за нас напразно. Затова нашата задача сега се състои в това да се замислим дълбоко за самите себе си, да се подложим на безпощаден, строг съд и да пристъпим към Приобщаването чрез изповед, чрез покаяние, чрез дълбоко изпитване на собствения живот, за да не се окажем осъдени, пристъпвайки небрежно към св. Трапеза.
А това предполага няколко прости, но необходими неща: не бива да пристъпваме към Причастие, след като сме закъснели за началото на Литургията; не бива да пристъпваме към Причастие, ако не сме се подготвили предходната седмица с молитва и изпитване на съвестта, с правилото преди Причастие. Ако то е дълго, за да го прочетем в събота след вечерната служба, то нека разпределем молитвата през цялата седмица, прибавяйки я към правилото на вечерните и сутрешните молитви. Във всеки случай дисциплината, която се изисква от нас винаги, през тези дни трябва да е още по-голяма. И Православната църква учи, че желаещите да пристъпят към Причастие трябва да присъстват на вечерното богослужение в събота, за да се подготвят за срещата с Господа в деня на Неговото Възкресение. Всичко това не са формални, дисциплинарни „правила“, а призиви, които ни отвеждат в дълбочината на духовния живот, към по-достойна – или поне по-малко недостойна – среща на Господа.
Затова нека сега встъпим в Рождественския пост и подготвим себе си със строга дисциплина на ума, внимателно изпитвайки движението на сърцето си: как се отнасяме към другите, към себе си, към Бога, как се учим в Църквата на молитва, поклонение и послушание към Божиите заповеди?
И нека се отнесем по-внимателно от обичайното към спазването на физическите правила на поста. Те са създадени, за да ни предпазят от отпускането и угаждането на нашите слабости, да ни подбудят към чувствителност и бодрост, да ни предпазят от застой в нашата приземеност, която ни пречи да се издигнем към Бога.
Спазвайте тези правила, гответе се внимателно през целия Рождественски пост, очаквайки идването на Господа, но не пасивно, а в състояние на онова съсредоточено бодърстване, с което стражът очаква идването на своята царица или цар. Нека помним, че се намираме в Божието присъствие – най-великата чест, най-святото нещо, което може да се случи с нас; то не е наше „право“, а най-голяма чест, която Бог ни оказва, затова нека се държим съответстващо! Амин.
30 ноември 1986 г.
