За християнския живот

Като основен принцип, да се живее по християнски означава да се живее така, щото, според силите, постепенно, възраствайки, да се уподобяваме на Христа. Може и да звучи много страшно, но Спасителят го е казал съвършено ясно: Аз ви дадох пример, за да го следвате. И примерът, разбира се, включва целия Негов живот и мислене, и сърдечно отношение към човека, към окръжаващия го свят, към Божиите съдбини. А това включва всичко, което човекът представлява сам по себе си, и всичко, което той може да прави. Ето защо християнският живот не се заключава просто в това да заучиш едни или други заповеди и да се стараеш да ги изпълняваш, а в това зад заповедта, зад думата, зад образа да намериш дълбокия смисъл и да се сраснеш с този смисъл. Искам да обясня.

Когато се замисляме или зачитаме в Стария Завет, виждаме, че там са дадени заповеди, и ако човек е изпълнявал докрай тези посочени от Бога заповеди – по съвест, с всичките си сили, с цялото си разбиране, с цялото си устремяване към праведност, пред Бога той е бил праведен. С това обаче за човека всичко е и приключвало, положението му спрямо Бога е било сякаш юридическо: такъв човек е бил „прав“ в своите дела. В Евангелието пък Спасителят забележително ни казва: когато вие изпълните всичко, признайте, че сте безполезни (т. е. такива, които за нищо не стават) раби.[1] Значи става дума не за това да бъдеш праведен пред Бога чрез изпълняването на заповеди, а зад заповедта да намериш някакъв свой път. Какъв е този път?

Някой от духовните наставници беше казал, че за да се движиш напред в духовния живот, трябва безусловно да вярваш на своя наставник. И нататък обясняваше, че вярата в духовния наставник се заключава в това, щото, на първо място, да намериш такъв и да видиш в него образ, който си заслужава да следваш; да намериш такъв човек, в когото да можеш да се вслушваш и в послушание към когото да можеш да израстеш отвъд предела на собствената си мяра. И когато аз говоря за послушанието, аз говоря именно не за това да изпълняваш раболепно едни или други житейски правила, а за това, да се вслушваш. Думата „послушание“ идва от „да слушам“. Отношенията между наставника и ученика в това именно се и заключават, че ученикът се вслушва в своя наставник – не само просто и формално в неговите думи, а се старае да проникне в мисълта, в опита, в разбирането, в знанието, в чувството, във всичко онова, от което са били продиктувани едни или други негови думи. И благодарение на това човек може някак постепенно да надрасте личния си опит и да се приобщи към опита на своя наставник.

В края на краищата единственият наш наставник е Христос. Сам Той ни говори за това: Аз съм единственият ваш Наставник, Аз съм единственият ваш Учител… И затова, когато Христос ни дава заповед, Той не само ни посочва какво да правим – Той ни казва: ето така би постъпил – като естествено движение на сърцето, като убеденост на ума, като стройност на цялото свое същество – човекът, който е духовно цялостен и здрав… За да възрасне пък в тази мяра на цялостността, той трябва да започне с това да се учи: как да постъпва, как да мисли, как да чувства – по примера на своя наставник. Не трябва обаче човек да „оправдава“ себе си с това, че, постъпвайки по определен начин, е „прав“ пред Бога, защото „прав“ човекът не може да бъде; и не затова, защото той никога не може да се оправдае, а защото не в това е работата – на нас ни е дадена заповед, за да можем ние да израстем в новата мяра на разбиране и в новите измерения на живота.

Ето защо, да се живее по християнски не означава да намерим в Евангелието или въобще в Новия Завет всички правила, каквито са били посочени от Спасителя Христос, от апостолите, и да ги изпълняваме. Та нали механично може да бъде изпълнено всяко правило, към което по никакъв начин не си приобщен с душата си.

Помня един такъв случай – разказа ми го дъщерята на човека, за когото става дума. Той е бил вярващ християнин, твърдо убеден, че е длъжен да изпълнява всяка Христова заповед: колкото умеел, толкова и изпълнявал. Ето обаче един пример за това как той е подхождал към това изпълняване. Той бил заможен човек, домът му бил хубав, подовете почистени. Когато на вратата му похлопвал някой нищ, той му отварял, спирал бедняка на прага и му казвал: „Стой, където си застанал, не влизай в коридора ми с мръсните си ботуши“. След това изнасял на нищия чиния със супа и къшей хляб и казвал: „Яж, но на двора“. Когато онзи се нахранел, давал му някаква монета и му казвал: „А сега си върви!“. И смятал, че е изпълнил Христовата заповед нахрани гладния. Технически той правел това – човекът е хапнал хляб и супа, получил е и половин пара и си е отишъл. С какво обаче си е отишъл? Отишъл си е вероятно с чувството, че – да, вече не е така гладен, че и някоя пара има – за един обяд или просто за чашка водка, но не е видял човешко отношение.

Мога да дам и обратен пример, който някога ме докосна много силно. По времето на немската окупация преподавах в Руската гимназия в Париж. Сред възпитателите там имаше един много суров, строг човек, който някога ми беше ръководител в летния лагер. Беше затворен в себе си, не общуваше почти с никого и за него, съответно, никой нищо не знаеше. Не знаехме, в частност, в каква нищета сам той живее. Получавахме мизерни заплати и тези от нас, които можеха, за да имат възможност да преподават в гимназията, просто работеха още някъде. Той обаче не можеше да прави много – както поради своята възраст, така и поради здравословното си състояние, и защото не знаеше френски. И ето ви картина: момчета, момичета тичат към училището, идва и този възпитател. На прага седи бедняк, пред него – шапка. Мнозина го подминават. Някой „без да го забелязват“ – срамно е да погледнеш и да не дадеш нищо. Други пък, минавайки покрай него, просто пускат в шапката някаква монета, без изобщо да погледнат човека. Те са сторили каквото трябва; за тях той не е човек – той е бедняк, а беднякът – това е просто една шапка. И ето че се приближава този възпитател. Спира се, сваля си шапката и казва нещо на бедняка. Нищо не му дава, а беднякът скача на краката си, прегръща го и те се разделят. И децата видяха това. Когато той влезе в гимназията, те го заобиколиха и го засипаха с въпроси: „Кой е този човек?“. „Да не би да е Ваш родственик?“. „Или познат?“. „Защо си свалихте шапката?“. „Вие нищо не му дадохте – защо той скочи и Ви целуна?“… Притиснат така в ъгъла, на възпитателя му се наложи да отговори. И отговори приблизително следното: „Аз вървях пеша от другия край на Париж, защото нямах пари за метро; вървях по пътя и отдалеч видях бедняка; видях как хората го подминаваха, как някои хвърлят монета в шапката му без дори да го погледнат. И си помислих, че ако и аз мина покрай него без да му окажа внимание, в него, може би, ще умре последната вяра в човека: него не просто не го погледнаха, но дори не се потрудиха от своето охолство да му подхвърлят една дори най-дребна монета. А пари нямах! Нямаше какво да му дам… Спрях се и си свалих пред него шапката, щото той да почувства, че ние сме равни, че в него аз виждам не бедняк, а равен на себе си човек, и му обясних: „Вие просите, а аз нищо не мога да Ви дам, защото нищо нямам…“. И този човек скочи и ме прегърна“.

Сам аз бях говорил и преди с този бедняк, поговорих с него и след това събитие, и той ми каза, че никой никога не го е обдарявал така богато, толкова щедро, колкото този човек, който не му даде нищо, но призна в него равен на себе си човек, свали си шапката пред него, обясни му защо не може да му помогне и го помоли да му прости заради това.

Ето двата примера: един човек, който е извършил всичко според заповедта, и друг, за когото някой ще каже, че не е изпълнил никаква заповед. Та нали няма заповед за това как да се отнесем към бедния тогава, когато нямаме какво да му дадем. Ала възпитателят го беше дарил с най-богатия дар – беше го убедил, беше му доказал, че и той е човек, че и към него можеш да се отнесеш като към най-знатния: да си свалиш шапката пред него, да му се извиниш, да поговориш с него като с равен… Вероятно би могло да се каже и повече от това. Някой от духовните писатели беше говорил за това, че бедните са нашите господари; че ние притежаваме това, което притежаваме, само за да им служим; че това богатство, което е в нашите ръце, не е наше, а ни е връчено, за да се разпореждаме с него така, както Бог би се разпоредил – да даваме, за да не прилепва нищо по ръцете ни, нищо да не смятаме за свое собствено, а да смятаме, че всичко, що е в ръцете ни – всичкото то, без остатък, принадлежи ономува, комуто е нужно.

Ето два примера с коментар за това, че изпълняването на Христовите заповеди не е просто въпрос на изпълняване на закона, а нещо повече – проявление на Христовата грижа и на Христовата любов към онези, на които това е нужно, без преценяване, без да си задаваме въпроси като достоен ли е този човек, измамник ли е той? За тези неща той сам ще отговаря, а ние ще отговаряме за това как сме се отнесли към него.

Към това се отнася и откъсът от Евангелието, който се чете преди Великия пост – за Страшния съд, овците и козите.[2] И винаги се подчертава: ето Страшния съд, ето какво ще бъде с грешниците, а ето какво – с праведниците. Това обаче е само рамката на този разказ. Сърцевината му е в това на какво основание се произвежда съдът? Христос пита: Въведе ли ти бездомния под своя покрив? Нахрани ли гладния? Посети ли болния? Дали те досрамя да признаеш, че си приятел и познат на човека, поставен в затвора?… Всички тези въпроси се свеждат до един единствен: бил ли си ти човечен, или не? Ако не, то как да очакваш, че в твоята нечовечност (ако можем да употребим такава нелепа дума) може да се влее божественото? Как можеш да надрастеш своята тварност в приобщаването си към божествената природа? Как можеш да се приобщиш към Бога, ако ти даже човек не си?… Не се поставя въпросът дали вярваш и в какво вярваш: най-основният въпрос, тази своеобразна почва, този фундамент, върху който може да се строи, е човек ли си ти, или не? Ако не си човек, няма за какво изобщо за какво да се говори…

И на друго място Христос казва: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“.[3]

Ако целият християнски живот се заключава в това да станеш истински, истинно човек, тогава действително думите на Спасителя – Аз ви дадох пример, за да го следвате, – придобиват своето крайно, пределно значение, тъй като Спасителят Христос не е просто Бог, станал човек – Той в най-пълния, най-еднозначния смисъл е Човек. Човекът е докрай човек само доколкото се приобщава към Бога. Човекът става съвършен, когато Бог и той са съединени, станали са едно. В Христа пълнотата на Божеството е обитавала телесно.[4] Спасителят е бил едновременно човек – в най-истинския, в най-реалния смисъл, и заедно с това – в най-пълния смисъл Бог. Бил е човек от плът, от кръв, от душа човешка, но нищо в Него не е било такова, което да не е било пронизано от божественото присъствие. Той е бил Бог, станал човек и показал ни какво означава да бъдеш човек в пълния смисъл на тази дума. Ние сме просто на път към това да станем хора, човеци. И всеки е длъжен да намери своя път, и това е особено важно. Невъзможно е да вземем лист хартия и на този лист да напишем всичко онова, което Господ очаква или изисква от нас. Защото не всеки е способен да изпълни всичко и не всеки е призван към всичко, което е било посочено в Евангелието: един е призван към брак, друг – към безбрачие; един е призван за говорене, а друг – за мълчание. Прочетете още веднъж казаното в глави 12 и 13 от Първо послание до коринтяни за това, че Духът е един, а дарбите са различни. И св. Серафим Саровски посочва, че за да живее човекът духовно, за да израсте в действителна мяра, всеки от нас е длъжен да избере това, което – както казва той – на него принася полза. На едного му се отваря сърцето и неговият живот израства в пълна мяра чрез благотворителността, чрез милостта, при другиго – чрез молитва, при трети, четвърти, пети – чрез други действия и дарования. И затова не може на всички да се предпише еднакъв път и само него.

Как да живеем по християнски? Какво да правим? Трябва да помним, че всеки от нас е за Бога неповторим, единствен и че Евангелието се явява – и чрез образа на Христос, прорастващ на неговите страници, и чрез словата Христови – пълно описание на всичко онова, което може да направи човека Човек. Всеки от нас обаче в различни минути може да прозре, да разбере и да изпълни едно или друго, но не всичко наведнъж и (което е много важно) не непременно това, което на нас ни се струва най-значително, най-важно. На всички нас ни се иска да се уловим за онова, което ни прави най-голямо впечатление. Трябва да се въздържаме от това – да вършим онова, на което сега сме способни.

Спомням си колко болно ми беше когато за първи път отидох на изповед при своя духовник о. Атанасий. Изповядах се пред него доколкото умеех честно и очаквах, че той, монахът, ще ми посочи радикален път: „Прави това и това, и това“. А онова, което той каза, ме порази и за минута ме разочарова. Каза ми така: „Аз ще ти покажа какво би бил длъжен да сториш, ако би бил способен на него“. И добави: „А сега постой и помисли – какво от всичко това ти можеш да изпълниш? За кое ти достига мъжество? Какво на теб ти позволяват обстоятелствата?“. И тогава аз му отговорих: „Ето това малко от голямото е което мога да изпълня“. – „Изпълни това и когато се окажеш верен в малкото, Бог ще те постави над по-голямото“.

И това е един много важен момент: да не се търси в Св. Писание, в Евангелието, в действията на Христос, в Неговите слова, в притчите, в Неговото отношение към хората най-голямото с надеждата или, по-вярно казано, в илюзията, че можем да го изпълним. Какво да изберем, как да постъпим? Отново повтарям това, което нееднократно казвах в частен порядък и на общите беседи в продължение на последните четиридесет и повече години.

Евангелието разкрива пред нас образа на човека в неговия пълен мащаб: Христос. В това своеобразно огледало на всечовечеството и на човешкото съвършенство можем да погледнем, за да видим в него себе си. Когато четем Евангелието, прочетеното може или дълбоко да ни рани, или да ни огорчи, или да ни остави безкритични, или да ни изпълни с радост, вдъхновение, надежда. И, четейки Евангелието, ние трябва да бъдем честни. На нас това никак леко не ни се отдава, защото ни се иска да виждаме себе си в най-добрата възможно светлина. Ето обаче, че сме прочели мъничък евангелски откъс. И сърцето ни е затрептяло, сгряло се е, умът сякаш се е просветлил, цялата ни воля се е напрегнала и в съзнанието е едно единствено желание: Ето така да можех да живея! Колко прекрасно е това! Колко е истинно!… Ако така сме се отзовали на евангелското слово, това означава, че то е стигнало до нашето сърце (а сърцето, в светоотеческата литература, не е място за емоции – то е самата глъбина на нашата душа, сърцевината на нашето битие). Дошло е; разбрал съм това; Бог ми е открил това, което вече зачатъчно (макар да трябва то да бъде увеличено, защитено, укрепено) ме прави сроден на Спасителя в Неговата човешкост и, значи, вече е начало на моята приобщеност към Него изцяло. Ако така моето сърце се е отзовало, умът ми е просветен, волята ми е укрепнала, цялото ми същество е напрегнато от желанието така да живея, да отговоря на тези думи с целия си живот, значи не просто аз съм познал себе си, а съм разбрал и нещо ново за Бога. Защото ако съм подобен с поне малко на Него, значи и Той е подобен на мене. Познавайки себе си, познал съм Него.

Има обаче моменти, когато ние четем Евангелието и един или друг откъс въобще не достига до нас. Четем го с очите си, четем го с ума си и всичко, което е казано там, го разбираме, ала имаме усещането, че към нас това по никакъв начин не се отнася. Това е нещо, което трябва да си признаем – не трябва да се опитваме изкуствено да се сгряваме, изкуствено да се възбуждаме, та някак да се отзовем на онова, на което не се отзоваваме.

Когато четете Евангелието, навярно сте забелязали, че Спасителят е говорил пред цели тълпи народ. В една такава тълпа се е намирал човек, който поставя пред Христос някакъв въпрос и Христос му отговаря. Замисляли ли сте се обаче над друго – как на това са реагирали останалите хора наоколо? Този човек е поставил въпроса, който е съзрял в самия него, който той вече бил ясно осъзнал, но в тълпата са били и такива хора, в които същият този въпрос едва-едва се е пораждал или е бил съзрял, но в различна мяра. Като са слушали въпроса и отговора на този въпрос на Спасителя, тези хора са се вслушвали, защото са знаели, че говореното по някакъв начин се отнася и за тях, независимо от това, че отговорът не е бил отговор на техния все още не „оформил се“ въпрос. Те обаче са се стараели да запомнят този отговор, знаейки, че рано или късно този отговор ще разреши все още не породилия се въпрос.

Имало е обаче и други хора, за които този въпрос въобще не е съществувал и които навярно са повдигали рамене, споглеждали са се и са си говорели: „Какви са тези празни работи, за които пита този човек? И какво му отговаря на него Иисус? Че и му отговаря точно толкова нелепо, колкото и този човек попита – що за разговор е това? Каква загуба на време, когато можеше да си говорим за по-възвишени неща?…“. Ето към тези хора се отнасяме понякога и ние, когато четем Евангелието и не се отзоваваме.

Случва се обаче и така, че едни или други Христови слова ни изглеждат жестоки, неприемливи – слова, които не можем да приемем. Преди четиридесет години веднъж проведох в нашата енория беседа върху заповедите за блаженствата: Блажени сте, когато ви похулят и прогонят, когато за вас кажат зла дума заради Мене; радвайте се и се веселете…[5] И помня как една от нашите енориаши ми каза: „Отец Антоний! За това – благодаря! За себе си го оставете. Аз съм се намъчила за цял живот и на мене мъките ми стигат. Такова блаженство за себе си не желая!“. Отговаряйки ми по този начин, тя – в собствен смисъл на думата – отговори на Самия Христос: „Твоето блаженство, блаженството на мъченика, на гонения, на този, когото хората не разбират, на този, който стои като особняк – такова блаженство не желая! Ако Ти го искаш, носи кръста, умирай на Голгота – аз към Голгота няма да тръгна и по кръстния път не искам да стъпвам. Вече достатъчно съм се находила по този път през своя дълъг и тежък живот…“. Тази жена беше съвършено правдива и аз съм уверен, че Христос е приел нейните думи с много по-голяма готовност, отколкото ако тя беше казала: „Колко прекрасно е това!“. След което и с пръст да не се докосне до този кръст, който е трябвало да вземе на своите плещи и да понесе.

Ето че ние сме длъжни да четем Евангелието с открит ум, с открито сърце – за да може, срещайки се с постъпките на Христос, виждайки Неговото отношение към хората, слушайки Неговите слова, насочени към един или друг човек, слушайки това, което Той говори на учениците, това, което е насочено към нас, да виждаме и да слушаме в правда, във вътрешна правда и с готовност да кажем: „Това – да, Господи! Това ще си го поставя като закон, защото сега разбирам, че то се явява, макар и зачатъчно, вътрешен закон на моя живот. До това пък не мога и да се докосна, просто не разбирам за какво Ти говориш, а ето това все още не мога да го приема – по никакъв начин не мога да го приема! Може би някога ще дорасна за него, но сега не мога!“.

И ето че ако ние бихме могли да намерим в Евангелието дори и само едно или пък няколко такива места, за които да можем да кажем, че да – в ето тези слова сякаш се видях като в огледалото на Христовата личност, – ние бихме могли да започнем и да живеем по християнски; не само да бъдем изпълнители на едни или други правила, но бихме могли да възрастваме според своята си собствена мяра, посвоему да се уподобяваме на Христа. Защото уподобяването на Христа съвсем не означава изкуствено, външно подражание – става дума за постепенно врастване в онова, което св. апостол Павел нарича ум Христов. А когато той говори за ум Христов,[6] той говори за мисълта, за съдържанието на мисълта, на сърцето, на волята на Спасителя Христос.

С ето това може да започне всеки един от нас и на нас ни е известно от житията, че много от светците, много от подвижниците са започвали своя духовен път без да знаят всичко, което знаем ние, бидейки грамотни. Ние сме окръжени от словото, което чуваме, което можем да четем. Мнозина подвижници са започвали своя духовен живот с някакво едно-единствено изречение, което обаче е попадало право в сърцето. Навярно мнозина между вас са чели Откровените разкази на странника.[7] Този човек го била поразила една фраза при св. апостол Павел – непрестанно се молете.[8] И той започнал да търси отговора на тези думи, защото те го били поразили право в сърцето, – и го намерил в Иисусовата молитва.

Знаем примери и с други хора, които за първи път са чули това, което десетки пъти са слушали в църква или от хората, т. е. чули са го не с ушите си, а със своята вътрешност, и са започнали да живеят поновому. Това съвсем не означава, че имаме право или че би било разумно да кажем: „Ще живея само по това, което вече съм познал“. В такъв случай ние никога не надрастваме себе си; ще растем много дълго и много бавно. Ние живеем в средата на хора, които вече две хиляди години са приемали в себе си словото Христово, образа Христов, носили са ги в сърцата си и са живели чрез тях. И можем не само да се вглеждаме в Евангелието, но и да се вслушваме в наставленията на св. отци, зачитайки се в техните произведения, вглеждайки се колкото е възможно по-дълбоко и внимателно в техните жития, и от всяка от тези срещи да извличаме за себе си някаква полза.

Освен това има, разбира се, и ограничителни заповеди, които ни предупреждават: ако тръгнеш по еди-кой си път, в теб се замръкне светлината, сърцето ти ще се вкамени, ще се отбиеш от пътя на живота и ще поемеш по пътя на смъртта. На това също следва да се обръща внимание. Предупреждение в това отношение се явяват Десетте заповеди от Стария Завет: ето пътя на живота, ако се отбиеш от него, вече встъпваш в областта на умирането, на смъртта, в областта на тъмнината и разрушението.

Ето ги тези встъпителни понятия, които, струва ми се, следва да промислим, които следва да преживеем и които следва да доближим, преди да встъпим вече в конкретния подвиг на духовния живот. А подвигът на духовния живот се заключава в това, никога да не оставаме лениви. Подвижник е този, който е постоянно във вътрешно движение – не безпорядъчно, а целеустремено движение. И за да позволим на това, което вече знаем за живота, за Бога, за правдата, за истината, за светостта да стане реалност, трябва много да се борим, много в себе си трябва да преборим, за да бъде пътят Христов гладък, да бъде прав. За това говорят всички подвижници, посочват как да се постъпва, какво да се прави – за същото говори и Църквата в своите богослужения, за същото говорят и молитвите, които постоянно четем – сутрин, вечер, в различни случаи от нашия живот.

Отговори на въпроси

- Има невярващи, в които има толкова много топлота и добрина, че с тях не може да се сравни нито един християнин…

- Всеки човек, и вярващ, и невярващ, е икона Христова; и колкото и тази икона да е помрачена или повредена, тя остава жива сила във всекиго. Този призив към живота в пълния смисъл на думата, който ни се дава при сътворяването ни, живее в нас. Казано с думите на св. апостол Павел, тези, които знаят закона, ще бъдат съдени по закона, а тези, които не знаят външния закон, ще бъдат съдени по закона, написан в сърцата им.[9] Няма никакво съмнение в това, че всеки човек е способен и на добро, и на правда, и на истина, и на възприемане на красотата – не само на веществената, но и на духовната красота, – и тъкмо затова не е задължително нашето вярване (казвам именно „вярване“, а не вяра) да определя нашите постъпки. Помня как по време на войната имаше християни, които се показаха по потресаващ начин, но имаше и такива, които бяха щастливи да се скрият; а имаше и съвършено невярващи хора, които отдаваха живота си за другите. Помня едно писмо, което получих по време на войната от един мой приятел – сегашният епископ на Цюрих Серафим. Той беше много висок на ръст, широкоплещест и не беше радостен от това, тъй като обръщаше твърде много внимание на себе си. (Веднъж в метрото стоящо до него малко дете го дърпа за ръкава и му казва: „Чичка, не ти ли е скучно самичък там, на високото?“.) Та Серафим ми написа: „Винаги съм се оплаквал, че съм такъв голям, а сега благодаря на Бога за това – когато стрелят по нас двама души могат да се скрият зад мене…“. И това не беше шега, той така възприемаше нещата. Заедно с това виждах хора нерелигиозни, които обаче вярваха в човека. А да се вярва в човека донякъде означава да се вярва в Човека Иисус Христос, защото единствено в Него ние виждаме човека в пълния разцвет на човешкото величие. Макар и в малък мащаб, всеки от нас се явява икона. Една френска подвижница от осемнадесетото или от деветнадесетото столетие казва в своите записки: „Господи, длъжността ми е такава, че нямам възможност много да съм в църква, но съм сред хората и във всекиго от тях виждам Твоя образ и му се покланям…“. Величие има във всеки човек и ние често забравяме това; твърде лесно делим хората на „свои“ и „чужди“ и твърде рядко си спомняме, че Бог вярва във всеки човек. Бог не би го създал, в случай че не вярваше в него – Той се надява на него, Той го обича чрез целия живот и чрез смъртта на Христос. И за нас е много важно да помним, че във всеки човек, в когото и да било, независимо от неговите убеждения, независимо даже от неговите постъпки в определено отношение (защото всички ние често постъпваме по-лошо, отколкото бихме искали – било то поради заблуждение, или поради слабост, или защото сме съблазнени от нещо), го има този Божи образ. Помня как о. Евграф Ковалевски беше казал нещо от сорта на това, че когато Бог гледа към всекиго от нас, Той не обръща внимание нито на нашите качества, нито на нашите недостатъци, а гледа на Своя образ, който ни сродява с Него. Мисля, че ако и ние умеехме да гледаме по този начин един на друг, взаимните ни отношения биха били далеч по-плодотворни. Тогава не бихме поставяли въпроси от типа на: „Ти какъв си на цвят?“; „От коя нация си?“; „Какви са ти убежденията?“. Бихме казали просто: „Ти си човек и аз вярвам в теб“; не непременно на тебе, отчитайки нашата слабост, лекотата, с която се подчиняваме на злото. Това не означава, че ние сме длъжни просто да вярваме, все едно че в човека всичко е хубаво, но в него я има тази сърцевина и тъкмо на тази сърцевина сме длъжни и да служим.

- Правиш толкова много, а вечерта – пустота. Видимо, нужно е да правиш нещата някак с Христос, което аз не умея. Цялото ми време отива в работа, в занимания и в края на деня умората е такава, че много няма да успееш да се помолиш…

- Мисля, че не винаги трябва да се обръща внимание на това как ние възприемаме себе си, защото понякога телесната умора, умствената умора не ни дава да достигнем до собствените си глъбини. А тях ги има, защото след ден, след година или час всичко, което в тебе го е нямало, изведнъж се оказва, че го има, изведнъж е изплувало на повърхността.

И аз бих казал, че с Бога е далеч по просто да се живее, отколкото с хората, защото Той е много по-понятен. Имах племенник, който живееше у нас. Помня как един ден той се преумори, вечерта допълзя до постелята си, тъжно погледна баба си и ѝ каза: „Много съм уморен, за да се моля!“. После погледна към иконата, изпрати въздушна целувка и каза: „Лека нощ!“. И веднага заспа. И аз съм сигурен, че тази целувка на малчугана, която дойде от дълбочината на неговата умора, беше много по-реална, отколкото ако той беше се насилил да казва каквато и да било молитва.

С нас е същото. Можем да кажем: „Господи, толкова съм уморен – не само телом, но и главата ми не работи, но аз знам, че Те обичам, макар и сега да не мога да усетя тази любов; знам, че вярвам в Тебе, макар и сега да не усещам абсолютно нищо, освен болка в нозете и в гърба“. И мисля, че можем да се прекръстим и да кажем: „В тази пустота си лягам да спя и Бог ме пази“.

Веднъж о. Атанасий ме попита: „Ти много ли се молиш?“ – „Е, като цяло много“ – „И това ти е много приятно?“ – „Да, обичам го“ – „А ако не успееш да се помолиш, не се ли разстройваш?“ – „Да, разстройвам се“ – „Така значи, ти не на Бога се надяваш, а на своята молитва! Все едно встъпваш в договор с Него: аз ето колко ще се помоля, а когато легна да спя Ти ме пазѝ!“. Замислих се и казах: „Да, вярно е! Какво обаче да направя?“ – „Ето ти послушание: престани да се молиш в продължение на половин година. Преди да си лягаш, прекръствай се и казвай: Господи! По молитвите на тези, които ме обичат, спаси ме!… И лягай да спиш и мисли – кой в този свят ме обича достатъчно, че да не ми се и налага да се моля? И ще си спомниш за един или друг човек, чието лице ще изплува, името му ще изплува. И всеки път, когато изплува лицето или пък името на такъв човек, който – ти си уверен в това – така те обича, че на тебе даже не ти се и налага да се молиш, защото той се моли за тебе, и ти, защитен от него, стоиш сякаш зад каменна стена, кажи мислено: Благодаря ти за това! А ако и сърцето ти се посгрее, кажи: Господи, благослови го за това!… И когато заспиш – с това заспивай“.

Има и друго. Вече говорих за това как да четем Евангелието и как да се стараем да живеем по Евангелието. Можем обаче и да се молим по Евангелието, т. е. когато в главата няма нищо, няма нищо и в тялото, можем да отворим Евангелието, да прочетем два или три реда от него и да кажем: ето, сега с мен разговаря Спасителят Христос – какво да Му отговоря на това? Може би да отговоря: „Благодаря Ти, че поговори с мене! Лека нощ!“. А може би ще кажа: „Ах, колко съм Ти благодарен за това, което Ти ми каза днес, та това озарява цяла редица събития, които се случиха!“. Или пък ще кажа: „Господи, прости ми! Вложѝ тези думи в сърцето ми, за да не ги изгубя, но сега по никакъв начин не мога да се отзова…“ – и толкова. И ми се струва, че ако с Бога се живее по-просто, то това е и по-плодотворно отколкото да изстискваш нещо от себе си. Това не означава да се живее лениво, не означава, че всеки път, когато си малко уморен, можеш да кажеш: „О, днес аз няма да се моля, няма да чета Евангелието…“. Можеш обаче да кажеш така: „Да, сега аз съм уморен, но от молитвата мъничко ще живна; ще взема молитвеника и ще погледна – ето тук има молитва, написана от св. Йоан Златоуст, от св. Василий Велики, от св. Марк, св. Симеон Метафраст. Преди да се помоля, ще му кажа – отче Йоане, отче Василие! Сега ще прочета твоята молитва; в нея ти си поместил целия свой опит с Бога, самия себе си, своите пътища и пътищата Божии. Много не разбирам и няма да разбера, но ще прочета тези думи, та да може те да попаднат в моята душа така, както семето пада в земята. Това е всичко, което мога да сторя, а ти се помоли с мене! Принеси собствената твоя молитва, която е била за тебе живот, правда, реалност, принеси я на Бога и ме благослови“. И така може да се премине към друга молитва, може да се поговори с друг светец, щото той да се помоли заедно с нас или за нас, а неговите слова просто да чуем – ето как се моли Богу светецът; ето как възприема Бога; как възприема себе си; светец е, а се кае!… И толкова.

И аз мисля, че трябва винаги да помним, че ние не можем да съдим за собственото си състояние – можем да го приемаме като факт и в него да действаме – съгласно с това, което знаем за това състояние. Да кажем, говорейки не за молитвата, а за обикновения живот: по себе си знам, че понякога главата ми работи, волята ми е силна, сърцето ми е отзивчиво и тогава мога да пиша писма. В други моменти се случва в мене да е пустота, но съм достатъчно възприемчив, за да прочета немного и да се отзова. А има и моменти, когато и с душата, и с тялото, и с каквото и да било съм уморен и чувствам, че не мога ни със сърцето, нито с главата да свърша нищо особено, защото без сърцето и без каквато и да било съсредоточеност на ума писмо няма да напишеш. Тогава обаче мога да почистя стаята си, да измия пода, да измия даже стените или нещо друго да направя; и това също е нужно, и също е полезно. И мога да кажа така: „Господи, благослови! Сега с това ще се занимавам, то е част от някакво създаване на хармония наоколо“. А понякога се случва и това да не можеш, и казваш: „Господи, Благослови ме да легна и да поспя!“ – и лягаш, и спиш, и Бог ще те пази.

- Кое може да ни помогне да възраснем в собствената си мяра в дадената минута? Като цяло ние или клинчим, или, обратното – поемаме твърде голяма тежест…

- Мисля, че трябва да си признаем, че всички ние в известна степен сме лукави, че в нас няма такава абсолютна правдивост, която да би ни давала да виждаме себе си така, както Бог ни вижда; пък и без лукавството – в нас има просто някакво късогледство, даже не и заслепеност, а просто късогледство. Ние умеем да различаваме нещата само когато ги сравняваме с нещо друго – светлина от тъмнина и различните градации на светлината, защото тези две крайности съществуват. И затова трябва завинаги да запомним, че всеки път, когато ние поискаме нещо да направим, нашата постъпка ще бъде несъвършена; че единственото, което ние можем, е в пределите на нашите сили и честност (но от всичките ни сили и с цялата достъпна ни честност) да помислим как да постъпим, какво да кажем и как съответно да действаме, без да си въобразяваме, че ще направим нещо абсолютно, но всеки път приближавайки се, доколкото това ни е възможно, до идеалната постъпка. Понякога ние постъпваме идеално, което в повечето пъти е неочаквано. Може би веднъж в живота си можем да извършим такава постъпка, която ще ни радва за цял живот, но не защото тази постъпка е велика, а тъй като в нея е била съсредоточена цялата правда, на която сме били способни в точно тази минута. Десет години по-късно, може би, подобна постъпка не бихме могли да оценим по същия начин, защото това би било младенческа постъпка, извършена от възрастен човек; тогава обаче тя е била според пълната мяра на онова, което ние сме могли да направим. В едно от своите наставления св. Теодор Студит говори, че не трябва да си поставяме въпроса на каква степен на съвършенство или пък на несъвършенство стоим, защото в този момент, когато си се придвижил от една степен на друга, виждаш себе си различно. Също както когато се изкачваш в планината: докато стоиш в подножието, виждаш едно, когато се изкачиш нагоре виждаш друго, и още по-друго; кръгозорът се мени и това, което ти се е струвало грамадно, когато си бил до него, започва да изглежда съвсем малко от върха на планината.

И затова окончателно съждение за себе си – къде стоя, в какво съотношение с Бога стоя – е невъзможно да бъде произнесено. Възможно е да кажа само, че в ето тази минута постъпвам колкото по съвест, правдиво, толкова и не; знам, че не постъпвам ни искрено, нито правдиво, но защо? Тук винаги трябва да поставяме въпроса „защо?“ – дали поради страхливост, дали поради леност, дали поради някакви други съображения, или защото все още не съм дорасъл? Не трябва обаче да прибързваме да казваме – „не съм дорасъл“. Защото е много лесно да се каже: „Утре, утре ще дораста!“. Трябва просто да се движим напред. Знаете, има едно писмо на св. Тихон Задонски до някакъв млад свещеник, когото той съветва така: Помни и напомняй на твоите енориаши, че в Царството Божие вървят не от победа към победа, а от поражение към поражение; стигат до там обаче тези, които след всяко поражение, вместо да седнат и да го оплакват, се размърдват и продължават нататък… И аз мисля, че и ние трябва да помним това. Постъпил си неправилно – кажи: „Господи! Прости ми, виновен съм“. И продължавай нататък. А по пътя се попитай как е било възможно това да се случи и нещо научи от този опит. Когато пък отново паднеш, ако се замислиш достатъчно здраво над това, което е станало, може и в яма да попаднеш. Но ставай и върви, ставай и върви!

Това, че в тебе го няма усещането, че Христос е до теб изобщо не означава, че Него тук Го няма. Когато през 1961 г. бях в Индия веднъж чух разговор между една индуска майка и малкото ѝ дете, което казваше: „Ама как така ми говориш, че Бог е навсякъде, а аз нищо не виждам, нито чувам?“. А тя му отговори: „Помниш ли как с тебе играехме на криеница. Аз се скрих зад едно дърво и виках „Ау!“, а ти ме търсеше и казваше: „Ама ти къде си? Няма те!“ – казваше го само защото не ме виждаше“.

В същия този порядък има един разказ от житието на св. Антоний Велики за това как той, отчаяно борейки се с изкушенията, достигнал до пълно изнемощяване, лежи на голата земя, като всички душевни и телесни сили са го напуснали. И изведнъж пред него застава Христос, а Антоний, като не е бил в състояние дори да стане и да Му се поклони, казва: „Де беше Ти, Господи, когато аз водех такава борба?!“. И Спасителят му отговаря: „Невидимо стоях до теб, готов да ти помогна, ако се беше поддал на изкушението“.[10] Бог ни дава много, след което ни казва: „През целия път дотук Аз вървях с теб; достига ли ти вече вярност да постъпваш съгласно с това, което знаеш за Мене и за нашите отношения, макар и да не чувстваш, че Аз съм някъде наблизо?“. И тогава ние можем да кажем: „Да, Господи! Дори да не усещах Твоето присъствие, аз обаче Те познавам и затова ще живея съгласно с това знание, което вече го има в мене; а на Теб когато Ти е угодно да ми явяваш Своето присъствие, аз с радост ще се отзовавам…“.

- А какво да правим с децата: какво можем да им дадем, ако сами ние куцаме и с двата крака – та нали те виждат това!…

- Мисля, че човекът се убеждава да върви по един или по друг път не непременно от примерите за съвършенство, а от примера на този, който с решимост се бори и върви нататък. Има една книга на френския писател Жорж Бернанос – Дневникът на един селски свещеник.[11] Там има такъв епизод. Един млад свещеник е назначен в енория и с всичките си сили иска да върши добро, но нищо не му се получава, тъй като в него няма никакви сили; след което се оказва, че той е с рак, от който той и умира. Той обаче се бори, бори се, бори се, и все не може, все не му се получава. Веднъж един млад офицер го среща на пътя и предлага да го закара с мотоциклета си. По пътя този офицер му казва: „Нас така ни поразява молитвеният дух, който живее във вас“. А младият свещеник в отчаянието си му възразява: „Ама молитва в мене няма! Аз през целия си живот викам към Бога, все се стремя към Него, но все не мога да се промъкна…“. На което офицерът отговаря: „Та нали тъкмо това ни поразява във вас“. Защото, ако в него имаше просто една пламенна молитва, която да би текла като река, то вероятно хората биха гледали и биха си казвали: „Е, щастлив човек, това му се отдава“. А този човек с цялото си същество е бил устремен към Бога и тази вълна, повдигайки се, се е разбивала, като в скала, в умиращото му тяло.

И аз мисля, че ако хората около нас виждат, че ние искрено се борим, дори и нищо да не ни се отдава, те могат да повярват в онова, към което сме устремени. Ако не виждат това, ако виждат, че ние не сме устремени наникъде и че на нас всичко това ни се отдава на самотек, могат да си поставят въпроса: а реално ли е това, не е ли това фантазия? Ето защо най-добре е да не се стремим да бъдем пример за когото и да било – сиреч да не се стараем да показваме: „Аз съм толкова забележителен – виж ме и постъпвай и ти така“. Ако обаче се борим, ако оставаме устремени, ако през всичките неуспехи продължаваме с това „стани и върви, стани и върви“, за тези, които го виждат, този пример ще бъде по-важен от успеха.

Превод: Борис Маринов

* Антоний, митрополит Сурожский. „О жизни христианской“ – тук (бел. прев.).