Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Пътищата към Бога

Събота, 14 Ноември 2020 Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumПътищата към Бога са толкова различни, толкова богати, колкото са и човешките души, колкото са и дълбините на Самия Бог, и пътят към Бога започва с вярата. Искам да кажа няколко думи за вярата.

Често хората бъркат понятията за вярата и за суеверието, или просто за наивната доверчивост. В действителност, вярата няма нищо общо със суеверието, а още по-малко с наивността. Вярата започва винаги от конкретния религиозен опит. Нещо се случва с човека, което внедрява в него непоколебимо убеждение в съществуването на невидимия свят, в това, че Бог е жив и действен.

Вярата не съвпада със самия опит. Изключително интересно разкрива това в една от своите проповеди св. Макарий Велики: той разказва как човекът, преживяващ дълбок (може да се каже дори просто човешки) опит, потъва в този опит напълно, и докато този опит продължава, той не може нито да го проследи, нито да следи за самия себе си. Той и неговият опит съвпадат напълно. Настъпва обаче моментът, когато този опит престава да бъде актуален: както морето отстъпва от брега, така и опитът постепенно отстъпва, става прозрачен, и човекът отново достига сякаш до пълно и обективно съзнание, може да преживява самия себе си, да се наблюдава, да улавя това, което се извършва в душата му. И тъкмо в този момент започва територията на вярата, т. е. на съвършената увереност в това, което, веднъж станало невидимо, след като вече не е актуален опит от конкретен момент, е вече безусловно и съвършено достоверно. Човекът е все още целият изпълнен с преживяванията, които са били в него само допреди секунди. И които са за него точно толкова достоверни – не, ще кажа: още по-достоверни в сравнение с отново откриващото се осъзнаване на окръжаващия го свят. И тъкмо тук започва областта на вярата. Човекът е убеден в реалността на онова, което вече е станало невидимо. Както вече казах, това се отнася не просто до вярата в Бога, но и до всички най-дълбоки преживявания: любовта, завладяващата радост, мъката, в която можем да потънем. Отнася се до всичко, което е толкова дълбоко, че ние изцяло потъваме в него. И когато излезем от него, то не остава в нас само като мъртъв, умствен спомен. Към нашия живот то е добавило знание, опит, и този опит, когато се отнася до Бога (или до човека), може да бъде наречен вяра.

И така, пътищата към Бога биват различни: съгласно с думите и примерите от Св. Писание може да се говори за опита, от една страна, на св. ап. Павел, а от друга – на св. ап. Петър и на останалите апостоли.

Павел е бил гонител, враг на Христос. Не обаче защото той е бил безбожник, не защото е ненавиждал вярата, а затова, защото представата за Бога, която е била в него, по никакъв начин не е можело да бъде съвместена с това, което той е виждал в Христос. Не е можел да си представи един Бог, Който е безпомощен, уязвим, сякаш победен, презрян, защото той е вярвал в Светия и недостъпен Бог, в Бога, Който сияе с такава слава, че, доближавайки се до Него, човекът ослепява. И затова той е станал гонител. С цялата си душа обаче е вярвал в Бога, бил е устремен към Него, живял е чрез Него и за Него. И той се е срещнал лице в лице с възкръсналия Спасител Христос: със същия Този Бог, Когото бил виждал безпомощен, но Който изведнъж му се е явил в слава; с Бога, носещ пронизаната от гвоздеите плът, и в същото време сияещ със слава на вечния живот.

В известна степен това беше и моят собствен опит: аз открих Христос именно като възкръсналия Христос, в момент, когато за първи път четях Евангелието, за да се убедя в него, или, по-вярно – да се убедя, че всичко това не е истина и не трябва да се вярва.

Ще ми кажете обаче: това е един изключителен опит; каква надежда има за нас тук?… А тази надежда е, може би, много по-голяма от надеждата, която можем да получим от изследването, от нашия труд, от търсенията. Често на нас не ни е дадено за търсим. Няма книги, Евангелието е недостъпно, няма никой, който да би ни наставил. И ето че можем спокойно, с пълна увереност, да мислим и да знаем, че Господ може да ни грабне по един непосредствен начин, да се открие в дълбините на нашата душа в опит, който човекът не може да създаде, но който Бог може да ни подари – именно даром. Така е станал вярващ протестантът барон Николай[1] – един от членовете на ранните кръжоци на студентите в Санкт Петербург, в началото на нашето столетие, който в момент на дълбоко отчаяние, като не е бил в състояние да намери Бога и едновременно с това чувствайки, че без Него животът е безсмислен, възкликва: „Господи, ако Ти съществуваш, открий ми се!“. И така, изведнъж над него се е спуснал непостижим покой, такава дълбочина на преживяванията и радостта, каквато той дотогава никога не бил преживявал; и в тази дълбочина и радост той е намерил Бога. Всичко това изглежда много нелогично. Нима обаче са логични опитът от любовта, опитът от красотата? Впоследствие този опит може да бъде и разложен и да стане по някакъв начин убедителен. Той обаче не се създава от съставните си части, а от непосредствения, дълбокия опит, който е по-убедителен от всички свои съставни части.

Има обаче и друг път; има го и пътят на другите апостоли, пътят на Петър. Христос те са открили постепенно, а не внезапно. Познавали са Го от селото, в което Той е живял; познавали са Го още като млад човек, като юноша. Възможно е Той да ги е поразявал със Своята личност, но в Него те все още не били видели Бога. И постепенно Той е започнал да им се разкрива – до степен на такава дълбочина, че те вече са започнали да разпознават, че Той не е като всички останали. Пред тях Той се е разкрил постепенно, малко по малко в цялото величие на Своето богосиновство: на Сина Божи, Който е станал човек. Ето така е станало разкриването на вярата в хора, които с години, постепенно са Го откривали, ден подир ден, година подир година. Това е пътят на търсенето. И този път обаче в някакъв момент съвпада с пътя на Павел – в определен момент се случва нещо, което никой не е можел да предвиди: изведнъж някаква пелена се разкъсва и човекът вижда, вижда в слава, в сияние, в дълбочина това, което по-рано не е познавал.

Ще кажете: Христос ние не срещаме така, както те са Го срещали… Да, но срещаме хора, които познават Христос, които вярват в Него. Има стара поговорка: никой не може да се отрече от всичко, за да последва Бога, ако не е видял на лицето на поне един човек сиянието на вечния живот… Понякога човекът сияе. Понякога намираме в човека такава дълбочина, такъв простор на любовта, на забравянето на самия себе си, каквито вече не принадлежат на земята. И това вече ни разкрива началото на небесното.

Ето ги двата пътя, по които можем да преминем: единият път, изискващ грамадна и строга подготовка, и другият път – на бавното, на вдълбоченото търсене, който също в определен момент се увенчава със среща. И тук започва вярата.

По пътя към Бога е особено важно да умеем справедливо, умно да правим разлика между проблемите и преградите, които стоят пред нас. Проблемът – това е задача, която трябва да разрешим. Пред проблеми стоят ученият, мислителят; пред проблеми стои и човекът през целия си живот. Проблемите не са непременно прегради – точно обратно: пълни са с увлекателен интерес; и си заслужава да се живее, за да бъдат разрешени тези задачи. По отношение на Бога тези проблеми понякога могат да са страшно мъчителни; заедно с Йов, понякога ни се иска да кажем: „Господи, не Те разбирам! Познавам Те като Любов, вярвам в Тебе, а понякога е толкова страшен мирът, който Ти допускаш“. Такива проблеми може да бъдат наречени проблеми на злото, проблеми на липсата на смисъл. Такъв е проблемът, който стои пред човека, който е изгубил дете – и не може да разбере: как е възможно това. Това е богата почва за среща между Божията премъдрост и ума на човека, и човекът има правото, нещо повече: той е длъжен да се вглежда в тези проблеми, да се задълбочава в тях и да ги разрешава с помощта на опита, но на всецялостния опит – не само на ума, а с цялостния човешки опит, и с помощта на вярата.

По пътя към Бога обаче стоят и такива прегради, които не са задачи или проблеми – те стоят между нас и самия въпрос за Бога, за света, за човека. Съществуват нравствени прегради. Помня човек, който ми казваше, че с цялата си душа иска да срещне Бога, но нещо не му позволява да направи това. Тогава аз го попитах: „Какво Вие бихте направили по отношение на човек, който е постъпил лошо? Дали ще му простите, или ще осъдите този човек?“. А той, с изкривено от злоба лице, каза: „Бих го унищожил!“. – „Благодарете на Бога, – му отговорих аз тогава, – задето не Ви се явява: ако Той застанеше пред Вас сега – Той, Който е самото всеопрощение и Любов, – Вие не бихте устояли на съда“…

Има и други прегради: психологически, умствени, които не ни дават да достигнем до самата задача, до самия проблем, които не ни позволяват правилно, справедливо – умствено справедливо – да формулираме самия проблем. Това са предвзетите мисли в нас – например, нелепите, карикатурните представи за Бога, за Църквата, за Христос, които не съответстват на нищо реално, които са измислени, но, веднъж щом сме ги възприели, ние не можем да разрешим този въпрос, тъй като такъв Бог няма, а затова и свързаните с такъв Бог въпроси не може да бъдат разрешени по никакъв начин.

Съществува и още една преграда – нашето априорно отношение към това, как да подходим към въпросите на живота. Сега науката играе такава грамадна роля (напълно справедливо, и аз се радвам, че това е така), че ни се струва, сякаш всички въпроси следва да се разрешават така, както се разрешават научни въпроси, и ние искаме да приложим чисто научни методи по отношение на неща, към които те са неприложими. Ние обаче не прилагаме методите на физиката към биологията, нито методите на химията – към историята. Откъде накъде тогава трябва да прилагаме методите на физическите науки към областта на човешката душа? Някога сам се занимавах с наука – в частност, с физика. Всеки физик може да разложи едно музикално произведение на съставните му части, да ги разглоби математически, да ги превърне в криви: това се нарича акустика, само че не се нарича музика. След като сте анализирали с физически прибори даденото музикално произведение, във вас няма никаква представа за това прекрасно ли е то или е нищожно, защото възприемането на красотата в музиката се случва в един друг план. И ето че, ако искаме справедливо, умно да подходим към проблема за Бога, трябва, от една страна, с голяма смелост да формулираме тези проблеми, но и да ги формулираме по отношение на реалната ситуация, т. е. по отношение и на реалния Бог, и на човека, и на живота да поставим тези въпроси с пределната острота и справедливост, и, едновременно с това да сме страшно внимателни, за да не издигаме лъжовни прегради в това търсене, когато си създаваме такива образи, които ще ни пречат както да формулираме проблема, така и да го разрешим, тъй като формулировката ще бъде невъзможна когато започваме с една карикатура, а анализът на проблемите ще бъде невъзможен, тъй като ще подходим към него с методи, приложими към други предмети, но които не са приложими нито към историята, нито към човека, нито към духовния живот, нито към Самия Бог.

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блум), митр. Сурожский „Пути к Богу“ – В: Азбука.ру (бел. прев.).

[1] Павел Николаевич Николай († 1919 г.) – основател на Руското студентско християнско движение.
Под това име в Русия е известен роденият през 1860 г. в гр. Берн, Швейцария, барон Паул Ернст Георг фон Николай (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6hw9d 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме