Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За мисионерството

Понеделник, 18 Февруари 2019 Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ какво в наше време се състои мисионерството?

Думата „мисионерство” е чуждо слово. Руската дума е „посланичество”. А нашето посланичество е от особен род – не като политическите посланици, които се стараят да „уредят” някакви дела, а посланици на Бога – посланици, които Той изпраща затова, за да Му бъдат свидетели. Мисионерството не се заключава в това, хората да се обръщат от една в друга вяра, в едно или в друго вероизповедание, а в това, щото пред хората да бъде открит пътят към Бога. В това се състои най-главното. Мисията на първите християни се е заключавала в това, щото те да ходят по целия свят и да говорят: „Ние срещнахме Бога – въплътен, срещнахме Иисус Христос, Който е едновременно и Човек, и Бог. И Той ни откри какво е Бог, т. е. как Той обича Своето творение. И пак Той ни откри какво е и човек: че човекът е толкова велик в Неговите очи, че Той е готов да живее като човек и да умре с нашата смърт – затова, щото ние да можем да се спасим”. И затова мисионерството не се заключава в обръщането на иноверците в своята вяра, а в откриването пред човека на пътя към Самия Бог. И това е изключително важно.

Има една много кратка молитва в края на вечерното правило, на която ние винаги обръщаме много малко внимание: „Упованието ми е Отец, прибежището ми е Синът, а покровът ми е Светият Дух. Троице Света, слава Тебè!”. Тази молитва е толкова кратка и толкова като че ли проста и ясна, а, ако се замислим, тя е същинско вероизповедание. Упованието ми е Отец: това упование не означава, че на Него се надявам, за да ми е добре – Той е Този, към Когото с цялата си душа, с целия си живот аз се стремя. И този Отец е Бог – Бог тайнствен, Бог непостижим. Той е този Бог, на Когото дори не трябва да се дава име, защото всяко име ще ограничава. Него ние наричаме Отец, защото Той нас така ни обича, както може да обича само Отец. И още Той е източникът на нашия живот. Когато говорим за Бога-Отец, ние говорим за Този, Който е пределната тайна, дълбочината на безмълвието, толкова ярка светлина, че св. Григорий Нисийски е могъл да каже, че Той заслепява, ако погледнеш към Него, и затова може да се говори за божествена тъмнина. И ето че непостижимият Бог, Който е животът, пълнотата на божеството, към която сме устремени, но към която не можем да се завърнем сами след грехопадението, а и преди грехопадението Той отново е оставал за нас непостижим, – ето че Той се е открил за нас в Христос.

Словото не е това, което ние наричаме „слово”. Словото – това е пълно, съвършено изразяване на мисълта, само че словото, което ние произнасяме, никога не може докрай да изрази мисълта или същността на въпроса. Словото обаче, когато То се въплъщава, когато То става Живо Същество и Някой, Който ни е достъпен, с Когото ние можем да общуваме, Когото ние можем да видим и да чуем, към Когото можем да се обърнем със слово – това Слово е пълно, съвършено изражение на бездънното безмълвие и на тайната Божия. То ни открива всичко онова, което е в тази тайна, в мярата, в която ни е достъпна. Да се вярва в Христос обаче се е оказало недостатъчно за хиляди хора. Обкръжавали са Го на тълпи, но немного са били тези, които са станали Негови ученици. Слушането на Христос не винаги е било достатъчно, защото хората са недоумявали какво точно Той е искал да каже: Той говори с притчи, Той говори на непознат за нас език и с непознати за нас образи. И ето че тук се е оказало, че това Божие откровение в плът ни поставя пред лицето Божие и изисква от нас откритост, за да може да се случи още нещо. А се случило това, че в деня на Петдесетница, на Светата Троица, Светият Дух е слязъл над учениците. И ги е пронизал с присъствието Си. Ако говорим образно, може да се каже, че за Отца може да се говори като за слънце, а за Христос – като за светлина, но Те и Двамата сякаш остават извън нас. За Светия Дух пък се говори като за пронизващ ни с топлина и огън. И ето че Светият Дух, пронизвайки ни, защото сме ученици на Христос, защото искаме да сме Негови ученици, ни приобщава към това, към което никое външно откровение не е в състояние да ни приобщи. И когато учениците Христови са излезли на проповед, те са излезли преизпълнени с огъня на Светия Дух. Когато хората ги срещали, те ги гледали и ги слушали, но те не слушали просто думите, не виждали просто лицата, а чрез тях прониквали в някаква тайна. Английският писател Клайв Стейпълс Луис говори: Каква е разликата между вярващия и невярващия човек? Вярващият човек е подобен на статуя, която е оживяла. Статуята може да бъде по-прекрасна от човека, но тя е камък – тя не е жива. Човекът може да бъде несъвършен, но той е жив и може да предава живот. И ето в този смисъл първото поколение Христови ученици са се движили из света, и чрез тях хората са виждали, чувствали са, познавали са своята среща с Христос и Самия Христос. И, по благодатта на Светия Дух, сами са се приобщавали към тази тайна, към това чудо на приобщеността към Светия Дух, чрез Него към Спасителя Христос, а чрез Него – към Бога и Отца, Който тогава ставал действително Отец. Защото помните ли какво е казал Христос, когато Го попитали как да се молим. Тогава Той казал: „А молете се така: Отче наш…”. Когато обаче Той е казал „наш”, Той не е мислил за това, че тълпата ще говори така и че хората ще гледат един към друг. Говорил е за това, че вие ще говорите с Отца, Който е и Мой Отец, и ваш Отец. Ето кое е забележителното, кое е дивното. А затова и учениците от първото поколение са отивали при хората и в тях хората са виждали новия живот – виждали са това, че Бог е слязъл на земята; виждали са, че са преобразени. И ето – в това се е състояла тяхната мисия. Тогава те не са говорили за богословие. Говорили са за това, че са срещнали Живия Бог. И когато хората ги слушали и виждали лицата им – как те сияят с вечността, със светлината на Светия Дух – тогава те са могли да повярват.

И проблемът, който стои пред нас, се състои именно в това, че ние много говорим, че в продължение на столетия сме измислили твърде много, но за огромно мнозинство от хора то е останало умствен подход, вероизповедание, но не винаги изповядвана вяра. То е вероизповедание по смисъла на това, което говорим: ето какво поколенията преди нас са познавали за Бога, а значи – то е истина, защото те са били светци. А хората гледат към нас и си мислят: светци те може и да са били, ала с какво това е променило тебе?… А това е най-важното. За да бъдеш мисионер, за да предаваш своята вяра, необходимо е тази вяра така да те е разтърсила, така да те е изменила, че хората, срещайки те, да биха могли да кажат: „О, това не е статуя, това е жив човек! Искам да стана такъв, какъвто е и той, но не защото той така и така вярва, а защото е станал такъв или онакъв”. При това, икона в най-действителния смисъл на тази дума, защото иконата – това е образ, само че за човека, който я гледа, тя може да бъде и просто нарисувана дъска, но за човека, който я гледа и ѝ се моли, тя престава да бъде дъска и съвкупност от линии и бои, и става като че ли отворен прозорец. И с това се обяснява казаното от св. Йоан Златоуст: „Ако искаш да се помолиш, застани пред иконата, затвори очите си и се моли на този, който на нея е изобразен”.

И ето че мисията в това се и заключава, щото да станеш такава икона, че хората като те видят да кажат: „В този човек има нещо, което никога преди не съм срещал, което не съм дори и познавал. Искам да го погледна, искам да погледна в очите му, да послушам гласа му, да послушам искам, да възприема това, което като че ли свети от него, и тогава ще започна да разбирам – при това, ще започна да разбирам не богословието, а Бога”. Мисля, че един от основните проблеми на нашето време в това се и заключава, че векове наред сме преподавали на хората учението, но не винаги сме откривали пред тях живота, който се съдържа в това учение; че затова и хората напускат Църквата, защото какво ги интересуват тях разликите във вероизповеданията, в разбирането за Светата Троица, за едно или за друго? Те искат да срещнат Бога, а не Неговото описание, искат Живия Бог, а не мъртва икона.

И това е, на което ние трябва да се научим. Това е задачата на нашето настъпващо столетие, защото ако ние не се научим да разкриваме Бога чрез нашето лично общение, чрез нашата приобщеност към Него, ако от нас няма да свети светлината на Светия Дух, ако в нас няма да гори този огън на Светия Дух, ако не бъдем като неизгарящата къпина, тогава хората няма да успеят да повярват – това ще бъде просто една от гледните точки върху живота, една от философиите, една от религиите. Ако обаче те срещнат човек като св. Серафим Саровски, св. Сергий Радонежки, св. Теофан Затворник, тогава няма да има въпроси. Достатъчно ще бъде да ги погледнат и ще знаят, че в тях има нещо, което никога по-рано не са срещали. Ето в това се състои и мисията.

Проповедта на западните мисионери често бива съпровождана не точно от подкуп, но от обещание за материална помощ. Става като че ли смесване на двата плана

Често различават две понятия: 1) проповедта, т. е. провъзгласяването на вярата в Христос, в Бога, в Църквата, и 2) отношението към хората около нас. Мисля, че никого няма да можем да убедим, че Бог е Бог на любовта, Който без разлика обича всички, Който е умрял за грешниците, а не за праведниците, ако сами не се държим така, както Бог се е отнасял към блудницата, към крадеца, към разбойника – с пълна любов. И на мене ми се струва, че една от задачите на мисионерството, разбира се, не е в подкупването, чрез материална помощ, а в даряването на материална помощ без всякакво разпитване, без всякакъв подбор. Достатъчно е това, че човекът е в нужда, за да бъде този човек Христос, протягащ ръката Си към мене. В неделя, когато четем Евангелието за Страшния съд, там се говори за това, че Христос ще каже на праведните: „Влезте в Царството Божие: вие Ме нахранихте, когато Аз бях гладен, вие ме облякохте, когато на Мене ми беше студено, вие Ме приютихте, когато Аз бях бездомен, вие Ме посетихте, когато Аз бях в тъмница, и т. н.”. А те ще му кажат: „Но къде сме Те виждали?”. И Той ще им отговори: „Ако вие сте сторили това на едного от тия малките, то вие на Мене сте го сторили”. И на мене ми се струва изключително важно това, че Христос ни призовава към това, да сме въплъщение на Неговата любов. Помня как в една от книгите на о. Александър Шмеман, написана на английски език, той говори, че всичко на света трябва да стане божествена любов – дори хлябът, който ям, е божествена любов, която е станала ядивна. И аз имам един пример от живота, когато изведнъж открих, че това е така. По време на немската окупация бях в Съпротивата и не можех да имам работа, а затова и изкарвах, както мога, просто за да оживея. Веднъж отидох при един приятел и забелязах на масата му краставица, която беше дълга някъде десет-петнадесет сантиметра. Очите ми се разгоряха, защото не бях ял няколко дни. А той ме погледна и ме попита: „Отдавна ли не си ял?”. „Да, – отговорих аз – три дни”. „Нека да си поделим краставицата”. И аз вече бях готов да се нахвърля върху краставицата, когато той каза: „Да се помолим”. И започна да се моли, а аз само гледах краставицата и, да ми прости Господ, вътрешното ми чувство беше такова, че молитвата ми сякаш пълзи по тази краставица, достига края ѝ и продължава, а краставицата остава назад и аз отново съм гладен. Приятелят ми завърши молитвата и раздели краставицата на две. И аз ядох от тази краставица с такова благоговение, с каквото човек може да се причасти, защото у приятеля ми нямаше нищо друго, освен една краставица, и той ми бе дал половината от своя живот. Затова аз смятам, че не трябва да се поставя въпросът за това, достоен ли е човекът или не.

Мога да ви дам още един пример: в друг момент от немската окупация, когато това беше възможно, преподавах в руската гимназия. Веднъж отивах към гимназията, а пред мене вървеше един преподавател, вече възрастен човек, който по време на гражданската война е бил офицер от Бялата армия – суров, мрачен, както ни се струваше, човек. Двамата трябваше да минем покрай един бедняк, който седеше на пътя. Преподавателят се спря, свали шапката си, каза нещо на бедняка, нищо не му даде, но беднякът скочи на крака, прегърна го и те се разделиха. Станалото видях не само аз, видяха го и ученици, и когато преподавателят влезе в гимназията момчета и момичета го наобиколиха: „Родственик ли Ви е този човек, Ваш роднина, познат? Защо си свалихте шапката пред него? Защо той Ви разцелува?”. И на този суров човек му се наложи да даде обяснение: „Вървях до гимназията, пеша от другия край на Париж, защото нямам пари за метрото. И когато видях този човек си помислих – ако го подмина, той ще поклати глава и ще си помисли – ето още един сит, който не се интересува ще умра ли от глад или не. Затова се спрях и, за да му докажа, че виждам в него човека, а не бедняка, свалих шапката си и го помолих да ми прости за това, че нищо не мога да му дам. И той стана и ме прегърна”. По-късно сам аз се сблъсках с този бедняк. Оказа се, че той изобщо не е толкова гладен, че той е от професионалните бедняци и за един ден изкарва повече, отколкото аз за цяла седмица, но не това е важното. Това, което преподавателят беше направил за този, да го наречем така, недостоен бедняк, беше безценно – в него той беше утвърдил чувството за човешко достойнство, беше свалил шапката си пред него. Затова и аз винаги се отнасям по същия начин: няма да седна да разпитвам – ама защо протягаш ръка. След като някой протяга ръката си, то е за това, за да сложа аз нещо в нея, и това е всичко, което ми е необходимо да знам. А той сам ще отговори пред Бога и пред своята съвест, ако е протягал ръка, при положение че джобовете му са били пълни. Това не е моя работа.

И, от друга страна, ако ние дадем нещо на бедния, и сега аз говоря вече не за самото подаяние, а за това да се усмихнем на този човек, да го поздравим, да се отнесем към него като към човек, ако така постъпваме, то този човек може да се промени. Не ми е работа на мен да разсъждавам тук. И свалената шапка, и половината краставица или монетата, която аз ще сложа в неговата шапка, могат да бъдат за него начало на вярата: отначало в човека, а след това и по-нататък.

Ако пък говорим за вяра в човека, то аз си спомням как веднъж слизах по стълбите на хотел „Русия”, а към мен пристъпи млад офицер и каза: „Съдейки по дрехите Ви, Вие сте вярващ?”. „Да” – казах аз. „Аз пък в Бога не вярвам” – „Е, толкова по-зле за Вас”. А той ми казва: „Че какво е общото между нас, какво общо имам аз с Бога?”. Казах му: „А вярвате ли в нещо?”. „Да, аз вярвам в човека”. Казах му: „Знаете ли, Вие имате огромно общо поле с Бога – Бог така вярва в човека, че е създал целия свят, поселил е тук човека, Сам е станал човек и дори е умрял за човека. Вие имате много общо с Бога и можете да пристъпите към Него”. Той ме погледна и каза: „За това никога не бях мислил – трябва да помисля”. Така че има различни, много различни подходи.

При нас идват протестанти, събират се по 20 хиляди човека. Трябва ли да се отива при народа? В какво трябва да се състои мисионерството? Веднъж Вие проповядвахте и разказахте за това по забележителен начин. Вие, разбира се, имате особен дар. Виждала съм, на автобусна спирка, младо момиче да проповядва, и помня как всички се отдръпваха от нея, защото тя изглеждаше като умопобъркана. Тогава си зададох въпроса: Трябва ли да се ходи при хората? В какво трябва да се състои мисионерството? Разкази по училищата, по гимназиите. Можеш да говориш два часа, без обаче нито веднъж да споменеш думата „Бог. Трябва ли да се ходи на стадиона? Струва ми се, че при нас това не е прието, но протестантите ходят.

Не съм сигурен, че, за да проповядваме Христос, ние трябва да ходим на стадионите като протестантите. Ние обаче не трябва никога да се срамуваме от своята вяра. И където и да сме, в каквато и обстановка да бихме се оказали, ние сме длъжни да бъдем готови да бъдем признати за вярващи, даже ако това на хората им е смешно или отвратително. От друга страна обаче мисля (и някога писах за това на патриарх Пимен и на други хора), че ние да чакаме хората сами да дойдат в храма, това не е достатъчно. Ние не сме паяци, които стоят в своите паяжини и чакат мухата да попадне там. Има хора, които имат или предразсъдъци, или пък нещастен опит от църквата и които в храма няма да дойдат, но на които Бог им е нужен. И затова на мен ми се струва, че хората трябва да бъдат търсени там, където те се намират. Не знам какви възможности в това отношение съществуват в Русия понастоящем, но мисля, че ако опитни, умни свещеници, а не някакви енориаши-самозванци, биха излезли на улицата, то вероятно със своята проповед те биха запалили някого. На първо място те биха доказали, че не се срамуват, че не се боят от насмешките – а трябва да бъдем готови за насмешки, при това понякога не само и за насмешки, но и за по-лошото – за удари. Трябва обаче да сме готови, в добавка към това, да кажем още и: „Донесох ви Христос”. При което съвсем не е задължително да започваме с проповед за Христос, но да започваме от човека, който е пред нас. Да го попитаме: Какво е в твоята душа? Ето, това, което преди малко споменах за офицера, който ме питаше какво общо имам с Бога: любовта и вярата в човека. Започнете от това. Започнете с: Вие вярвате ли в нещо? – Да. – В какво? Добре, а аз ще ви добавя към него и още нещо. Идва ми наум един разказ от живота на стареца Силуан. Не помня дали то беше в книгата на о. Софроний за него или в писмото, което някога е писал във Франция. Разказът е за това как него го е посетил някакъв руски мисионер от Китай, който му говорил за това, че да се обърнат китайците е съвършено незъвможно – те са изцяло затворени и безнадеждни. А Силуан му отговорил: „А вие какво правите, за да ги обърнете?”. „Отивам при тях на капището, изчаквам момент, когато е тихо, и започвам да крещя: защо се молите на тези истукани? Нима не виждате, че всичко това е просто дърво и камък? Разбийте ги и се върнете към истинния Бог”. „А по-нататък? Какво се случва след това?” – пита Силуан. „Изгонват ме навън с ритници”. Силуан казва: „Знаете ли какво – отидете някак в храма, постойте там и погледайте с каква вяра и с какво доверие се молят те, и когато това стигне до Вашето сърце помолете един от жреците да излезе с Вас, постойте с него на стъпалата и той да Ви разкаже за своята вяра. И всеки път, когато той каже нещо, което Ви дава възможност, добавете: О, колко прекрасно е всичко, което говорите! И каква само пълнота би било, ако към него прибавите това и това”. Струва ми се, че това е много важно.

През 20-те години в Русия по улиците и на събранията е проповядвал Владимир Ф. Марцинковски. Тогава той е бил иподякон на патриарх Тихон, който го благословил да проповядва в момента, когато станала революцията. Той е оставил книга със спомените си, в която между другото казва: „Когато спориш с някого, който не е съгласен с някаква група хора, не говори против него, защото ако говориш против него, той ще се защитава с всички сили, а говори нещо, което да е по-висше от неговото, така че на него да му се прииска да израсте с нов ръст”.

Ето какво можем да направим, ако ще говорим на улицата, на площада, на някакви събрания, които не са на всяка цена религиозни. Не е задължително да се проповядва за църковност и дори не е задължително веднага да се говори за Христос, а да се говори за съдържанието на Евангелието, за тази пълнота, която са Христос и нашата вяра, само че не формалната вяра, не вероизповеданието, а същността на нашето съотнасяне с Бога – мисля, че тогава това ще бъде възможно.

Веднъж ми се наложи да проповядвам тук, в Оксфорд, върху стъпалата на главната библиотека. И ако може да се върна към това. Поканиха ме за това и чаках утрото, когато трябваше да го направя, като се надявах, че ще ме забравят, защото се страхувах. Но ме повикаха, домъкнаха ме на стъпалата, поставиха голям надпис и аз стоях. А пред мене застанаха двама или трима студенти, които за това и бяха повикани, на които започнах нещо да разказвам. И хората започната да идват: „Какво говори онзи там?”. И се събра тълпа от двадесет, тридесет, четиридесет човека. А аз говорих за своята вяра и хората ме слушаха, защото, на първо място, тогава моят английски език е бил толкова чуждоземен, че им е било любопитно – що за чудовище е този, който говори, а още, вероятно, не съм и говорил това, което им говорят в техните енории. Което обаче беше интересно, беше, че това беше краят на януари, кучешки студ. И аз виждах, че хората, които бяха отпред, някак оцеляват, но тези от задните редици мръзнат, защото студът ги биеше в гърбовете. Спрях и казах: „Ето какво – ако искате да станете вярващи, започнете от практическите неща: тези, които са отпред, на тях им е топло, а на тези, които са отзад, им е студено – така че установете следния ред: докато сте тук преминавайте от първия ред на крайния и дишайте в гърбовете на тези, които са замръзнали”. И така, проповядвах два часа, а те постъпваха както им казах. А след това ми казаха, че съм ги научил да обръщат един на друг внимание, а не да слушат докладчика, мислейки си, че няма никакво значение кой стои до всекиго от тях. Разотидоха се, разговаряйки помежду си, като продължаваха така беседата. А след това имах още едно събрание в храма, и там имаше огромен надпис: „За вярващи входът е забранен”. И част от тези невярващи дойдоха, защото тогава бяха уловили нещо – бяха усетили, че вярата не се заключава само в това да се богословства и да се говорят велики думи за велики неща, а да се диша в гърба на другия или, може би, да се подаде късче хляб, а може би и да поканиш другия да изпие чаша кафе, защото видът му е така замръзнал и е ясно, че джобът му е празен.

11 март 2000 г., Лондон

Записала: В. И. Матвеева

Превод: Борис Маринов

Антоний (Блум), митр. Сурожский „О миссионерстве” – В: Азбука.ру (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udu6q 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме