Църковни престъпления на клирици и лаици (миряни) в православното канонично право

Днес в системата на богословските науки каноничното право се разглежда като предмет, който изучава правовите норми и принципи в живота на Църквата. Прилагането му обаче на практика има функцията на регулатор, т. е. да отсъжда и показва кое е истинно и автентично и кое представлява отклонение или патология в църковния организъм. С други думи, можем да кажем, че каноничното право е критерий дали даден процес, протичащ в църковния живот или конкретна ситуация, е в съгласие с Преданието.

От друга страна, каноничното право дефинира дали комуникацията на църковната със светската власт и влиянието между двете са основани на принципа кесаревото кесарю, а Божието Богу (Мат. 22:21), или биват противни на този евангелски принцип. Поради това тези взаимоотношения успешно могат да се регулират чрез вече формулираните канони относно казуси и проблеми, възниквали в историята на Църквата. Разбира се, предметът на каноничното право може да се разглежда и чисто юридически, каноните и уставите да се приемат единствено като правови норми и всяко тяхно нарушаване да носи съответните санкции. Такова разбиране за църковното право е най-разпространено днес. То само по себе си не е невярно, но трябва дебело да се подчертае, че е непълно, като съществува и реална опасност да се окаже подвеждащо и дори вредно за църковния организъм и да нанесе огромни щети върху църковния живот.

Истинският критерий, който трябва да бъде търсен, е, че каноните отобразяват, доколкото могат, тайната на Божието домостроителство в Христа, т. е. въплътения Христос и богочовешкото тяло на Църквата (по аналогия с Халкидонското вероопределение). С други думи, Боговъплъщението е и остава основният канон в Преданието на Църквата. Така разкрито, каноничното право (предание) има своето неизменно конститутивно начало в христоцентричната онтология на Църквата, а израз на тази онтология са св. Евхаристия и свещенството, съзиждащо себе си в нея и черпещо своята идентичност от свещенството на Христос. Поради тази причина главно на тези две св. тайнства се позовават всички канонически правила както на административното (тайнството Свещенство), така и на наказателното канонично право (Евхаристията) в Църквата.[1]

Всяко пренебрегване или потъпкване както на догматите, така и на каноните, които ги изразяват, означава напускане на Църквата, но не толкова по силата на санкция, а по силата на отхвърляне на общението (общение в Църквата, епархията, манастирската, енорийската или брачната общност). Трябва да се уточни, че църковните наказания не могат да бъдат сравнени със санкции от наказателен или компенсаторен характер, за което ще стане дума в текста.

В контекста на казаното можем да търсим прилагането на правовите норми, включително и осъждането на църковните провинения, извършени от клирици и лаици (миряни), в контекста на отделянето от Евхаристията. Следователно епископът, като извършител на Евхаристията, е разпознаван и като такъв, който да извършва и съд, тъй като е гарант на единството и общението в събранието. Трябва да се подчертае, че неговите решения не трябва да са лични, а да са съборни, т. е. основани върху преданието на отците.

Още в раннохристиянската общност епископът-презвитер и неговият кръг от съпрезвитери се утвърждава като регулатор на църковните спорове и дисциплина, т. е. формира се постепенно т. нар. църковен съд. Податки за това откриваме в посланията на св. апостол Павел, който е възмутен, че християните се съдят в държавните съдилища (1 Кор. 6:1:5; 1 Тим. 3;5; Тит 1:5-10), а не в своята общност.

Поради това още много преди толерирането на християнството в Римската империя след 4 в. епископите се припознават като съдии в раннохристиянската общност поради, от една страна, високия им авторитет, а, от друга – есхатологичното съзнание на ранната Църква, че съдът на езичниците е отъждествяван с княза на този свят,[2] който воюва със светците и който ще бъде победен при пришествието Христово.

Това раннохристиянско съзнание формира и практиката епископите да разглеждат не само църковните, но и граждански и криминални дела. През 4 в., след Константиновия мир, държавата припознава съществуващата форма на епископския съд под формата на collegia, а епископското изслушване (audientia episcopalis – episcoporum), както и приетите на него решения се признават за законни, подобно на всички съдилища в Империята. Гражданските спорове (диспути) са били донякъде ограничени от публичното римско право, но те са се определяли и като случаи от църковно естество („ecclesiastical matters“ = causae ecclesiasticae), що се отнася до нарушаване на църковната дисциплина.[3]

Все пак римските императори от 4-6 в. определят, че криминалните случаи трябва да се гледат на публичен процес, въпреки че Църквата припознава в тях грях, извършен срещу ближния. Това припокриване на престъпленията, що се отнася до правото на държавата и каноничното право, кара имп. Валентиниан Трети през 452 г. да издаде закон, в който дори и епископите да отговарят пред публичен съд при определени криминални престъпления, като например при заграбване на имущество, оскърбление и клевета (pervasio и atroces iniuriae). При много тежки престъпления епископът може да изпрати представител (прокуратор) на процеса, но имп. Валентиниан бързо добавя, че епископът трябва да се нагърби с наказанието.[4] Разбира се, трябва да се уточни, че наказанието винаги се е извършвало от държавната власт.

За всички останали криминални престъпления епископите са се съдели помежду си. По времето на имп. Маркиан (450-457) клириците, обвинени в криминални деяния, е трябвало да бъдат съдени пред архиепископа единствено ако ищецът е съгласен, иначе съдът е ставал пред преторианския префект.[5] Цялата тази практика на съдопроизводства е затруднявала разбирането на компетенциите на църковния и публичен съд, но едно е сигурно: че епископите са имали цялата власт в съдопроизводството над клириците и лаоса (миряните). Те настояват, че престъпления, извършени от клирици и духовници или срещу интересите на Църквата, не са нищо друго освен църковни дела (causae ecclesiasticae).

Чудесен пример имаме при св. Василий Велики, епископ на Кесария Кападокийска (370-379), който пише към commentarensis (служител, отговарящ за публичните затвори) относно заловени крадци, които са проникнали в църквата и са откраднали дрехи, предназначени за бедните. Св. Василий настоява те да бъдат освободени и делото да се препрати към неговата юридическа власт, защото, както епископът настоява, „… за престъпления, извършени в църквата, е наша работа да извършваме промяна“.[6] Това означава, че светителят е искал да замени публичното наказание за кражба с милостта на Църквата и да подбуди извършилите кражба към покаяние чрез учение и наставление Господне (Еф. 6:4 – εν παιδεία και νουθεσία Κυρίου).

Тези думи на св. апостол Павел се припознават за основа на юриспруденцията на епископския съд както към клириците, така и към лаиците, като тя има за цел да доведе онези, които са извършили престъпление спрямо Бога и ближния, да осъзнаят тежестта на греха. С други думи, тя няма за цел наказание и възмездие, а цели съгрешилите или отделилите се от Църквата да се очистят с покаяние, с промяна на начина на мислене и живот (μετάνοια), за да станат отново здрави и функционални членове на църковното тяло, което се храни и расте и действа в светотайнствения опит.

Що се отнася до църковните престъпления на клириците и лаиците, за които каноните свидетелстват, те са най-разнообразни. Общите престъпления и за клира, и за лаоса са отстъпление от вярата (ἀποστασία), като се прави разграничение дали отричането от Христос е извършено съзнателно (умишлено) или поради страх,[7] съответно носещо отлъчване от причастие до края на живота на лаици (миряни) в първия случай, а във втория – до дванадесет години.[8] Що се отнася до съзнателното отричане от Христос, извършено от клирици, те се отлъчват от Църквата. Все пак, ако отричането е станало поради страх от смърт и клириците принесат дълбоко и истинско покаяние, те се приемат в общение като миряни, а в някои изолирани случаи дори запазват сана, но без правото да свещенодействат.[9] Трябва да се подчертае, че забраната за свещенодействие е най-тежкото наказание за онези, които са били извършители на св. Тайни и са притежавали благодатта на свещенството.

Друг тежък грях освен апостасията е ереста, тъй като тя е съзнателно отхвърляне на догматите, които са граница на Църквата. Уличените в ерес клирици и лаици (миряни) сами се самоотлъчват (екскомуницират) от Църквата, която констатира отпадането от църковната общност и съборно произнася анатема над изповядващите ерес. Друго тежко провинение е разколът, който първоначално започва като непризнаване на някои второстепенни въпроси[10] на църковното учение или се изразява в неподчинение спрямо църковната йерархия. Много често обаче разколът преминава в ерес и води до окончателно отпадане от Църквата. Клириците разколници се наказват с низвержение, а лаиците с отлъчване.[11]

Симонията също е тежко престъпление, с което отците постоянно са се борили – за съжаление, неуспешно – през цялата църковна история. Участието и организирането на хиротония срещу пари или получаването на пост в църковното управление е изключително тежък грях, тегнещ върху всички участвали в процеса на избор и поставянето на лицето в съответната длъжност. Под симония се разбира също продаване на св. Дарове, опрощаване на греховете за пари или продаване на каквото и да е тайнство в Църквата. Симонията може да се разпознае и като злоупотреба с власт; ако срещу подкуп се произвежда несправедлив съд или се налага незаслужено наказание, ако се извършва ръкоположение или назначение заради услуга[12] или поради роднински и приятелски връзки[13] (непотизъм), при осъществен натиск от страна на светската власт[14] в избора и назначението. Поради изключителната тежест на греха и последствията от него Църквата приема всеки да свидетелства срещу тази порочна практика, като за участвалите в симония се налага най-тежкото наказание: за клирици – пълно низвержение, а на лаиците – анатема.[15]

Конкретно що се отнася до престъпленията на клирици, те носят след себе си по-тежки последици от тези на лаиците (миряните), защото, от една страна, нарушават църковния ред и дисциплина, а, от друга – съблазняват общността, водят лаиците до отпадане от Църквата (ереси, разкол) и изкривяват Преданието на Църквата.

По-долу ще бъдат изброени и някои от най-тежките църковни нарушения на клирици.

Епископ може да бъде съден и низвергнат, ако извършва ръкоположения, тайнства или св. Евхаристия в чужда епархия без съгласието на местния епископ;[16] ако клирик е под запрещение, а продължава да свещенодейства;[17] ако ръкополага или над него се извършва второ ръкоположение в същата степен,[18] макар преди хиротонията да е извършена правилно от каноничен епископ; ако напуска служението си и се премества в друга епархия без благословение на каноничната власт[19] или продължително време прекарва извън епархията си,[20] като става повод за разпадане на църковната общност. Канонични нарушения още са: неправилно извършване на свещенодействията или въвеждане на нещо ново в реда на богослужението и църковната практика[21] без санкцията на епископския събор; нарушаване тайната на Изповедта;[22] ползване на църковни имоти за лична облага, както и причиняване на вреда на църковното имущество.[23]

Други престъпления, които са истинско изпитание за цялата църковната общност, са свързани с непристойно поведение на клириците и нарушаване на нравствената дисциплина. Това са убийство, прелюбодеяние, блудство, педофилия, пиянство (μέθη), побой, кражба (κλοπή), хазарт, кръчмарство, посещаване на непристойни места несвойствени за клира,[24] донос и клевета (συκοφαντία), оскърбление и подигравка (λοιδορία), нарушаване на клетва (ἐπιορκία), светотатство (ἰεροσυλία), кощунство, нанасяне на повреда на църковни предмети или използването на такива в бита, държавна измяна, заговор. Занимаването с несвойствени работи за сана и неглижиране на служението,[25] занемарен външен вид.[26]

Всички тези престъпления се разглеждат от епископа (митрополита, архиепископа) и неговия съд, който е гарантът, каноничната основа и първопричината на цялото административно развитие на поместната църква.[27] Той има правото на съд на първа инстанция на всички възникнали спорове, които са в рамките на неговата компетенция. Той може да извършва това сам или с други клирици и представлява гарант за законността на решенията, тъй като председателства събора. Ако престъпленията на клира и лаоса са съпроводени със злодеяние, църковният съд предава делото и на гражданския съд.

Трябва да се отбележи, че църковната присъда на каноничния епископ или поместната църква е задължителна за осъдените не само в рамките на епископията, но тя се признава и от цялата Църква.

Клирици и лаици, недоволни от епископските решения, имат право на апелация пред по-висш църковен съд, а що се отнася до спорове между епископии и поместни църкви, като най-висша инстанция са катедрите на Рим и Константинопол.[28]

Що се отнася до духовния характер на църковните наказания, съществува понякога различна, а дори и противоположна гледна точка на каноничното право със светската правна наука поради факта, че църковните съдилища ясно отреждат какъв трябва да бъде подходът в съдопроизводството, тъй като от гледна точка на Църквата в един процес не се вземат предвид светските, а се съблюдават абсолютните еклисиологични критерии. Следователно каноничното право не може да бъде разглеждано като затворена традиционна правна система, а представлява живо предание на пастирската мисия на спасението в Христа. Всеки опит за сухо легализиране би променил функционирането на Църквата и нейния организъм.

Поради това трябва дебело да се подчертае, че отлъчването при ерес и разкол, или нарушаване на нравствеността, не се извършва като наказание, въздаяние за злото с цел възмездие или поради нарушаване на древните правила сами по себе си, а се извършва за да се предпази Църквата от това тя да се превърне в институция от този свят, който лежи в зло (срв. 1 Иоан. 5:19). Това изразява и Хрѝстос Янарас с думите: „Човешкият грях нарушава истината за Църквата не когато институциите и структурите на нейния живот станат светски в границите на човешките слабости, а само тогава, когато се институционализират секуларно, следователно когато се случи самата истина да бъде заменена с мерките и критериите на падналия човек. Тази замяна винаги е била причина за раздвоението между Църквата и ереста. Всяка ерес за Църквата e дилема между нейната истина и институционалното осветскостяване на тази истина“.[29]

Следователно, единствената цел на църковното наказание (отлъчването) е просто констатация, че онези, които са нарушили границите на Църквата (догматичните и нравствени канони) чрез апостасия, ерес, разкол или нравствени грехове, са излезли от църковната ограда.

Поради това църковният съд нарича наказанието епитимия (ἐπιτίμιον), като този термин практически означава забрана за приобщаване към св. Дарове, а по-древното значение на думата още означава лишаване от пълноправие, което кореспондира с факта, че отлъчените, т. е. онези, които са под епитимия, са загубили пълноправното си място в евхаристийното събрание.[30]

Все пак нека да предупредим, че терминът може лесно да доведе до юридическо разбиране, ако епитимията се разглежда като наказание за морално престъпление, следователно трябва отново да се подчертае, че лишаването от причастяване, което винаги е съборен, а не индивидуален акт, трябва да породи желанието за очистване чрез покаяние (μετάνοια) и чрез това отлъчилите се наново да станат здрави и функционални членове на Църквата, които се хранят, растат и действат в светотайнствения опит в св. Евхаристия (срв. Иоан 15:5).

Що се отнася до видовете епитимия, то пълната такава всъщност е анатемата, а частичната е лишаване от причастие само за определено време. Тук дебело трябва да се подчертае, че правото да се налага епитимия е дело само на църковен съд, възглавяван от епископа, а не на отделен енорийски свещеник или „духовен наставник“ – както много често се случва днес.

При искрено покаяние и желание за връщане в църковната ограда отците на Църквата винаги прилагат принципа на икономѝя[31] (οἰκονομία, dispensatio) независимо от продължителността на срока на отлъчване, предписан от каноните.[32] Този принцип е необходим в православното канонично право като напомняне за апофатичността на институционалната структура[33] на Църквата, която всъщност не е нищо друго, освен Тяло Христово (1 Кор. 12:27), облечено в институционалните одежди на този свят.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 1 (178), 2023, с. 79-86 (бел. ред.).