Есхатологичното съзнание на Църквата за възкресението като отговор на въпроса за страданието и смъртта

За всеки човек, който живее днес, е ясно, че сме заобиколени от страдание. Изминалият 20 век се оказа най-кървавият в историята на човечеството и не успя да научи обществата да избягват злото (= греха). Самото то се оказва толкова мощно, че всеки човек неминуемо се сблъсква с него със същата сила, с която се е сблъсквал и древният човек. Поради това ние стигаме до извода, че злото (= грехът) царува в този свят и неговата мощ причинява смърт (срв. Рим. 5:21). Смъртта е апогеят на злото, ние се движим в нея, тя ни заобикаля независимо от социалното ни положение, мъдрост, финансови възможности. Опитваме се непрекъснато да я избегнем, но тя присъства навсякъде. Достатъчно доказателство са всекидневните медийни репортажи за престъпленията срещу личността, войните и конфликтите в Близкия изток, Африка и терористичните актове в модерните западни мегаполиси. Чрез болестите, катастрофите и нещастните случаи, тя „влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите” (Иер. 9:21). Тя отнема онези, които обичаме, и прекъсва взаимоотношенията ни с възлюбените. Тя е наречена всеядица смърт.[1]

Властта ѝ е толкова голяма, че колкото и да напредва медицината, се оказват верни думите от Писанието, че „човек не е властен над духа, за да удържи духа, и няма власт над смъртния ден” (Екл. 8:8). Тя тласка до отчаяние философите като Хайдегер или се отрича като абсурдна от „свободата” на Сартр, но тя остава „мелница”, за която хората са мливо, която захваща всеки човек за краката и го смила според думите на св. Юстин (Попович).[2]

Четейки Писанията, виждаме, че Бог „не е сътворил смъртта и не се радва, кога гинат живите” (Прем. Сол. 1:13). Смъртта е резултат от грехопадението на Адам и Ева, които, изкушавани от дявола, избират да съществуват автономно, без общение с Бога, Който е изворът на живота. Те избират да черпят сили от тварната си природа, поради което започват да се разболяват и да умират, като с тях умираме и ние – чадата им. Целият човешки род носи последиците от техния избор – законът на тлението. Това означава, че смъртта не е естествено състояние на човека и тлението не е естествено свойство на тялото. Едва чрез грехопадението смъртта е станала свойствена на нашата природа, а чрез нас – и на цялото творение.

Следователно грехът не се изчерпва с квалификацията на морална категория, а е избор на свободната воля, който носи своите последици на отделяне от Бога (и от ближния). Това означава, че всеки грях е отделяне и своеобразна смърт.

Следователно Бог не е виновен за смъртта. Той не се радва „кога гинат живите” (Прем. Сол. 1:13), а напротив, тъжи и плаче за смъртта на човека в лицето на мъртвия Лазар и страда с онези, които изпитват болка от раздялата, която смъртта причинява. Господ, виждайки сестрата на Лазар, Мария „… да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж. Иисус се просълзи…” (Иоан 11:33-35). Тези богочовешки сълзи са пълни със съпричастие. Те са изплакани за всекиго, който вкусва смърт, и, както виждаме в дадената ситуация, Господ действа абсолютно радикално – възкресява четиридневния мъртвец.[3]

Този пример ни кара да вярваме, че Христос е съпричастен на плача на всеки от нас пред лицето на смъртта. Той страда с отчаяния съпруг, който изнася мебелите и пердетата от семейната спалня, за да ги постави в болничната стая на палиативното онкологично отделение, в което умира жена му, искайки тя да си замине, все едно си е вкъщи. Бог е съпричастен и към сълзите на младата майка, която не позволява десетки часове починалото ѝ тригодишно дете да бъде изнесено от стаята – за погребение. Тя го целува и тихо му говори, напразно очаквайки отговор. Тези на пръв поглед отчаяни постъпки означават, че любовта винаги е примесена с надежда и готова на радикални решения.

В плача си за Лазар Христос е чувствал болката на всички, които умират, и страданието на близките, породено от загубата на онези които обичаме. Христос става съпричастен на болката на началника на синагогата Иаир, оплакващ мъртвата си дванадесетгодишна единствена дъщеря (Лука 8:41-56). Той е чувствал отчаянието на вдовицата, загубила едничкият си син, радост за очите и утешение във вдовството ѝ (Лука 7:11-16). Той е усещал и болката на майките, бащите и децата, които са умирали в концентрационните лагери „Аушвиц”, „Дахау” и „Равенсбрюк”. Чувствал е страданието им в резултат от медицинските опити на д-р Йозеф Менгеле и д-р Едуард Вирт. Страдал е за умиращите във войните, за онези, които са били в лагерите на ГУЛаг, Камбоджа, Диарбекир, Питещ и Белене, и за близките им.

За да понесе всички болки на плещите си, Той страдà за нас – гол, бичуван и унизен, докато накрая не бе екзекутиран с достойна смърт,[4] подобаваща за цар на Иудея (Иоан 19:19), а подобно на животно, изведен извън стените на града бе разпънат на кръст. Там, на Голгота, Христос понася всяко страдание и всяка смърт на хората от Адам до днес. Той понася и нашето лично страдание, и това на бъдещите поколения – акт, който остава невъобразим за човешките умове. На Кръста Христос взема върху Себе си страданието на всички насилени деца и жени от века – на всеки военен конфликт, на нечовешкото мъчените в затворите, понася болката за всеки извършен грях и всяко престъпление. И Той избира да направи това доброволно, поради Своето човеколюбие – да слезе в ада, в бездната на богооставеността.

Христос е единственото ново под слънцето,[5] слязъл от небесата и въплътил се за нас от светата Дева. Той е Нова Пасха, изваждаща ни от смърт към живот, Разрушителят на мелницата на смъртта.

Бог е станал човек, плът и кръв, „та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола, и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство” (Евр. 2:15).

Днес обаче мнозина продължават да задават въпроси, засягащи теодицеята. След като Христос е възкръснал, защо все още хората продължават да страдат и да умират? Нима Господ е справедлив, щом все още има толкова много грях, болка и смърт в света?

Църквата говори чрез своя Символ, че вярва не в спиране на страданията и смъртта, а във възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Тя осъзнава, че смъртта, макар и победена чрез Христовото Възкресение, действа в пълната си сила, а страданието все така продължава да съпровожда човешкия род. Различното обаче е вярата ни в Христос, която ни дава есхатологичното усещане, че Господ Иисус, Победителят на смъртта, ще изтрие от лицето на страдащите „всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина” (Откр. 21:4).

Тази промяна от смърт към живот е отвъд времето и пространството и е изключително обнадеждаващ факт, че нашето страдание и смърт в крайна сметка вече са утешени в есхатона поради обещанието, че „най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26). Това означава, че колкото и да страдаме и да губим хората, които обичаме, ние вече предвкусваме живота с Христос в „царство непоколебиво” (Евр 12:28).

Това е усещал и големият богослов и историк Оливие Клеман, който, лежейки на смъртното си легло, споделя, че времето на умиращия е очакване; че умирането е пълно с упование; че вярата преобразява мрака в надежда и смъртта във възкресение: „Не вярвам, че умираме самотни: Христос ни очаква, чака всекиго от нас дори в най-самотната му смърт, обзета от най-голямо отчаяние”.[6]

Тези думи потвърждава и опитът на специалистите в палиативните грижи, които свидетелстват, че онези, които имат доверие в Бога, в края на живота си имат някакъв парадоксален мир.[7]

Този мир и тази тиха радост са безспорно поради вярата в Христовото възкресение Смъртта е станала врата към Христос, станала е средство за утвърждаване на вечния живот. Тя вече не е наказание за отпадането ни от Бога, защото Христос, приемайки да умре и възкръсвайки, ни дарява безсмъртие.

Той ни говори изключително категорично в Евангелието: „Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери” (Иоан 10:9). Думите Му означават, че Той е с нас както в процеса на умиране, така и в смъртта, и поради това колкото и да е трудно, трябва да Му се доверим, като това доверие също е въпрос на личен избор: „Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло… За свидетели пред вас призовавам днес небето и земята: живот и смърт ти аз предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти…” (Втор. 30:15, 19).

Ако погледнем смъртта в есхатологична перспектива, ние можем да я приемем не като наказание и страдание, а като инструмент на божествения промисъл. Св. Максим Изповедник († 662 г.) смята, че в светлината на Христовото възкресение смъртта на човека ограничава последствията от отпадането на човека от Бога. Като нямаща собствено битие, смъртта парадоксално се превръща в средство за утвърждаване на живота – при това на вечния живот.[8]

Св. Максим пише, че смъртта на човека „е била необходима за унищожаване на неправедното наслаждение (т. е. грехопадението) и възникналите впоследствие от него най-справедливи затруднения, които разкъсват страдащият човек, получаващ своето раждане чрез наслаждение в тление и завършващ своя живот също в тлението чрез смъртта”.[9] Поради това е било нужно Христовото възкресение, което да унищожи този порочен кръг на грях и смърт: „Господ, ставайки Човек, създал за естеството (човешкото) друго начало, второ раждане от Светия Дух… Господ, обезсилвайки порядъка на смъртта, извършва осъждане на греха, но не и осъждане на природата… смъртта Му станала наказание само за греха, а не наказание на естеството… (и) поради това получават в Господа ново битие онези, които по собствена воля се възраждат чрез Христа в Духа, чрез банята на Пакибитието (= Кръщението)”.[10]

Подобно на св. Максим говори и св. Йоан Златоуст († 407 г.). Той е категоричен, че с телесната смърт човекът получава полза, тъй като „злото не е станало безсмъртно”,[11] т. е. не е едно вечно съществуване на човека в греха, и в края на краищата наказанието за непослушанието (= смъртта) се е превърнало в „неизказано човеколюбие”.[12]

Що се отнася до тлението на тялото като моментно състояние, друг отец – св. Ириней Лионски († 202 г.), говори изключително обнадеждаващо: „Макар и тялото да се разрушава с времето, това негово разрушение всъщност е голямо благодеяние и доколкото тялото преминава „в горнилото на земята”, то ще бъде възсъздадено. Струва ни се, че в земята то се унищожава, но всъщност се очиства и осветлява”.[13]

Говорейки за смъртта, св. Григорий Паламà настоява, че макар физическата смърт да е зло за човека, то „смърт в истинския смисъл на думата е смъртта на душата”.[14] Светецът настоява, че тя е поправима чрез доверието в Бога, чрез подвига (= борбата със страстите), чрез победата над греха. Такъв човек, който избягва греха, „не ще се уплаши от приближаващата смърт на плътта, като има в себе си истинския живот, който по-скоро сам ще отдаде на смъртта отнеманото”.[15] Това означава, че според св. Григорий физическата смърт е временна, тъй като „Възкресението ще бъде последвано от истинско нетление и от съвечен с Бога живот”.[16]

С това съзнание, че смъртта е победена, понеже Христос победи смъртта и „тя не можеше да Го удържи” (Деян. 2:24), са отивали на мъчения с радостни сърца християните от първите векове. Тяхното ликуване е смущавало тълпата на Циркус Максимус в Рим и мнозина зрители са повярвали в Христос поради свидетелството на тези мъченици. Радостта им е била неземна, те не са вярвали в смъртта, а са вярвали в Христос, „земята на Живите” (η χώρα των ζώντων) и са Го следвали в смъртта, „където и да отиде” (Откр. 14:4).

Св. Атанасий Велики († 373 г.) описва това тържество над смъртта, изразено с подвига на мъчениците с думите: „Поради това, че Спасителят е възкръснал с тяло, смъртта вече не е страшна, но всички вярващи в Христа я презират като нищожна и по-скоро биха решили да умрат, нежели да се отрекат от вярата си в Христа. Тъй като знаят, че умиращите не погиват, а са живи и чрез възкресението стават нетленни. Единствено лукавият дявол, древното зло, е издевателствал над нас със смъртта и е останал истински мъртъв (…) Хората, преди да повярват в Христа, се страхуват от смъртта и се боят от нея, а когато пристъпят към Христовата вяра и към Христовото учение, дотолкова пренебрегват смъртта, че с готовност се устремяват към смъртта и стават свидетели на Възкресението, извършено от Спасителя в обезвластяването на смъртта; даже и младите по възраст бързат да умрат, и не само мъжете, но и жените се учат как да се борят със смъртта”.[17]

Това есхатологично съзнание на Църквата за победата над смъртта и презирането на страданията може да бъде почувствано и днес. То не е изгубено във вековете, тъй като все още има мъченици за вярата и подвижници на благочестието.

Достатъчно е да отидем на празника Пасха (= Великден) и да усетим как радостта от победата над смъртта прераства в опиянение. Ежегодното четене на Пасхалното слово на св. Йоан Златоуст преди причастяването на народа на св. Литургия е изразител на това съзнание: „Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се всички от нея! За блудните синове небесният Отец е заклал угоен Телец: никой да не излезе гладен! Всички се насладете от този пир на вярата, всички се възползвайте от богатството на благостта!… Никой да не се бои от смъртта, понеже Спасовата смърт ни освободи от нея! Изтреби смъртта овладеният от смъртта Жизнодавец… „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?”… Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба, защото Христос, Който възкръсна из мъртвите, „за умрелите стана начатък” (1 Кор. 15:20). Той пръв възкръсна като Глава, а подир Него в свое време ще възкръснем всички ние, Неговите членове! Нему слава и държава (владичество) во веки веков! Амин!”[18]

Това слово представлява апогеят на християнството. Неслучайно то е произнесено на Евхаристията, която като събитие прави реално общението ни с Господа, присъстващ в Своята Църква. Поради това нека Му се доверим като на приятел (срв. Иоан 15:14), защото Той е с нас и е всичко за нас. Той е, както казва митр. Калистос (Уеър), „както крайната, така и началната точка. Той е домакинът, Който ни посреща в края на пътуването, но Той също е и спътникът, Който е редом с нас на всяка крачка от пътя”,[19] което означава и в живота, и в смъртта; и във възкресението за вечно тържество в Неговото царство.

* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (132), 2018 (бел. ред.).