Пандемия и духовен живот

В деня, в който Световната здравна организация обяви епидемията от COVID-19 за пандемия,[1] стана ясно, че цялото човечество е изправено пред грандиозни промени, засягащи свободното придвижване на хора и функционирането на елементарния социален живот.

Държавите първоначално прилагаха различни подходи в ограниченията, като постепенно уеднаквиха мерките за забавяне на разпространението на вируса и издадоха стриктни нареждания за социална изолация и забрана на събиранията на едно място. Тези нареждания автоматично затвориха християнските храмове в Западна Европа. На Балканите светската власт забрани посещаване на богослужението от страна на миряни (Гърция, Сърбия и Румъния[2]). Църквата на Божи гроб в Йерусалим също затвори вратите си за поклонници, като това стана факт и за Света гора и нейната монашеска република. В България, Грузия и Русия храмовете останаха отворени, но представители на висшия клир призоваха християните да се въздържат от обществено богослужение.[3] С оглед разпространяващата се зараза сериозен апел отправи и Московският патриарх Кирил, който наблегна в проповедта си християните да не посещават храмовете в този период.[4]

Нещо повече – появиха се редица дебати както в медиите, така и в църковните среди относно това дали заразата може да се предава и чрез св. Причастие. Най-авторитетните мнения бяха формулирани като теологумени.[5] Това бяха статиите и изказвания в социалните мрежи на архим. проф. Кирил (Говорун), който твърди, че възможността от заразяването чрез св. Причастие е реална, че вирусът е Божие творение и че св. Дарове не са привиден хляб, а реален, който понякога плесенясва: „Смятащите, че вирусът не може да се предаде чрез причастието, изхождат от това, че Тялото Христово е абсолютно добро, а вирусът е зараза, т. е. зло. А доброто не може да предава зло. Но вирусът е зараза само за нас, та дори и не за всички, тъй като мнозинството от нас ще го пренесат, без дори да забележат. И така вирусът е част от Божието творение. Като физическа реалност вирусът е благ, както и всичко сътворено в този свят. Обаче те (вирусите) могат да убият нашето тяло, тъй като то още не е възкръснало. При това те могат да се предават чрез Евхаристийното Тяло Христово (Св. Дарове), тъй като вирусите не са онтологично зло, а част от Божиите творения. Такава частица е и Penicillium, с който свещениците много добре знаят, че може да плесеняса евхаристийното Тяло Христово… Грешката на онези, които смятат, че не може (вирусът) да се предава чрез причастие, е докетическа, тъй като те смятат, че Тялото Христово, включително и евхаристийното (св. Дарове), е неподвластно на законите на природата“.[6]

От друга страна, противоположно мнение изказа проф. прот. Николаос Лудовикос, който напълно отрича възможността за заразяване чрез св. Причастие, основавайки се богословски върху действието на Божията благодат, която освещава и предпазва онзи, който се причастява: „… честнѝте Дарове, дори ако претърпят външна повреда (като например мухъл) или ако неволно (или хипотетично злонамерено) се смесят с вируси и микроби, съществуващата благодат не позволява те да бъдат вредни за здравето на вярващия именно защото, както изтъква св. Симеон Нови Богослов, те вече са реалност и присъствие на Царството Божие (срв. думите на Христос: „и ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди“ – Марк 16:18)“.[7] Опит за оборване на твърденията на о. проф. Н. Лудовикос направи доц. д-р ик. Теодор Стойчев в статията си „Светата Евхаристия не е магически ритуал“,[8] като неговата позиция беше близка с позицията на о. проф. Кирил (Говорун).

Думите на отец проф. Говорун и на отец доц. Стойчев представляват сериозен риск да се обезсмисли Боговъплъщението, тъй като то е основа и на евхаристийното богословие на Църквата. Лично аз не мога да се съглася с тях.

Тук бих приложил обобщаващия анализ на о. д-р Хризостомос Кутлумусиану, който пише: „Когато Христос се предлага като хляб, Той не променя естеството на хляба, а неговата „икономѝя“. Човешката природа на Христос беше страстна, но в същото време беше едно с Божеството и по тази причина не можеше да бъде обхваната от смъртта. И както Неговото тяло беше мъртво и възкръсна, тъй като не се беше отделяло от Божеството, по същия начин, когато приемаме това тяло, ние предвкусваме възкресението. Както Христос страда като човешко същество и все пак действа като Бог, по същия начин осветените елементи, въпреки че подлежат на „страдание“ и тление, действат върху нас като нетварна божественост“.[9]

Така, основата и идентичността на Църквата не може да е причина за заразяване, а единствено може да е лек за безсмъртие (φάρμακον ἀτανασίς), както говори и св. Игнатий Антиохийски.[10]

Що се отнася до заразяването на хора, събрани на едно място поради вирулентността на вируса, се наблюдава следното. Въпреки апела на патр. Кирил, в Руската църква изключително остро се повдигна въпросът дали храмовете трябва да се посещават масово за богослужения за пасхалния период. Споровете се водеха от яростни защитници на тезата, че опасността от вируса е преувеличена.[11]

За съжаление някои представители на руския клир отричаха научните данни за разпространението на вируса и опасността от него, както и лекарските препоръки, и ги осмиваха.[12] Въпросните духовници призоваваха към масово участие в службите и заклеймяваха като маловерци онези, които оставаха в домовете си поради страх от това да не се заразят сами или да не заразят някого. Те отхвърляха съвета на медицинските власти да не бъдат целувани иконите, кръста и ръката на свещеника, както и за дезинфекцирането на лъжичката за св. Причастие.

Подобни мнения имаше и в БПЦ. На вратата на сливенския катедрален храм беше поставен надписът: „Зона свободна от COVID-19“,[13] а Ловчанският митр. Гавриил обяви, че в църквата „никога не се е предавала и разширявала зараза… Никога не е имало епидемии в църквата“ и че човек може да се зарази единствено ако му е слаба вярата.[14]

Независимо от тези становища обаче започнаха и първите заразявания на свещенослужители, както и смъртни случаи (в Русия починаха патриаршеският секретар Александър Агейкин, еп. Вениамин Железногорски, бившият митр. Йона Астрахански и Камизякски, а в Сърбия почина еп. Милутин Валевски). Киево-Печерската лавра стана огнище на зараза, а нейният настоятел митр. Павел (Лебед), който категорично и демонстративно отказваше да се подчини на апела на патр. Кирил и медицинските съвети, се зарази. От подопечните му двеста души в обителта се разболяха сто и петдесет; заразени се оказаха всички свещеници. От братството починаха трима (архимандрит, йеродякон и монах). За съжаление положението с болестта ескалира и в други емблематични обители на руското православие като Троицко-Сергиевата лавра. В обителта може би най-трагичното в създалата се ситуация беше това, че заразен послушник се самозапали в състояние на афект и почина от изгарянията си.[15] Заразени бяха установени и в Свето-Eлисаветинския манастир в Минск и Серафимо-Дивеевския манастир.[16]

Равносметка на трагичната ситуация със заразяването в църквите през Великия пост направи ректорът на Московската духовна академия еп. Питирим (Творогов). След излекуването си той се обърна отново към християните в социалните мрежи с призив да не идват в храма, като с това да пожалят епископите, свещениците и медиците, които умират, лекувайки болните. Той наблегна, че се е заразил именно в храма, и описа тежката ситуация в Академията и манастира.[17] „Цялата тази ситуация породи и горчиви плодове на разделение. Някои казваха, че затварянето на храмовете е гонение срещу православието и заподозряха световен заговор. Отвъд фантазиите и страховете реалността е друга и това е пандемията. Никой не ни кара да се отречем от Христос, да се отречем от Евхаристията, чрез която Христос отново се явява и присъства в този свят. В тази ситуация ние като Църква сме призвани да претърпим своеобразна жертва, неучастие за определено време в богослуженията, за да може да се преодолее пречката пред това участие – вирусът, който причинява COVID-19. За съжаление чрез страховете и разделението си ние успяхме да демонстрираме своя егоизъм, когато критикувахме, от една страна, онези епископи, които призоваха чадата си да останат по домовете си, а от друга страна, онези духовници, които призоваха хората да дойдат в храма. Разделението беше факт“.[18]

Докато заразяването на цели църковни общности в Русия вече е реалност донякъде поради подценяването на инфекцията, то на Балканите (Сърбия, Гърция, Румъния) това не се случи, най-вече благодарение на наложените ограничителни мерки.

Що се отнася до православните енории в Западна Европа, още на 18 март 2020 г. (сряда на третата седмица на Великия пост) за онези общини, които са към диоцеза на Вселенската патриаршия, Константинополският патриарх Вартоломей поради големия риск от предаване на COVID-19 нареди до края на март да се прекратят всички обществени богослужения, като храмовете останат отворени за частна молитва, а ставропигиалните манастири да продължат богослужението в рамките на монашеската общност, но да затворят вратите си за поклонници. Всички стриктно да спазват предписанията на здравните служби.[19] Тези мерки бяха потвърдени и удължени с второ комюнике от 31.3.2020 г.[20]

Въпреки наложените ограничения, съвсем естествено богослуженията, макар и без миряни, не престанаха да бъдат извършвани през Великия пост.

Единствените, които участваха, бяха свещеник (епископ, дякон), певец (псалт) и клисар (или двама певци), и то при затворени врата.[21] Уникалната ситуация без аналог в църковната история, при която милиони християни стоят затворени по домовете си, и то в най-интензивния богослужебен период на Великия пост, съвсем естествено доведе до това службите да започнат да се предават онлайн в социалните мрежи. Първоначално отделни енории и манастири започнаха да излъчват ежедневното богослужение, а след това се присъединиха големи патриаршески, митрополитски и епископски центрове.

С оглед на пандемията и богослужението изключително ценно интервю пред сръбска медия даде Пергамският митр. Йоан (Зизиулас), който наблегна върху това, че Църквата без своята Литургия (Евхаристия) е невъзможна; че е приемливо отслужването ѝ да бъде от свещеник с двама или трима миряни, но излъчването по интернет или по телевизията той определя като неблагочестиво.[22] В разговора архиереят съветва свещениците да канят регулярно ограничен брой лаици (миряни) от енорията, а онези, които не могат да присъстват, да четат текста на възкресната утреня в домовете си, но без да гледат Литургията в интернет. По този начин според него християните могат да се редуват всяка седмица по петима души (според изискванията в Сърбия най-много петима души могат да се събират на едно място).[23]

За съжаление с оглед на рестрикциите в различните държави съветът на многоуважавания митр. Йоан (Зизиулас) се оказа напълно неприложим. Що се отнася до православната диаспора в Западна Европа, то почти навсякъде православните енории използват храмове на Римокатолическата църква или протестантските църкви, които бяха затворени в кризата. За мнозинството свещеници все пак остана възможността да отслужват Литургията в домовете си, в кръга на своите близки, като някои от тях по молба на енориашите си я излъчват в социалните мрежи, напълно осъзнавайки богословската проблематичност на това, тъй като самите енориаши не могат да приемат св. Причастие.

Такова беше и благословението на Негово Високопреосвещенство митр. Антоний, който в своето архипастирско послание към клира, монашеството и епархиотите на Западно- и Средноевропейската епархия на БПЦ (от 18.3.2020 г.) написа: „Благославяме нашите свещенослужители там, където храмовете са вече затворени поради извънредната ситуация, да извършват полагащите се богослужения и светата Литургия в дома си, само в присъствието на своите домашни. По възможност нека се свържат с членовете на църковната община и ги уведомят за часа на богослужението, за да могат в този час всички да пребъдват в обща молитва. Ако има възможност, може службите да бъдат предавани онлайн“.[24]

Всичко това поставя редица въпроси пред нас, на които се опитваме да намерим отговор, и то преди всичко с нужното смирение. Явно трябва да приемем, че Господ е допуснал за определен период да не можем да се причастяваме със св. Тайни и да бъдем благодарни за Неговия благ промисъл за нас. Той знае най-добре причината за това допущение, но вижда и нашето желание да се съединяваме с Него. Трябва да разпознаем настоящата невъзможност за участие в богослужението като своеобразна жертва, като разпъване, като лишаване от нещо важно, без което не можем: трябва да осъзнаем, че неучастието в богослужението е продиктувано от една цел и тя е да запазим живота на ближните, да виждаме себе си като възможна заплаха за тях и така, лишавайки ги от нас, да ги предпазим и от заплахата, която представляваме за тяхното здраве.[25]

Същевременно трябва да се подчертае, че лишаването от Евхаристията е съпроводено с особена болка и подвиг, тъй като съзнаваме, че се лишаваме от св. Причастие заради другия, за да го запазим от болестта – нещо, което извън контекста на пандемията звучи парадоксално. Това прави периода на Великия пост и Пасха още по-трудни за нас и, подобно на св. Мария Египетска в пустинята, ние изпитваме какво е да се подвизаваш без утешението на св. Дарове.

Ако ситуацията с COVID-19 продължи или се наблюдава втора или трета вълна, то Църквата ще трябва да намери решение на невъзможността за причастяване на миряните. Ако храмовете се затварят за по-дълги периоди, единият вариант е да се ръкоположат повече дякони, които да преподават св. Дарове по домовете, както е било в древната Църква. От друга страна, тук бих приложил думите на св. Василий Велики, който говори за причастяването на миряните от собствените им ръце – нещо, което може по крайна икономѝя да се прилага по времето на пандемията: „А че ни най-малко не е престъпно, ако някой по време на гонения поради отсъствието на свещеник или служител (= дякон) по необходимост приема Причастието със собствената си ръка, би било излишно да доказваме, защото многовековният обичай го показва на дело. Тъй както всички, които безмълвстват (монашестват) в пустините, където няма свещеник, пазейки Причастие в дома си, сами себе си приобщават. А в Александрия и Египет всеки от лаиците най-често има Причастие в дома си и сам се приобщава, когато поиска. Понеже щом един свещеник веднъж е извършил и преподал Жертвата, този, който я е приел като всецяла, като се причастява ежедневно, справедливо трябва да вярва, че приема и се причастява от този, който я е преподал. Тъй както в Църквата свещеникът преподава част, а приемащият с пълно право я държи и по този начин със собствената си ръка я поднася към устата си. Понеже еднаква сила има дали приема някой от свещеника една част, или едновременно много части“.[26]

Целта на преживяната карантина и невъзможността да се събираме би трябвало да принесе благодатно покаяние, за да осъзнаем какво е всъщност Литургията за нас.[27] Да разберем, че досега сме имали съзнанието за Евхаристията като даденост, че често пъти безотговорно сме се отнасяли към нашата подготовка.

Но цялата тази ситуация не можа да помрачи празника на Пасха тази година, който беше уникален. Реалната заплаха от вируса направи така, че се разкриха слабостите на нашето маловерие, рухна вярата във всесилността на науката и медицината, вярата в себе си и в собствените сили, т. е. смирихме се и поискахме да сме с Христа.

Когато Господ Иисус Христос изцелява физическата болест, Той иска да изцели човека и от смъртта (телесна, духовна). Той не идва единствено като лечител, а и като такъв, Който възкресява мъртви – дъщерята на Иаир (Лука 8:41-56), сина на вдовицата (Лука 7:11-17), четиридневния в гроба Лазар (Иоан 11:1-57). Той идва, за да победи нашия неприятел, последния враг – смъртта (1 Кор. 15:26). Следователно, колкото и да ни е трудно, ние не трябва да имаме причина да се страхуваме. Изключително важно е сега, по времето на тази пандемия, и след това да основем живота си върху Евангелието, върху личността на Христос, Който ни е дал възможност да участваме в Неговия живот.

Така, фактът на Възкресението ни дава отговорите на всички въпроси. Христос е победил смъртта – бидейки вечен, се е смирил докрай и е приел смъртта, за да порази самата ѝ същност. Допуснал я е да мине през Него, за да я унищожи. По този начин Той е отговорил на най-същностното екзистенциално търсене на битието ни, а то е да живеем без страх от смъртта. Пример за такъв живот безспорно остават за нас мъчениците и древните християни.

През 262 г. в Александрия имало гражданска война, а по същото време и гонение срещу християните, и чума. Било времето на Великия пост, а св. Дионисий Александрийски пишел писма до християните: „Скоро към бедствието на гражданската война се прибави глад и чума… Болестта не ни подмина, но поразяваше повече езичниците. Много от нашите братя от преизобилието на милосърдието и братолюбието не жалеха себе си и се поддържаха един други, като без страх посещаваха болни, безотказно им служиха, грижейки се за тях ради Христа, радостно умираха заедно, изпълвайки се с чуждото страдание, заразяваха се от близките си и доброволно вземаха върху себе си техните страдания… Така си заминаха от живота най-добрите от братята: свещеници, дякони, миряни – тях ги засипваха с похвали, тъй като такава смърт е възможна заради велико благочестие и крепка вяра и се смята равна на мъченичество… При езичниците беше напълно различно, заболелите ги изгонваха от дома, изхвърляха най-близките си, изваждаха на улицата полумъртвите, оставяха труповете без погребение – бояха се от смъртта“.[28]

Примерът, цитиран по-горе, показва какви трябва да бъдем и ние, какъв трябва да бъде нашият идеал. Не става въпрос да отидем на доброволно заразяване, а да не се страхуваме от смъртта, да обичаме нашия ближен дори по времето на пандемията и да се радваме. Това означава да отговорим на чудния поздрав на ангела към жените-мироносици, дошли да помажат мъртвото тяло Иисусово, а после и на поздрава на Самия възкръснал Господ, Който се явява и им казва: „Радвайте се“ (Мат. 28:9).

Поради това и в тези скърби радостта ни трябва да бъде пълна, а ако нямаме радост, то със сигурност се уповаваме на нещо друго, а не на Христа. Нека помним, че нищо не може да ни отлъчи от Неговата любов, нищо не може да ни отдели от Него, защото Той възкръсна от мъртвите и със смъртта си смъртта победи, и това Той направи за нас.

* Текстът е написан през призмата на свещеник, който извършва служението си в Западна Европа.
За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (151), 2020, с. 5-12 (бел. ред.).