Преданието в Православната църква не е автоматично и автоматизирано следване и възпоменаване на миналото, а живо, динамично осъществяване на вечната истина на Богoвъплъщението.
Преданието в Църквата е дарът, който приемаме от Христос – чрез апостолите и предстоятелите в евхаристийното събрание, и залог, който се пази от и в Църквата. Св. ап. Павел говори за него: „Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен…“ (1 Кор. 11:23-27).
Като подчертава този евхаристиен характер на Преданието, св. Ириней Лионски, епископ на църквата в Галия (ок. 140-202 г.), казва, че то обхваща Христос, т. е. Църквата, Кръщението, епископите и верните, правата истинска вяра, даровете на Светия Дух, църковния и богослужебния порядък и организация.[1]
Тази евхаристийна непрекъснатост на Преданието е възможна само в св. Литургия (= Евхаристията) и се явява единственото автентично богословие, което се реализира и потвърждава в литургичния опит на Църквата. Така формулировката lex orandi lex credendi[2] не е някакво отвлечено размишление за Литургията, а критерий, конституиращ църковния живот.
От позицията на днешното време с безпокойство можем да отбележим, че през последните няколко века този критерий е бил подменен, като в резултат от това в християнското съзнание се е подменило и самото възприемане на същността на Църквата.
Този проблем естествено е довел и до промени във възприемането на самото Предание. Първопричината на тази дълбока криза е в проникването през последните няколко века на западното, схоластическо богословие в православието.
„Вавилонският плен на православното богословие“,[3] за какъвто говори прот. Георги Флоровски, е изменил църковния живот до неузнаваемост, тъй като е разкъсал органичната му връзка с Евхаристията като същност на Преданието. Така св. Литургия се е превърнала във велика мистерия, но не в автентичния християнски смисъл, а в грубия езически елинистически смисъл. Вследствие от това за повечето християни днес Литургията е сведена до един формален ритуализъм, примесен с пиетизъм, основан на психологията и облечен в назидателно-мистичната атмосфера на богослужението. Автентичният църковен етос (начин на живот) е подменен с практическо индивидуално благочестие.[4]
Така църковният живот се ограничава до чисто индивидуални религиозни преживявания, които нямат никаква връзка със св. Евхаристия. Нещо повече, Евхаристията престава да се възприема като Литургия, като общо дело на народа (έργον του λαού) и събрание (σύναξις) на верните в Христос, а като символично представяне на земния живота на Спасителя и Неговата жертва. Св. Причастие не се осъзнава като единение с Христос, като общение (κοινωνία) с Бога и един с други, а се възприема като част от „личното“ усъвършенстване и награда за морален живот след определен вид индивидуална аскеза. След всички тези негативни последствия трябва да изтъкнем и най-главното.
Със загубването истинския смисъл на Преданието самите верни са престанали да възприемат себе си като λαός – народ, който има специално място в евхаристийното събрание, който в съслужение със своя предстоятел извършва Евхаристията и става народ – тяло Христово (1 Кор. 12:27), а верните – Негови членове. Помрачено е и съзнанието, че само и единствено в Евхаристията лаосът, народът Божи (λαός του Θεού), може да потвърди себе си като „царствено свещенство, народ свет, люде придобити“ (1 Петр. 2:9), и че това е уникалната му идентичност, място и служение в Църквата. От всичко това може да се заключи, че е загубено съзнанието за онтологичния статут на лаоса и за това, че той има решаващата роля в църковния живот да избира от себе си епископи, презвитери и дякони, което е залог за правилното функциониране и възрастване на Църквата.
Възвръщането към един автентичен начин на живот в Преданието и откриването на изначалното – а това означава и правилното – място на лаоса, е възможно само ако се преоткрие отново богословието на отците, които никога не са разделяли богословието от живота. Нещо повече, ще видим, че за тях Евхаристията винаги е била център на богословието par excellence, център, в който се разкрива цялото Предание и функционирането на църковното тяло и служенията в него.[5] За това св. Ириней Лионски свидетелства, като посочва истинския център и извор на богословието и живота в Църквата: „Нашата вяра (ἡ γνώμη – мнение, убеждение) е съгласна с Евхаристията и Евхаристията потвърждава (нашата) вяра (ἡμῖν δέ σύμφωονος τῇ γνώμῃ ἡ Εὐχαριστία καί ἡ Εὐχαριστία βεβαιοῖ τήν τῇ γνώμην).[6] Тук под израза „нашата вяра“ (убеждение) св. Ириней означава вярата на отците на Църквата, а оттам – и вярата на лаоса, чиито евхаристийни събрания те предстоятелстват, т. е. на св. католична (καθολική) Църква.[7]
Еклисиологически анализ на понятието лаос
Съществуват тълкувания, че старозаветната скѝния е предобраз на Църквата, но според някои св. отци Моисей по божествено откровение е видял Църквата есхатологично, като по неин образ е създал скѝнията. Това се потвърждава и от думите на св. Максим Изповедник, че „Старият Завет е сянка, Новия Завет е икона, а Бъдещият Век е истината“.[8] Тези тайновидни слова винаги са обрисували Църквата като образ на бъдещата реалност, която е възможна само в Светия Дух.
Господ говори: „Ще излея от Моя Дух върху всяка плът…“ (срв. Иоил 2:28 и Деян. 2:17) и с тези думи обещава на човешкия род една непрестанна Петдесетница, която изгражда, актуализира и обновява[9] Църквата – събранието на верните, народа (лаоса) Божи.[10] За да разкрием по-пълно какво е понятието лаос и какво е мястото на лаоса в структурата на Църквата, ще трябва да се върнем още в „сянката“ на Стария Завет.
Четейки свещените старозаветни текстове, виждаме, че Сам Господ избира Израил и чрез този Си избор го прави свят, избран народ, различен от другите народи, призван да стане „царство от свещеници (mamelehet kohanim) и народ свет“ (Изх. 19:6). Въпреки това за служение на скѝнията е посочено само Левиевото коляно, род, който трябва да извършва богослужението на Израил (Втор. 10:8). Царството от свещеници е обещанието, което ще стане възможно в новия Израил, в лицето на лаоса – който е изпълнението на това обещание и икона на бъдещото Царство.
Св. ап. Петър се обръща към цялата Църква с думите: „Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната своя светлина; вие именно, които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий (λαός τοῦ Θεοῦ); които бяхте непомилвани, сега сте помилвани“ (1 Петр. 2:9-10). Това е основният новозаветен текст, с който понятието лаос може да бъде анализирано – текст, насочващ ни и към Ос. 2:23, като му придава нов смисъл. В контекста на новозаветното откровение св. ап. Петър говори за народ, събран чрез божествено действие, чрез покана, чрез призив от Бога, който е единствената основа за съществуването му. Този народ – лаос, е призван не заради своята съвкупност или индивидуални качества, а за да участва в тайната Христова, да стане тяло Христово, да бъде общност на Светия Дух и икона на Светата Троица.[11]
Отговорът на този призив има par excellence евхаристиен характер.
Чрез пренасянето и приемането на св. Дарове по време на Благодарението лаосът отговаря на този божествен призив и така, свързани чрез Христос в Неговото тяло, верните се свързват и един с другиго, стават живи членове, поддържани в Христовото тяло от благодатните връзки на Светия Дух (Еф. 4:3). Затова и лаосът нарича себе си призвани и светии,[12] което показва съзнанието за принадлежност към Църквата.
Самоидентифицирането на верните като лаос до голяма степен зависи от това доколко те се съосъзнават като призвани и колко често се отзовават на Христовия призив за общение, защото отзоваването се съизмерва с участието на верните в св. Литургия като общо дело. Това означава, че отзоваването винаги е свързано с участието в Евхаристията, което дава на лаоса идентичност на „царствено свещенство, народ свет, люде придобити“ (1 Петр. 2:9), които стават наследници и граждани на нетленното Царство. Като следва този евхаристиен принцип за принадлежност на верните към лаоса, Църквата е установила начин за влизане в този свещенически народ, органично свързан с Литургията като общо дело на този народ.
Влизането, встъпването в лаоса става посредством Кръщението и Миропомазанието, при което Миропомазанието е реално посвещаване в свещен сан и свещено служение[13] (ἱερὰ διακόσμησις) и продължава да се разглежда като единственото посвещение в свещенство,[14] като помазание и запечатване със Светия Дух.[15] Тайнството Кръщение променя радикално човешкото битие. То е ново раждане, а новокръстеният (новозасаденият – νеόφυτος) получава нови сетива, нови чувства, изпълва се с нов живот, става член на ново Тяло и гражданин (πολίτης) на едно ново царство. Органичната връзка на кръщаването и миропомазването с Евхаристията разкрива техния литургичен характер[16] и по този начин те се потвърждават като целокупно тайнство на общността, чрез което вярващият става член на народа Божи, на евхаристийното събрание на общността на светците. В този смисъл литургичният общностен характер и на Миропомазанието (което се извършва неразделно от Кръщението във връзка с Евхаристията) е идентичен на литургичния общностен характер на тайнството Свещенство и именно поради това функционалното[17] свещенство не променя човека в неговата същност, а му дава харизмата да служи на лаоса и едновременно с това – харизма да го води и напътства, да му преподава благодатта чрез тайнствата и словото на служението си. Получаването на този дар се засвидетелства в ръкоположението (хиротонията) на епископа, извършвана винаги в евхаристийното събрание на лаоса. Именно лаосът, заедно с предстоятелите на другите евхаристийни събрания, измолва за този, който влиза в чина на функционалното свещенство, нови благодатни способности. Тук обаче трябва да отбележим, че от антропологична гледна точка с това действие изобщо не му се дава някакво ново измерение, а ръкоположената личност си остава част от царственото свещенство на лаоса. Благодатта, която епископът или презвитерът получават, е не толкова привилегия, колкото и отговорност на конкретното служение в общността на Църквата.
За да стане ясно защо в лаоса има това разделение на царствено и функционално свещенство, трябва да се анализират самите понятия, които са достатъчно красноречиви и обясняват смисъла на самите служения. В Стария Завет терминът иерей (ἰερεύς), свещеник, се използва както за еврейското свещенство на древния Израил, така и за свещенството на езичниците, като термин, обозначаващ свещенство, предлагащо жертвени приноси на олтар. Другият термин – презвитер (πρεσβυτέρους – „старейшина“[18]), който се използва в Новия Завет (Деян. 20:17), обозначава онези, които са избрани от Светия Дух и от лаоса, като им е предложено да бъдат пастири и надзорници (ἐπισκόπους – „надзорник“)[19] на поместните църкви, предстоятели на божествената Евхаристия.[20] Първото свещенство, на древния Израил, е представено от особен чин свещеници, служещи в Скѝнията или Йерусалимския храм. Този вид свещенство Христос е отменил, или по-скоро го е приел само за Себе си.
Това се потвърждава от посланието на св. ап. Павел до евреите, където Христос е единственият Свещеник, или по-точно Първосвещеник, Архиерей, и то не по чина Ааронов, а по чина Мелхиседеков, т. е. Свещеник, Който черпи Своето свещенство направо от Бога (срв. Евр. 2:5). Оттук е и изводът, че чрез общението с Христос, чрез причастието с Него лаосът се отъждествява с тялото Му (1 Кор. 12:27), което е и Църквата. Това показва, че целият Божи народ именно по причастност става свещен народ (βασίλειον ιεράτευμα; срв. 1 Петр. 2:9).[21] Нещо повече, служението, което лаосът има, ще продължи вечно, т. е. то е есхатологично (както самата Църква има есхатологичен начин на съществуване) и се засвидетелства чрез Откровението на св. Йоан Богослов, където лаосът е представен като народ от царе и свещеници, поставени от Христос пред Бога и Отца (виж Откр. 1:6). Това е още едно свидетелство, че в Новия Завет характеристиката свещеник (йерей) преминава чрез Христос към всички верни и само Христос остава истински свещеник[22] в пълнотата на тази дума, тъй като всички членове на лаоса са свещеници по причастност, по общение (κοινωνία) и участие в Неговото тяло.
Така както всички членове на Църквата са лаици, така са и свещеници поради факта, че са засадени[23] в Църквата и живеят в единствения Велик Свещеник – Христос. По този начин лаосът определя себе си като Божи народ, избран и призван за служение от Самия Бог. Отговаряйки на този призив, лаосът възприема сам себе си като божествено установление. Той вече е Божи народ, възвестяващ Божията воля и изпълняващ Божието дело на спасението в света.[24]
Тук обаче е мястото да бъде разяснен по-обстойно вторият вид свещенство – функционалното, за което стана въпрос по-горе и което произхожда от лаоса.
Функционалното свещенство е харизма, която се дава на отделни членове на лаоса – добродетелни, почитани и призвани от Светия Дух да изпълняват служението на епископи, презвитери и дякони,[25] и които чрез възлагането на ръце приемат даровете на Божията благодат. В Църквата тези избрани членове на лаоса се наричат клир[26] и макар поставени за отговорно и свещено служение в Църквата, те винаги остават част от народа Божи.[27]
Тук трябва да се поясни, че функционалното свещенство на лаоса се различава коренно от старозаветното свещенство, което е ограничено до избора на един род и едно племе. Служението на функционалното свещенство е нужно за цялата Църква, която се разраства и обхващаща различни култури, вкоренявайки ги в самата себе си. Така Църквата от самото си начало, от деня Петдесетница и до днес живее във времето и пространството, в мире сем, но същевременно запазва своята правилна посока към нетленното Царство, отвъд времето и пространството. Именно за да функционира нормално в света, Църквата има нуждата от една конкретна организация, от йерархия, но йерархия, която е свързана неразривно с харизмите на Светия Дух и която се съзижда и реализира в Евхаристията, в присъствието на Живия Бог. Ето това отличава Църквата от всички други обществени организации с техните йерархични структури. Христос не поверява организирането на Църквата на човека, а го запазва за самия Себе си. Следователно Той призовава конкретни членове от Своя народ, от Своя лаос, и чрез тяхното царствено свещенство насажда новопосветените, включва ги в Своето свещенство – не по по-близък и по-сроден начин от другите верни, а по енергиен (действен) начин. Така с тях и чрез тях Той е Онзи, който действа във всички детайли и подробности в живота на Църквата (виж Иоан 15:5) и гарантира своето постоянно присъствие сред лаоса до скончания мира (виж Мат. 28:20). Йерархическото устройство на Църквата, разкрито по този начин, се разбира не като структура, породена от авторитета на отделните личности (както твърдят мнозина либерални богослови), а като организъм с различни членове и тяхното служение в тялото, защото „… ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото?“ (1 Кор. 12:19). Изборът на предстоятелите, възглавяващи евхаристийното събрание, се осъществява от Самия Христос „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах…“ (Иоан 15:16), и този избор става чрез избора на целокупния лаос, което е основа за авторитета на самия предстоятел. В чина на ръкоположението (χειροτονία) лаосът се моли и свидетелства за достойнството[28] на предстоятеля пред Христос, за да може Той да го приеме и да го направи свидетел на апостолството в Църквата. Апостолството е именно връзката, чрез която се осъществява непрекъснатото и категорично Божие присъствие в църковната общност. Чрез молитвата на лаоса и ръкополагащите епископи Христос действено и реално приема предстоятеля и го включва в Своето свещенство. Така Самият Той, като Велик Архиерей, присъства в личността му, за да може всичко, което по-късно този човек ще извършва като свещенослужение в евхаристийното събрание на лаоса, да бъде извършвано от Самия Христос. Лаосът действително избира своя предстоятел, като този избор органично ги свързва заедно в Христос, т. е. те не могат да съществуват един без друг. В евхаристийното събрание лаосът се явява съслужител на епископа и заедно с него са един народ, който принася Благодарението като общо дело (= Литургия). В ранната Църква е било немислимо принасящият да извърши Приношението сам, както и народът да е на Eвхаристия без своя предстоятел. Съслужението между тях се състои в това, че лаосът потвърждава и се съгласява с думите на епископа като ги запечатва с общото амин (истина е, така е, да бъде), което не е само дума, а белег за принадлежност към лаоса. От друга страна, епископът е единственият, който притежава харизмата да извърши Приношението[29] в Църквата. Така предстоятелят винаги е начело на лаоса и без него Евхаристията е невъзможна, а верните, като лаос, притежават тази разпознаваща харизма да „съдят, изпитват и свидетелстват“ (1 Кор. 14:29; 1 Сол. 5;21) за думите на епископа. По този начин целокупният народ осъществява себе си като пазител на Преданието на Църквата и проявява общото си свещеническо служение в евхаристийното събрание, възглавявано от избрания от него предстоятел.
Тази православна концепция е далеч от антийерархичното изравняване на служенията при протестантизма, както и от клерикалното раздвояване (на посветени и непосветени) при римокатолицизма.[30] Предстоятелят на Евхаристията в православното Предание е начело на царското свещенство на свещениците, т. е. неговото свещенство е харизмата на предстоятел и надзорник над поместното евхаристийно събрание, което, пак ще повторим, е немислимо и непълно без него.
От всичко казано дотук се вижда, че за да функционира църковният организъм нормално, са нужни разнообразни харизми, които по никакъв начин не се явяват разделяне на църковното тяло. Харизмите не са индивидуален дар,[31] а обратно – те представляват част от пълнотата на евхаристийното събрание, пълнота на служенията, и биват осъществявани в единния Христос и припознавани от членовете на лаоса и припознавани от клира. От това следва, че църковните харизми заемат онтологично място в Църквата, проникват до нейната същност, изливат се от нея и са нейна проява. Единствено в тази съборната пълнота на харизмите е възможно съзиждането на „светото свещенство“, което принася „духовни жертви“ и „възвестява съвършенствата на Оногова“, Който призовава народите „от тъмнина в чудната Своя светлина“ (1 Петр. 2:5-9).[32] Без такова припознаване ни очаква горчивият западен опит.
* За първи път този текст е публикуван в сп. Хрисистиянство и култура, бр. 1, 2013, с. 15-23 (бел. ред.).