Акривия и икономѝя в правилата на св. Василий Велики

Църквата е ново творение, което се явява в света с идването на Богочовека Иисус Христос. В нея се сключва Нов Завет между Бога и Неговия народ (λαός) в Христа, но не само в смисъл на ново завещание, договор или просто отношение на човеците с Бога, нито пък само в смисъла на нов живот, а като ново онтологично творение – нова твар, нов свят, нов рай, Тяло Христово (2 Кор. 5:17; Гал. 6:16; Еф. 2:15; Тит 3:5; Кол. 2:17 и т. н.). Преди Своето въплъщение Христос не е имал тяло, затова и Църквата преди въплъщението не е могла да съществува като Тяло Христово, т. е. тя е пряк резултат от Боговъплъщението на Логоса – Сина Божи.[1]

Въплъщението на Богочовека е и най-тясно свързано с факта на изкуплението, оправданието, възраждането и спасението на човеците в Христа, чрез Евхаристията на Църквата. Разбирането и преживяването на Църквата като ново творение се реализира само във въплътения Христос и историческия Богочовек, Който е Единственото ново под слънцето (срв. Екл. 1:9). В богочовешката Си Личност Христос е обединил и е възобновил човешката природа, както е била в Адам преди греха, но е направил и нещо повече от това – показал я е в Себе си като един „нов човек” (Еф. 2:15), който има за своя глава Богочовека Христос.

Тази (в Христос) възобновена и обединена и най-тясно съединена с Бога-Логос човешка природа (неслитно и неразделно – според Халкидонското вероопределение) е онтологичната природа на Църквата, т. е. самата Църква. Това най-тясно единение и общение (κοινωνία) e отражение на божествената икономѝя,[2] която неминуемо е свързана с йерархичността, т. е. тук може да се говори за една икономѝя на църковните харизми.[3] Следователно трябва рязко да се подчертае, че този образ на Църквата като тяло Христово, не е дума или просто аналогия, или някакво сравнение по близост, а е онтологичната идентичност на Църквата.[4]

Св. Василий Велики е верен изразител на еклисиологията на св. ап. Павел и разбира прилагането на акрѝвия (ἀкριβεία)[5] и икономѝя (οἰκονομία)[6] в живота на Църквата като израз на еклисиологията, а не като правови норми. В писмата си кападокийският светител, изхождайки от съзнанието за Църквата като Тяло Христово, говори за нея като братство, общност на верните, взаимна любов и съпричастие, съединени чрез общата православна вяра: „Господ наш Иисус Христос удостои да нарече цялата Божия Църква Свое тяло и поставяйки заради нас всички и всеки поотделно за член, допусна всички да имаме взаимност във всички членове в съгласие. Макар взаимно да притежаваме многобройни жилища, ние, благодарение на свързаността, сме взаимно близки”.[7] Св. Василий свидетелства, че народът Божи, събран на Евхаристия, притежава Христос в себе си, т. е. верните стават едно с Него и едни с други в единството на църковното тяло, тъй като „едно тяло има Христос за Глава”[8] и „Христос е Главата на Църквата”.[9] По този начин Христос присъства в единството на Своето тяло в Евхаристията. От тези думи следва, че принципът на единство (общение – κοινωνία) в Църквата изразява самата ѝ онтологична същност.

Многобройни са местата в съчиненията на кападокийския йерарх, в които той остро осъжда пренебрегването и нарушаването на единството в Църквата, което произхожда от Евхаристията. Става дума за онова, което разсича целостта на църковното тяло в евхаристийното общение, което причинява разкол, схизма или ерес: „Онези, които изповядват апостолската вяра, да унищожават намеренията за разколи и да се подчиняват на властта в Църквата, за да може Тялото Христово да стане съвършено, т. е. всички негови членове да бъдат в единение”.[10]

На друго място св. Василий пише: „Всички взаимно сме удове и имаме различни дарове, които са ни дадени по благодатта Божия”,[11] членове, които взаимно допълват Тялото Христово в единството на Духа. „Както различните части се съединяват в едно цяло, така и ние поотделно се съединяваме в Духа; всички сме се кръстили като едно тяло в един Дух”.[12] Това означава, че според светителя различността на членовете и разновидностите на техните служби (клир и лаос) в църковното тяло по никакъв начин не нарушават единството и единствеността на тялото (срв. Рим. 12:4). Чрез учението за единството на членовете на Тялото Христово, св. Василий се противопоставя на църковните разделения по своето време: „Наистина бихме били най-зли от всички човеци, ако бихме се радвали на църковния разкол и разделение.[13] И ако единството на членовете на Тялото Христово ние не смятаме за най-висше благо”.[14]

Изложените по-горе пояснения са нужни, за да се обясни как функционира прилагането на акрѝвия и икономѝя в църковния живот. Тези две функции на праксиса трябва винаги да бъдат извеждани от конституиращия принцип за единство на Църквата. Без този принцип при тълкуването на правилата съществува риск да се изпадне в морализъм и легализъм. Трябва да бъде подчертано, че акрѝвия и икономѝя в каноничното предание се явяват и функции на богочовешкото тяло, за да може то да живее нормално. По този начин акрѝвия се прилага съгласно каноните, които са въплъщение на догматите на Църквата в историческите форми на църковния живот. Тук влиза учението за изграждането на тялото на Църквата, за членовете на църковната общност, учението за църковната йерархия, за тайнствата,[15] a икономѝя е взаимното припознаване на йерархичнитe служения в тялото на Църквата и критерият за място (τόπος) на нейните членове в евхаристийното събрание. Често акрѝвия и икономѝя се използват заедно, тъй като се прилагат според ситуацията, казуса и личността.

Причина за тези начални пояснения е и фактът, че през призмата на автентичната еклисиология (която винаги е евхаристийна) са изразени и правилата на св. Василий, основани именно върху тази онтологическа идентичност на Църквата, като Тяло Христово. Така тайната на божествената в Христа икономѝя е конституитивният извор на каноничното право, защото Въплъщението на Христос е конституитивният акт на Църквата, който се проявява в света като продължение на Тялото Христово, като разширяване, „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:23). Затова правилният каноничен подход по този въпрос не е възможен, ако се пренебрегне тайната на Въплъщението.[16]

Знаейки опасността от промяната на каноничното предание на Църквата със секуларните стихии на този свят, св. Василий пише с укор към подчинените си хорепископи:

Усещам твърде голяма болка от това, че отеческите правила са изоставени и строгостта е изхвърлена от Църквата [τῶν Πατέρων κανόνες, καί πᾶσα ἀκρίβεια τῶν ἐκκλησιῶν ἀπελήλαται] и се страхувам, че ако такова равнодушие продължава и занапред, църковните работи полека-лека ще бъдат докарани до едно пълно объркване… Затова аз, по необходимост, реших да възобновя отеческите правила…[17]

По този начин св. Василий прилага акрѝвия, що се отнася до автентичното църковно учение. Пример за това е и отношението на светителя, когато група хора, при които охладнее любовта и които „мислят за покаянието различно от ония, които са в Църквата”,[18] застрашават единството на евхаристийната общност. В този случай те се отсичат от тялото на Църквата, за да бъде запазено самото тяло.

Като се позовава на древните отци, св. Василий категоризира всички отпаднали от Църквата в три групи: еретици, разколници и самочинници, и констатира, че с тях се е случила трагедия:

И макар началото на отстъплението да е станало чрез разкол, а ония, които са отстъпили от Църквата, са нямали вече в себе си благодатта на Светия Дух, защото е оскъдяло преподаването на благодатта, прекъснало се е законното приемство, тъй като първите, които са отстъпили, са получили ръкоположение от отците си и са имали духовно дарование чрез възлагане върху им ръце, така че, веднъж отхвърлени и веднъж завинаги станали лаици, те са нямали вече власт ни да кръщават, ни да ръкополагат, следователно не са могли да дават на други благодатта на Светия Дух, от която сами са отпаднали; и поради това древните заповядали, щото такива, които са идвали от тях в Църквата, да бъдат отново очиствани чрез истинско църковно общение, понеже са били кръстени от лаици.[19]

Нататък в правилото той описва различните отстъпления и осъжда неправилното кръщение на еретиците, но все пак завършва със съвет за приемане на такива[20] чрез миропомазание в тялото на Църквата. Думите на св. Василий ясно доказват, че църковната икономѝя взима превес над традиционната акрювия (точност, строгост) в конкретния случай. Това е отразено в препоръката, че неправилното кръщение не се подновява, а се решава приеманите от разкол само да бъдат миропомазани. Василий препоръчва по икономѝя „епископите” да запазят сановете си и това става заради тяхното присъединяване, а така също и заради лаоса, който възглавяват, т. е. заради поместните църкви, отпаднали от общението и в които Светият Дух отново ще оживотворява и допълва онова, което е умъртвено и изпразнено. От канона на св. Василий става ясно, че св. Тайнства не са „над” Църквата, че те и тяхната „форма” не са критерий за църковност, а именно Църквата е техен извор, критерий и печат.

Съществува диалог, че извън Църквата няма спасение,[21] защото извън Църквата липсва възраждащата и преобразяваща, изцелителна и спасителна, светотайнствена благодат на Светия Дух. От друга страна обаче апостолско-светоотеческият опит и живото Предание – било то догматично или канонично – говори и постъпва така, че на отцепилите се от Църквата – разколници, парацърковни групи, еретици и дори техни йерарси – се дава възможност за връщане в нея и влизане в нейното пълно единство на вярата и благодатното общение. Тук основна роля играе църковната икономѝя.

Всички, които се отрекат от своите лъжи и заблуди във вярата и живота, Църквата не ги оценява и не гледа на тях като на „започващи от нулата”, т. е. каноничното предание и опитът на Църквата ги припознава като имащи известни елементи на църковност, които са разбирали, носели са и са задържали в себе си известна прилика с живия организъм, от който са се отделили – светата, съборна Църква.[22]

Където е Църквата, там е и Светият Дух, Който я обновява,[23] съзижда и живее в нея чрез общността на Божия народ. За това свидетелстват св. Василий Велики, както и мнозина от св. отци.[24]

Заедно с ересите и разколите светителят разглежда и друг вид отпадане от Църквата – отделяне поради тежки грехове от евхаристийната общност, от Тялото. Пример за това са Правила 2 и 14 на св. Василий, в които става дума за нравствените падения на верните и налагането на различни епитимѝи[25] с цел покаяние. В Правило 2 се разглежда убийството на дете в утробата и майката се осъжда на десетгодишна епитимѝя, но канонът завършва с думите, че за такива жени „покаянието им не трябва да се простира през цял живот, а да се приемат в общение подир десет години и лекуването им да се измерва не по време, а съобразно начина на покаянието им (ἀλλά τρόπῳ τῆς μετανοίας τῆς θεραπείαν)”.[26]

Характерни примери за църковна икономѝя са Правила 3 и 32, които говорят за клирици, паднали в смъртен грях (θάνατον ἁμαρτίαν), а за древната Църква това са: блудството, прелюбодеянието, убийството и отричането от Христос. Правило 3 говори за дякон, паднал в блудство след ръкоположението,[27] а 32 въобще за клирици,[28] които са извършили различни тежки грехове. Интересното е, че падналите от клира не се отделят от евхаристийното събрание, т. е. те губят сана си, но продължават да се причастяват наедно с лаоса, разбира се, ако са в покаяние и не са извършили друг тежък грях.

В Правило 7[29] ясно се вижда прилагането на акрѝвия към хомосексуални, скотоложци, убийци, отровители, прелюбодейци и идолопоклонници. Епитимѝите са 15-20-годишни, но св. Василий допуска и икономѝя спрямо искрено каещите се[30] и бързо приемане в общение.[31] В тези случаи икономѝя се прилага и поради съзнанието, че отделилите се от Църквата се намират под властта на дявола (срв. 1 Кор. 5:5), като св. Василий, следвайки ранните отци, съзнава, че победата над дявола е възможна само чрез Евхаристията.[32]

Тук е мястото и да се подчертае, че покаянието на падналите в правилата на св. Василий Велики не е само акт на индивидуална аскеза, а е акт, свързан тясно с евхаристийната общност. Това означава още, че покаянието не е плод на емоционално разкаяние, а съзнание за откъснатост от Църквата. Светителят дава точен модел и ни разкрива, че покаянието не е просто социален или психологически проблем по отношение на това как да живеем с другите без конфликти, а притежава онтологичен и еклисиологичен смисъл.[33] В неговото Правило 56 се говори за умишлените убийци: „Волен убиец и покаял се отпосле нека двадесет години бъде без св. Причастие със св. Тайни, а тези двадесет години да се разделят по следния начин: четири години трябва да плаче, стоейки извън вратите на молитвения храм и молейки влизащите в него верни да се молят за него, като изповядва престъплението си”.[34]

Правилото показва, че общата молитва на верните за отпадналите е също толкова важна, поради съзнанието на Църквата, че самата тя ходатайства за тяхното връщане в събранието. За църковното възприятие – древнохристиянско и истинно библейско – човек никога не е сам в света. Той стои първо пред Бога и второ пред човеците. Заради това грехът на човека винаги има отношение както към Бога, така и към ближния, т. е. има социално значение.[35]

Литургически този акт на застъпничество на верните е намерил своето място в молитвите за оглашените, т. е. под един знаменател с катихумените са попадали и отпадналите, за които Църквата се е молела.[36]

В правилата си св. Василий Велики проявява далновидност и по всякакъв начин се стреми да предотврати бъдещи падения. Грехът винаги се извършва срещу една или повече личности и извършен в църковното тяло, той е съблазън, изискваща акривийно отношение, но в много от тези случаи икономѝя и акрѝвия се съчетават поради човеколюбието на Църквата.

В Правило 26 се говори за живеещи в конкубинат. Те се увещават към прекъсване на връзката или встъпване в законен брак, подлагат се на епитимѝя за блудство, но ако не са съгласни по различни причини да встъпят в законен брак, към тях се прилагала икономѝя. Св. Василий казва те „да се оставят в съжителство, за да не би да стане нещо по-лошо”.[37] Валсамон, тълкувайки светителя, пише, че в дадения случай икономѝята се прилага заради риска по-късно някои от съжителстващите да паднат в по-тежкия грях на прелюбодеянието: „Или жената, венчана за друг, но обичаща този, който я е разтлял, да не се увлече в прелюбодеяние”.[38] Така злото би станало по-голямо и би засегнало други личности, които могат да се окажат в изкушение. Макар че днес такова съжителство е много характерно за модерното общество, Църквата винаги ще го смята за неестествено състояние на човека.

За светителя епитимѝите трябва да се прилагат с грижа и любов към падналия. Пример за това е Правило 34, където икономѝя се прилага при жени-прелюбодейки, „изповядали греха си, движими от благочестие или по друг някой начин изобличени. Нашите отци са забранили да бъдат явно излагани, за да не станем причина за смъртта на изобличените, а са заповядали да стоят наедно с верните, без да се причастяват, докато не се изпълни времето на покаянието”.[39] Василий знае, че ако изобличението би било явно, според тогавашните обичаи жената е можела дори да бъде убита.

Правила 51 до 73 на св. Василий Велики говорят за различни падения на верните и определят продължителни епитимѝи, разкриващи и степените на отпадналите (плачещи, стоящи, припадащи, слушащи) от Църквата.

В Правило 74 той съветва да се прилага икономѝя при искрено каещите се:

Ако кой и да е от падналите в изброените по-горе грехове, подир като се изповяда, стане ревностен в изправлението си, в такъв случай оня, на когото по Божие човеколюбие е дадена власт да връзва и развързва, не ще бъде достоен за осъждане, ако бъде по-милостив и намали епитимѝята на съгрешилия, когато особено усърдно се кае, понеже от думите на Св. Писание се вижда, че ония, които с по-голям подвиг се каят, по-лесно получават Божието милосърдие.[40]

Този канон показва св. Василий като пастир, за когото спасението на човеците – чедата Божии – е много по-важно от каноничната точност и строгост (акрѝвия), която може по човешки да бъде изкривена и да функционира мизантропски и фарисейски.[41] Затова внимателното прилагане на акрѝвия и икономѝя в правилата на св. Василий става критерий за по-късните отци.[42]

Апел за внимателното им прилагане се открива в текстовете на Правила 74 и 84:

Всичко това, прочее, пишем, за да се изпитват плодовете на покаянието. А понеже за такива неща не съдим по времето, а вземаме под внимание начина на покаянието, затова, ако някои се отклонят много от обичаите си и предпочитат да служат на плътските си удоволствия, нежели на Господа, и не приемат да живеят според Евангелието, с такива не можем да имаме нищо общо, понеже у непокорлив и прекословящ народ сме научени да слушаме: „Спасявай душата си, за да не погинеш” (Бит. 19:17).[43]

И апелира към пастирска грижа, проявяваща се в отговорност и снизхождение, но и внимание да не се допусне „да бъдем увлечени от техните беззакония“ (Правило 85).[44]

За такова увличане става ясно от писмото му до презвитер Паригорий, който съблазнява Църквата, живеейки с жена, която не му е съпруга. Светителят заплашва Паригорий с думите: „Ако не се поправиш и дръзнеш да свещенодействаш, ще бъдеш анатема пред целия народ, и ония, които те приемат, ще бъдат отлъчени от цялата Църква”.[45]

С това акривийно послание св. Василий напомня за високата отговорност, която пастирите носят, при което каноничното предание, основано върху Писанието, и литургичният живот остават единственият правилен критерий както за живота на клириците, така и на всички християни. Това означава, че към правилата на апостолите и техните приемници трябва да се отнасяме с акрѝвия: „Първото и най-главното, което в тия работи трябва да пазим, е приетият у нас обичай, който има сила на закон, понеже тия постановления са ни предадени от свети мъже”.[46] Такова пазене, разбира се, не трябва да се асоциира със сляпо прилагане на външни правила, а трябва да е действено, просветено изповядване както на догматите, така и на нравствените правила в ежедневния човешки живот. Светителят е категоричен, че при догматите не може да няма акрѝвия, т. е. те са спасителни единствено при точното им изповядване. Почитта към тях трябва да бъде безрезервна, тъй като „древните догмати безспорно внушават благочестие, понеже с древността добиват почит, подобно на човешка старческа седина” (Правило 92).[47]

Колкото до нравствените правила, св. Василий се отнася крайно сериозно към тях и най-вече към християнския брак, сключен в Евхаристията. И настоява, че този съюз не може да бъде подобен на видовете брачни договори, тъй като изхожда не от правна гледна точка, а от антропологичното християнско виждане за едната плът в Христос.[48]

От всичко казано до тук става ясно, че всяко отстъпление от догматическите или нравствени правила винаги се изпитва въз основа на каноничното предание, което е плод на църковното съзнание, непрестанно подхранвано от светотайнствения опит в Евхаристията. Това съзнание е основният дух на каноничното предание с прилагането на икономѝя и акрѝвия, защото става дума за прилагане на духовна поръка на Христос „да пазят всичко, що съм ви заповядал” (Мат 28:20).

В заключение можем да кажем, че св. Василий е точен изразител на съборното, светотайнствено предание и всички негови правила влизат в обща църковна употреба изключително бързо, като представляват и сигурен критерий на автентичното предание както в миналото, така и днес.

* За първи път текстът е публикуван в: Christianitas, Historia, Metaphysica. Изследвания в чест на проф. Калин Янакиев, съст. и ред. свещ. Сава (Щони) Кокудев, М. Осиковски, С.: „Комунитас” 2016, с. 59-70 (бел. ред.).