Мобилно меню

4.9473684210526 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (19 Votes)
1_53.jpgПреди няма и месец се видяхме за последно. След десетина дни ще му носят четиридесет. Но това едва ли има някакво значение, след като не викнаха свещеник да прочете заупокойната молитва. Дано Бог се смили над него и даде покой на душата му. Която макар и да не беше християнски настроена, повечето от делата на кантара са от добрите. Не може да не му признаем това. Дела не в своя полза, а в полза на другите. Дори преди да умре, казал на жената, с която живееше от 60 години, като вземе рентата от земята, да разпредели всичко поравно между наследниците му – 2 правнучета, един внук и една внучка, един син, една снаха. И всеки да получи поравно от малката сума пари. Да мислиш преди смъртта си за другите, а не за себе си, може би е успокояващо. Защото да знаеш, че смъртта приближава не с дни, а с часове, си е тревожно. Ако имаш сили да се тревожиш. А ако Бог се смили над теб, няма да ти остави сили да се тревожиш. Да мислиш повече за другите отколкото за себе си също е проявление на заложената в душата добрина. И се получава странно някак – Стоян хем отричаше християнството и религията изобщо, хем постъпваше по-християнски от мнозина църковни човеци.

Въпреки че в последните му дни никой не го и попита за това, категоричното му желание би било да няма свещеник и молитви след смъртта му. Синът му, който неотдавна навърши 58, дори не смяташе за нужно да говори на тази тема в такъв момент. В спокойни моменти преди време е ставало дума за Бог и религията – и двамата дружно в хор слагаха клеймо и се подписваха под него: Бог няма, религията е измишльотина. Те двамата бяха баща и син комунисти. С комунистически убеждения и партийни книжки. Всеки месец си плащаха съвестно членския внос в социалистическата партия и без много въпроси вярваха на всичко, което им казваха новините от телевизора. Стоян умря у дома си, в собственото си легло, край което седеше синът му. През последните три дни от живота си се чувстваше толкова слаб, че нямаше търпение всичко да свърши. Животът може да бъде бреме – до този момент той не знаеше това. Но човек се учи, докато е жив. Остави в наследство различни неща: наследствена земя, не много; занемарен имот в едно съседно село; сандъче със стари снимки; две папки със стихотворения; лупа, пинсети, тънки клещи и други часовникарски инструменти. Преди много години работеше като часовникар за кратко. После беше механик, монтьор, специалист по двигатели, трактори и всякаква колесна техника.

Стоян се възхищаваше на човешкия гений. Със своя ум човекът беше постигнал толкова много. И не можеше да повярва на очите си, когато внукът му спираше пред къщата съвременния си автомобил, когато виждаше мобилен телефон или дигитален фотоапарат. Тези неща го хвърляха в недоумение и в почти религиозно преклонение пред гения на създателя им. И основната причина за тези неизразими талази от чувства беше неговата неспособност като техник да схване на какъв принцип действат и какъв е механизмът на новите играчки. Той, който беше свикнал да разглобява машините и да е наясно с анатомията им, сега се чувстваше безпомощен. "Добре де, съгласяваше се накрая Стоян, не мога да осъзная какво има в новите машинарии. Но поне осъзнавам, че и те са дело на човешки ръце. Велик е човекът." Стихотворенията си той пишеше по всякакъв повод и ги посвещаваше на членовете на семейството си. Харесваше си ги, смяташе, че е намерил най-точните думи. Търсеше римите, както търсеше подходящ ключ, когато разглобяваше двигателите. Но двигателите останаха в силните му години. Силата на ръцете му отлетя. И вместо да търси ключ за болтовете, почна да търси рими за стиховете.

Жената, с която живееше от 60 години, се грижеше добре за него в последните му дни. Въпреки добрите грижи обаче старецът чувстваше и виждаше страха от смъртта у своята половинка. Тя предпочиташе той вече да е мъртъв, за да не й напомня с безпомощния си вид за нейната предстояща смърт. И този страх в нейните очи можеше да бъде прочетен и като погнуса или досада, като нетърпение да се избави от бремето. Стоян беше широко скроен човек и никога не изпадна в дребнавостта да изкоренява егоизма на жена си. Усещаше на гърба си този егоизъм в продължение на всички 60 години. Всеки ден. Но не му обръщаше внимание. И той намаляваше и отслабваше. И макар да беше непробиваем и да се беше превърнал в отличителна черта на характера й, промяна все пак имаше. Така или иначе този дълъг съвместен живот не успя да ги сближи напълно. Дистанцията между тях си остана. Необсъдена, неанализирана и неусетна през повечето време. Човекът беше сам. Сам се роди. Сам умираше. А възможно ли е по друг начин? Три дни преди смъртта си Стоян изчака жена му да излезе да шета из двора и събра сили да се надигне от леглото. Погледна се за миг в огледалото. Ето, това беше той. Защо не виждаше разлика в лицето си – преди 60 години, когато се гледаше в огледалото, също виждаше ето това лице. Без никаква разлика. Променил ли съм се? Не, не съм. Същият съм си. Аз. Това отсреща съм аз. Бръчките, угасналият поглед, те са само една малка подробност. Иначе съм си същият. Момче на 23 години.

Къде ми е сандъчето със снимките? Нищо вече не си спомням. Тук някъде трябваше да е. Я да погледна през прозореца, тя да не вземе да се върне. Не, още си е там. Напоследък все повече стои на двора. Не й се прибира. Едва ме понася. Няма търпение. А след няколко дни ще има да рони сълзи. "Стояне-е-е-е, Стояне-е-е", ще плаче и ще нарежда. И после ще се успокои. А, ето го и сандъчето. Тези снимки, трябваше да ги разгледам. Да си спомня всичко за последно. Но сега нямам време. Сега нямам време. Къде ли съм ги дянал. Тук под снимките трябваше да са. Може би в този пакет. Да, тук ги скрих.

Стоян погледна отново през прозореца, преди да среже дебелия плик за писма с ножчето. Жена му нямаше скоро да се върне и той продължи. Разряза опаковката и с треперещи пръсти извади отвътре пожълтели хартиени листове. Бяха изписани с молив. Някои от тях започваха със “Скъпи ми Стояне”, а други, с друг почерк започваха със “Скъпо мое момиче”. Старецът се зачете в писмата на момичето. Бяха адресирани до него. Не беше ги докосвал от почти 60 години. Беше ги погребал, бяха мъртви за него, но сега предстоеше и той да умре, затова можеше да ги отвори. Сега вече той и писмата бяха почти от една и съща страна на живота и смъртта. Сега щеше да ги разбере по-добре отвсякога. Имаше право да ги отвори. Жената, която ги беше писала, също бееш мъртва. Тогава Стоян не се ожени за нея, защото животът му тръгна в една посока, а нейният в друга. Бяха приятели в продължение на две години. Заедно се усещаха сякаш създадени да бъдат неразделни. И щяха да бъдат. Но на него му се наложи да замине за година нанякъде. Въпреки писмата им Нора не повярва, че той мисли за нея, и в миг на колебание пое в другата посока и се омъжи за човек, когото не обича, но който изглеждаше надежден.

Роди му момиче и момче на този, когото не обичаше, разболя се от туберкулоза и умря. Стоян се ожени за жена си и запечата писмата за вечни времена. Намери начин след време да се запознае с дъщерята на Нора, защото в чертите на лицето й виждаше нейната майка. Дори помогна да бъде назначена в неговата служба, за да я вижда по-често. Така мина целият му живот. В грижа за останалите. Три дни преди да умре от слабост, той четеше писмата и се чудеше на всичко. Чудеше се и не можеше да се начуди. Цял живот трябваше да бъде Стоян. Да стои на едно място. Да бъде опора. На съпругата си, на сина си, на внуците си. Всички бяха живи и здрави и това беше достатъчно. С труда си успя да им построи къщата, в която живеят. Да даде образование на сина си. Сега всички са му благодарни, както и трябва да бъдат. Той изпълни дълга си към тях. Дори след като умре, ще им даде за последно по 50 лева от рентата, която предстои да вземат от земята. Ето, това се казва пример за нормален и донякъде сив живот. Всичко си е на мястото. Без изненади и сътресения.

Стоян прочете писмата, като ги отваряше едно след друго. Накрая ги сгъна и ги прибра обратно. След няколко дни му предстоеше да мине от другата страна. Там може би ще я срещне. Тази, от която бяха писмата. Но дали ще я срещне? Има ли друга страна? През всички отминали години беше отричал страстно съществуването на Бог. А с това отричаше и всичко Божие – включително и живота от другата страна. Материалистичните му убеждения бяха силни. Много силни. Майка му беше имала неблагоразумието да го кръсти като бебе. Той отдаваше това на някогашната мода или на традициите. Какво е това вяра, нито може да се види, нито да се докосне. Животът е видим и осезаем. На това научи и сина си, който научи на това и внука му. Синът и внукът на Стоян си останаха некръстени. Внукът му вече прехвърля 35, но още не се е оженил. Няма собствено мнение по повечето въпроси или е приел за собствено мнението на властния си и прекалено устат баща. И когато произнасят “Партията”, сякаш мед им капе от езика. Партията е все още свещена за тях. Имат нужда да вярват в нея. Трите поколения комунисти бяха последователни в убежденията си. Първият, който умираше, си спомняше силата на комунистическите убеждения. Благодарение на тях някога той и много други като него работеха доброволно, без заплата, по различни обекти в България – язовири, магистрали, заводи. Вторият, който наближаваше 60, си спомняше своите години като функционер и секретар, командировките, банкетите, пътуванията в чужбина, огромния кабинет, скъпите напитки и всички останали сладости на властта. Спомняше си ги, защото бяха минало. Лека-полека съпартийци и колеги го изолираха и дистанцираха от властта, защото идеалистите не им вършеха работа. Третият, внукът на Стоян, не беше чел “Капиталът”, нито съчиненията на Ленин. Той нищо не си спомняше, скиташе от град на град в търсене на работа, псуваше безпомощно и продължаваше да гласува за социалистите. Защото Партията е повече от Човека. Стадото е повече от една овца – и вълкът би се съгласил с това.

Дали постъпи добре или не, като ги възпита така, Стоян не можеше да мисли за това сега. Защото старото му съзнание отказваше да мисли за нещо определено и мислеше за неща, които той не знаеше откъде идват. Съзнанието му беше станало неконтролируемо. И тези мисли сега – дали ще я срещне там от другата страна или няма да я срещне – той не ги искаше. Но те сами си идваха. Но къде от другата страна, след като такава страна няма? Няма! Нищо няма! И да не са посмели да викат някакви попове на погребението му!

Стоян се задъхваше. Скри писмата, откъдето ги взе и стана да си налее чаша вода. Две глътки само. Забеляза часовникарските си принадлежности. Поправяше ги тези часовници някога. Но за какво изобщо служат часовниците. Да мерят секундите с цъкане, което ти подсказва, че краят идва? Цък, цък, цък. Как искаше вече да е свършило. Толкова много умора беше насъбрал. Толкова много умора. Гадни са часовниците. Гадни са. Като че ли все едно и също му повтарят: цък – няма нищо тук, цък – няма нищо тук, цък – няма нущо тук. Нито тук, нито оттатък. Никъде няма нищо. Ако имаше нещо, всичко щеше да е по-различно. Ако имаше нещо и той щеше да се ожени за другата жена, и синът му също щеше да се ожени за друга жена – нали видя и неговия живот как минава...

След три дни Стоян умря. Синът му държеше ръцете му в своите, говореше му и го галеше. Жената, с която живя 60 години, плачеше. "Стояне-е-е, Стояне-е-е". Стоян знаеше, че тя ще млъкне и ще се успокои накрая. Погребаха го, както си беше представял, без много шум, без свещеници и молитви.

Там, от другата страна, Стоян дори се разсмя, когато видя да изхвърлят личните му вещи. На бунището отидоха часовникарските инструменти. Там им е мястото. Да се счупят всички часовници! Изхвърлиха и шофьорската му книжка, в която бяха отметнати всички шофьорски категории. Един циганин я намери в контейнера и я върна на сина му. Писмата, писмата също ги изхвърлиха. Или ги беше изгорил? Вече не си спомняше. Но най-много се смя, когато видя внукът му да влиза в контейнера, за да потърси златните му коронки. В бързината предишните дни бяха изхвърлили и тях. Изобщо, стори му се, че направо са обърнали чекмеджето в контейнера, без да поглеждат какво има вътре. Бързаха да се отърват от всичко, което им напомня за него. За да не тъгуват навярно. Поредната им илюзия. Синът му беше против търсенето на златото - карай да върви, няколко грама метал. Няма сега да се излага. Но внукът беше на друго мнение. Облече си стари работни дрехи и се зарови в боклуците. Намери златните зъби след няколко минути и се зарадва от сърце.

А внучката му тръгна по различен път. Без партиен билет. Омъжи се за християнин и се кръсти. Роди две правнучета. Мъжът й беше от друго тесто. Не беше лош. Стоян не ги разбираше много. Не разбираше мотивите на внучката си да се кръсти и да се венчаят в църква. На тях също завеща по 50 лева от рентата. И те си нямаха друга работа. Ами взеха, че отидоха в църквата и помолиха свещеника да извърши молебен за упокой на душата му. Неблагоразумни младежи. По някакви нови моди се увличат. Казах им аз, че няма нищо тук от другата страна, че няма никакъв Бог, но те не ме слушат. Не ме слушат и това си е. Вече никой не слуша стария човек. Чувате ли ме?! Нищо няма тук от другата страна – никакъв Бог и нищо няма! И вас ви няма! Не съществувате и не живеете!

Няма как да ме чуят. Мъртъв съм.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awp3y 

Разпространяване на статията:

 

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата