В памет на монах Михаил (+ 4 февруари 2022)
и преводачката Анна Фуцкова (+ 14 декември 2023)
„Има два случая, когато е позволено да се обсъжда чуждата постъпка, а именно: когато е необходимо да се посъветваш с хора, които имат опит в това, как да се помогне на съгрешилия, и още − когато трябва да се предпазят другите, които поради незнание могат да бъдат в общение с такъв човек, считайки го за добър. Тогава, както апостолът ни съветва, трябва да общуваме с него (2 Солун. 3:14). А който без такава необходимост говори каквото и да е за другиго в негово отсъствие, с цел да го очерни, той е клеветник, даже и да казва истината”.
„Самата нагласа прави думите осъждащи“
Свети Василий Велики, „Монашески правила“
Темата, за която ще говорим, е сред най-чувствителните (тъй като от това зависят много неща в духовния ни живот) и най-болезнените, защото злоупотребата с нея и изкривяването ѝ в църковния живот е огромно. Като цяло човек е склонен да бъде безотговорен, да се остави на течението на традицията, да избягва задълженията и мечтае да намери някой, комуто да повери собствеността, а и личността си, и който да удовлетворява всичките му нужди. Отговорното отношение и сериозното обсъждане на важните проблеми в личния ни живот изисква да притежаваме достатъчен психологичен резерв, така че след като изразходваме една значителна част от него в решаването на проблемите си, накрая все пак да имаме силите да изкараме деня си спокойни и усмихнати.
В днешно време хората функционират с малко над половината от своя душевен капацитет, т. е. те са на 55% здрави и спокойни, но 45% от психичния им свят е готов да се срине при първия повод. И затова често някое незначително събитие – спречкване, възражение или просто отказ без особена важност − е способно да изпълни човека с тъга през целия ден.
Здравата личност, дори да не е абсолютно здрава, за да действа на 100% пълноценно, енергично, реалистично, функционира поне на 90% положително и това ѝ дава възможност и при неблагоприятни обстоятелства през деня, след като изразходва 5-10% от дневния психичен запас, да продължи ведра и усмихната. Ако личността на човека е здрава, дори да бъде наранена от нещо неочаквано и неприятно, все пак ѝ остават достатъчно сили, за да продължи да живее нормално и да посрещне случващото се активно и психически адекватно.
Хората обаче, които функционират само с 55-45% от душевните си сили, когато се окажат в ситуация, която изисква изясняване или бързо разрешаване на някакъв въпрос, го удрят на бяг, тъй като подобно бреме ги изпраща направо в ада на отчаянието и объркаността. Ако към тази объркана психика се добави и някакъв проблем или пък се наложи да заемат позиция по отношение на някое нездраво явление, такива хора усещат, че психическите им сили не са достатъчни и се опитват да избягат. Така думите „Не съдете, за да не бъдете съдени“ се превръщат в любима заповед и в най-подходящ защитен мироглед за днешния, готов да рухне пред всяка трудност човек. Този изтерзан индивид е готов да закрещи в негодувание: „Не ми ли стигат моите несгоди, че на всичко отгоре ме товарите и с чужди? Аз едва изкарвам деня, а вие се качвате в наводнената ми лодка и я товарите с такава тежест, че със сигурност ще потъна!“.
С други думи психичната недостатъчност на съвременния човек е главната и най-съществена причина, която налага повсеместно като задължителен принцип на поведение в църковните среди максимата „Не съдете, за да не бъдете съдени“ в нейния изопачен вид.
Има естествено и друг вариант, когато тези думи на Христос са велика цел и постижение за християнина, който се стреми към Бога. Колкото по-здрав духовно е човек, толкова по-задълбочени са духовните му съждения и толкова по-добронамерено възприема ближния си. Стига обаче добрината и доброто му разположение да не го откъсват от реалността и да не ограничават здравомислието му.
Духовно здравият човек откликва на близкия до него със сърце, изпълнено със съчувствие, доброта и приемане. Той обаче, също така, е стъпил здраво и с двата си крака в реалността и е сложил всичко на неговото място. Горко ни, ако смятаме за духовно здрав онзи, дето винаги мисли „положително“ и вижда всичко от добрата му страна, пренебрегвайки злобата и недоброжелателността на хората. Такива хора можем да наречем духовни инвалиди или, в по-мек вариант, незрели и наивни. Както знаем, в незрелостта и наивитета има и нещо симпатично, но те често са съпроводени и с някои непоносими черти, и ако се наложи да вършиш сериозна работа с такива хора, тази незрялост става дори престъпна.
Да поставиш всяко нещо на мястото му не означава да оправдаваме агресивността и лошотията на някои хора, които имат за цел на живота си да изравнят със земята и да окастрят всяка по-значима от тях личност около себе си, за да не се чувстват самите те дребни и малки души. Този тип недобронамерени и извратени хора, които наводниха и светското общество, и църковните среди, винаги мислят и говорят враждебно и обидно за другите, а историята показва, че те не могат да бъдат изцелени нито с поученията на светците, нито с напътствията на духовните им отци, нито чрез дългата им връзка с Църквата в каквато и форма да е тя, нито със св. Причастие, независимо колко често пристъпват към това тайнство. Духовният микроб на недобронамерената критика е удивително устойчив.
Това е духовно варварство и такива хора си остават груби и диви, а от душите им, задръстени с комплекси и низости, винаги излизат лоши мисли, обикновено с ужасяващи сценарии, които те приписват на другите. Осъждането е хлябът, с който този начин на мислене се храни, и, както казваме, колкото по-високо е селото в планината, толкова по-унищожително е осъждането и по-силна завистта.
В своя истински вид Господните думи „Не съдете, за да не бъдете съдени“ представляват сложно и много трудно духовно постижение. Ние ще се опитаме да обясним разликата и, с Божията помощ, да поставим проблема върху колкото може по-стабилна и правилна основа.
