„Бургас. Мъж е открил на сметището в Несебър труповете на две новородени. Това съобщиха от пресслужбата на областната дирекция "Полиция" в Бургас. Мъжът, който работи като служител на сметището, подал сигнал в полицията минути след като открил мъртвите бебета. След оглед е установено, че децата - момиче и момче, са изхвърлени на сметището около 30 септември.“
- Какво точно работиш? Трябва да запишем за протокола.
- Откривам и събирам мъртви бебета – отговори едрият мъж, като гледаше в пода, сякаш не му бяха останали сили да държи главата си изправена. Истината бе, че изпитваше срам.
Всъщност, не. Не отговори така на полицая. Отговори му:
- Откривам и събирам мъртви бебета.
Не. И така не му отговори. Отговори му:
- Откривам и събирам мъртви бебета.
- Добре.
Няма да те питам повече. – Ченгето искаше
смяната му вече да свършила и да си е у
дома, където го чакат един телевизор и
една отрупана маса. – Може би ще е по-добре
да поговорим утре, кога можеш да дойдеш.
– Попита като за последно, изключи диктофона,
извади пакет цигари, запали, подаде цигара
и на седналия мъж.
Разпитът все пак трябваше да съдържа нещо повече. А мъжът отсреща бе казал всичко на всичко десетина изречения. Събирал боклуците на сметището сутринта към осем и половина. В първия момент помислил, че е кукла, после че са останки от мъртво животно. След това различил малкото телце, имало си всичко – ръчички, крачета, уши, нос. Момченце. А на два метра от него и момиченце, неговата близначка. Какво повече да им каже.
- Господин капитан… - започна мъжът, като бавно повдигна очите си от пода и го загледа. Но не можа да продължи изречението си. Стигна до края на самото начало на изречението, защото изречението бе твърде сложно, за да може да го изрази дори наполовина. Изречение, което съдържа всички възможни въпроси, няколко невъзможни, гняв, ужас, мъка и още няколко необясними емоции. Полицаят за пореден път се удивляваше, че такъв огромен и груб човек може да циври като детенце.
- Ами ако няма мъртви бебета, ти безработен ли ще стоиш?
- Но това бяха две мънички бебчета, две ангелчета, родени и изхвърлени… Те са живели не повече от няколко минути. Вдишали са въздух, изплакали са и това е бил предсмъртният им плач.
В последната минута от разговора капитанът от полицията разбра, че днешният ден ще завърши по непредвиден начин. Усети го изведнъж, точно в момента, когато по навик щеше да сервира дежурното изречение „Ако знаеш на какви ужаси съм се нагледал…“ Но не успя да го каже, заседна му в гърлото. Отпи глътка вода. Човекът пред него всъщност вече не бе човек. Бе се превърнал в мокра, скъсана, настръхнала дрипа. Навярно такива рутинни разпити другаде минават без излишни емоции. Казано, записано, подписано и точка. Това тук можеше да му се случи само на него и той си го знаеше. Нямаше смисъл да се учудва на подобна чувствителност… Светът си е скапан по подразбиране. Но нищо не се случва просто така.
Полицаят извади от хладилника в ъгъла неотворена бутилка водка. Капачката след секунда изпука облекчено и злият дух вече можеше да излезе. Досега бе стоял вътре. Наля в две чаши и с мисълта, че вече е изпуснал края на професионализма си, стисна едната, а другата постави пред събирача на мъртви бебета. Не помнеше кога за последно му се бе случвало да се поддаде, но така или иначе всеки организъм си има лимит, след който вече е непосилно да търпи. Майната му и на телевизора, и на яденето. Едно жестоко напиване винаги помага да разглобиш машинката си, да почистиш часовниковия механизъм и след два дена, когато отново си я сглобил, да почувстваш, че работи малко по-уверено и леко.
Дълго седяха един срещу друг без дори да се забелязват. За какво ти е някой друг, когато нямаш нужда дори от себе си?
- Искаш ли да я познаваш? – Първи заговори капитанът.
- Не знам. Ти какво мислиш за майките на изхвърлените бебета?
- Аз нищо не мисля. Аз знам истината. Който знае истината, няма нужда да има специално мнение.
- И каква е истината?
- Истината си е истина. Намерил си две мъртви бебета. Майка им ги е изхвърлила, защото не иска да ги гледа. Защото не може да се грижи за тях. Защото ги мрази, защото мрази и себе си, но я е шубе да се самоубие. Защото няма пари. Сигурно сега ти се иска да я познаваш. Да идеш при нея и да я удушиш… На мен също ми се иска. Ами ти вчера сигурно си я видял. Сигурно сте се разминали на улицата и изобщо не си я забелязал. Дори може би без да искаш си я наранил. Може да ти е поискала един лев, за да си купи хляб и ти да не си й дал. А всъщност може да е и някоя случайна нещастница, която случайно е забременяла, но поради това че по случайност има малко мозък, е извършила убийството на децата си. Варианти има много, но убийството си е убийство. Ти не знаеш ли, че свинята си изяжда малките, когато огладнее повече.
- Ние свине ли сме?
- Не. По-зле сме от свинете.
- Не знам. Не знам…
- Аз пък знам.
Бутилката олекна съвсем. Олекнаха и краката им и ги заведоха до най-близката кръчма. Двамата заедно трябваше да преодолеят това нещо, каквото и да е то.
- Те… Те къде са сега? – Тази вечер човекът бе остарял с десет години. В цялата Вселена точно той днес сутринта бе открил две посивели обезобразени голички телца на сметището край града и точно той бе разбрал, че в цялата Вселена две бебета могат да се родят, да бъдат убити и след това да бъдат изхвърлени в контейнера като изгнили картофи. Пука й на Вселената. Дали й пука на Вселената?
- В моргата. А когато установят всички подробности около смъртта, ще ги изхвърлят там, където хвърлят туморите и апендиксите. В екарисажа. Ще ги изхърлят за втори път. За първи път ги е изхвърлила майка им. Те са подхвърлени деца. Нито някой им дава име, нито някой ги записва като родени. Нямат си дори егене. Може би цели два часа те са пребивавали на планетата съвсем нелегално и незаконно.
- Вие не можете ли някак да я намерите? Да я откриете… Може да ги погребе. А може и да им даде имена.
- Тц. Тези убийства са също толкова неразкриваеми, колкото и поръчковите. – Ченгето отпи една дълга глътка от водката. – Друго се чудя аз.
Били ли са те хора или са били нещо междинно, неименувано, някакви досадни гъби, растения, плевели… Нещо за изхвърляне. Нов биологичен вид. Хомо нещастникус. Лекарите по някакъв начин са доволни, че съществуват алкохолът и цигарите например, зъболекарите се радват, че има шоколад и бонбони. Мъртвите бебета са си мъртви бебета. И ние с теб също имаме работа. Заплатата трябва да се заслужи. Аз имам какво да протоколирам и разследвам, ти има какво да откриваш и събираш, лекарите има какво да аутопсират, журналистите има какво да пишат и публикуват като сензация, а и ще се намери някой смахнат драскач, който да преразкаже всичко според морализаторските си небивалици. Мъртвите бебета ни дават хляба. Защо се правим, че абортите са нещо по-различно от това убийство. Нероденото не е човек, а роденото е човек? Живеем в Епохата на Мъртвите Бебета. ЕМБ, нещо като ембриони, самите ние по-недоразвити и от тези две душички. Те пак са задишали и са проплакали. Ние не дишаме и не плачем. Ние вегетираме. Ние. Всички до един. Ние сме виновните. Ние сме гадовете. Аз и ти сме убили тези две дечица. И колкото и да ти е тежко, бъди сто процента сигурен – майката вегетира най-мъчително. И в момента тя е пияна и се търкаля някъде. И утре като изтрезнее, пак ще бъде пияна и ще се търкаля някъде, вегетативните растения не могат да правят друго освен да се търкалят някъде, докато си минава, просто си отминава ден след ден целият им период на вегетация. Тя е пияна и без да пие. Нейният мозък бръмчи на ултракъси вълни без да хваща нито една станция. Монотонно и безкрайно. За да изпита разкаяние, тя трябва да изпита разкаяние, а тя не е в състояние да изпита разкаяние. Организмът й не й го позволява. И това също я мъчи, бъди сигурен. И още как я мъчи! Това е като да тичаш на сън и да усещаш, че не можеш да помръднеш на милиметър, че ти се пие вода, пиеш, пиеш и си оставаш все толкова жаден. Това е адът на живо. Само днес и само при нас, неповторимо шоу, истинският ад с всичките му чудесии на живо пред очите ви.
На следващия ден човекът не отиде да работи на сметището. Отиде в болницата, попита къде е моргата и слезе по стълбището в подземието. В моргата смъртта си има съвсем тривиални измерения. Стоката се докарва, преглежда, сортира и описва. Оня образ с косата и черната качулка е несъществуващ анимационен герой. Както и Кумчо Вълчо не е никакъв вълк. Реалността си е толкова грозна, че нищо друго не ти остава освен да я харесаш.
Обясниха му какво трябва да направи. Похарчи пари за ковчег и детски дрешки. Не че успяха да ги облекат, но просто да им ги сложи в ковчега. Един ковчег. Заедно са се къпали в утробата на майка си, заедно и да си отидат. Беше му страшно да ги погледне пак, та помоли санитаря в моргата да ги увие в пелени и да ги сложи в ковчега. Заковаха го. Натовари го в наетата катафалка. Гробарите мълчаха. Човекът също мълчеше. На небето нито вече имаше слънце, нито вече имаше облаци, нито духаше вятър, нито беше пролет, нито беше есен, лято или пък зима, просто защото времето вече не съществуваше. За това свидетелстваше и след седмица празното място върху простата каменна плоча над гробчето за годината на раждането и годината на смъртта. Там имаше само две имена – Найден и Вяра.
Разпитът все пак трябваше да съдържа нещо повече. А мъжът отсреща бе казал всичко на всичко десетина изречения. Събирал боклуците на сметището сутринта към осем и половина. В първия момент помислил, че е кукла, после че са останки от мъртво животно. След това различил малкото телце, имало си всичко – ръчички, крачета, уши, нос. Момченце. А на два метра от него и момиченце, неговата близначка. Какво повече да им каже.
- Господин капитан… - започна мъжът, като бавно повдигна очите си от пода и го загледа. Но не можа да продължи изречението си. Стигна до края на самото начало на изречението, защото изречението бе твърде сложно, за да може да го изрази дори наполовина. Изречение, което съдържа всички възможни въпроси, няколко невъзможни, гняв, ужас, мъка и още няколко необясними емоции. Полицаят за пореден път се удивляваше, че такъв огромен и груб човек може да циври като детенце.
- Ами ако няма мъртви бебета, ти безработен ли ще стоиш?
- Но това бяха две мънички бебчета, две ангелчета, родени и изхвърлени… Те са живели не повече от няколко минути. Вдишали са въздух, изплакали са и това е бил предсмъртният им плач.
В последната минута от разговора капитанът от полицията разбра, че днешният ден ще завърши по непредвиден начин. Усети го изведнъж, точно в момента, когато по навик щеше да сервира дежурното изречение „Ако знаеш на какви ужаси съм се нагледал…“ Но не успя да го каже, заседна му в гърлото. Отпи глътка вода. Човекът пред него всъщност вече не бе човек. Бе се превърнал в мокра, скъсана, настръхнала дрипа. Навярно такива рутинни разпити другаде минават без излишни емоции. Казано, записано, подписано и точка. Това тук можеше да му се случи само на него и той си го знаеше. Нямаше смисъл да се учудва на подобна чувствителност… Светът си е скапан по подразбиране. Но нищо не се случва просто така.
Полицаят извади от хладилника в ъгъла неотворена бутилка водка. Капачката след секунда изпука облекчено и злият дух вече можеше да излезе. Досега бе стоял вътре. Наля в две чаши и с мисълта, че вече е изпуснал края на професионализма си, стисна едната, а другата постави пред събирача на мъртви бебета. Не помнеше кога за последно му се бе случвало да се поддаде, но така или иначе всеки организъм си има лимит, след който вече е непосилно да търпи. Майната му и на телевизора, и на яденето. Едно жестоко напиване винаги помага да разглобиш машинката си, да почистиш часовниковия механизъм и след два дена, когато отново си я сглобил, да почувстваш, че работи малко по-уверено и леко.
Дълго седяха един срещу друг без дори да се забелязват. За какво ти е някой друг, когато нямаш нужда дори от себе си?
- Искаш ли да я познаваш? – Първи заговори капитанът.
- Не знам. Ти какво мислиш за майките на изхвърлените бебета?
- Аз нищо не мисля. Аз знам истината. Който знае истината, няма нужда да има специално мнение.
- И каква е истината?
- Истината си е истина. Намерил си две мъртви бебета. Майка им ги е изхвърлила, защото не иска да ги гледа. Защото не може да се грижи за тях. Защото ги мрази, защото мрази и себе си, но я е шубе да се самоубие. Защото няма пари. Сигурно сега ти се иска да я познаваш. Да идеш при нея и да я удушиш… На мен също ми се иска. Ами ти вчера сигурно си я видял. Сигурно сте се разминали на улицата и изобщо не си я забелязал. Дори може би без да искаш си я наранил. Може да ти е поискала един лев, за да си купи хляб и ти да не си й дал. А всъщност може да е и някоя случайна нещастница, която случайно е забременяла, но поради това че по случайност има малко мозък, е извършила убийството на децата си. Варианти има много, но убийството си е убийство. Ти не знаеш ли, че свинята си изяжда малките, когато огладнее повече.
- Ние свине ли сме?
- Не. По-зле сме от свинете.
- Не знам. Не знам…
- Аз пък знам.
Бутилката олекна съвсем. Олекнаха и краката им и ги заведоха до най-близката кръчма. Двамата заедно трябваше да преодолеят това нещо, каквото и да е то.
- Те… Те къде са сега? – Тази вечер човекът бе остарял с десет години. В цялата Вселена точно той днес сутринта бе открил две посивели обезобразени голички телца на сметището край града и точно той бе разбрал, че в цялата Вселена две бебета могат да се родят, да бъдат убити и след това да бъдат изхвърлени в контейнера като изгнили картофи. Пука й на Вселената. Дали й пука на Вселената?
- В моргата. А когато установят всички подробности около смъртта, ще ги изхвърлят там, където хвърлят туморите и апендиксите. В екарисажа. Ще ги изхърлят за втори път. За първи път ги е изхвърлила майка им. Те са подхвърлени деца. Нито някой им дава име, нито някой ги записва като родени. Нямат си дори егене. Може би цели два часа те са пребивавали на планетата съвсем нелегално и незаконно.
- Вие не можете ли някак да я намерите? Да я откриете… Може да ги погребе. А може и да им даде имена.
- Тц. Тези убийства са също толкова неразкриваеми, колкото и поръчковите. – Ченгето отпи една дълга глътка от водката. – Друго се чудя аз.
Били ли са те хора или са били нещо междинно, неименувано, някакви досадни гъби, растения, плевели… Нещо за изхвърляне. Нов биологичен вид. Хомо нещастникус. Лекарите по някакъв начин са доволни, че съществуват алкохолът и цигарите например, зъболекарите се радват, че има шоколад и бонбони. Мъртвите бебета са си мъртви бебета. И ние с теб също имаме работа. Заплатата трябва да се заслужи. Аз имам какво да протоколирам и разследвам, ти има какво да откриваш и събираш, лекарите има какво да аутопсират, журналистите има какво да пишат и публикуват като сензация, а и ще се намери някой смахнат драскач, който да преразкаже всичко според морализаторските си небивалици. Мъртвите бебета ни дават хляба. Защо се правим, че абортите са нещо по-различно от това убийство. Нероденото не е човек, а роденото е човек? Живеем в Епохата на Мъртвите Бебета. ЕМБ, нещо като ембриони, самите ние по-недоразвити и от тези две душички. Те пак са задишали и са проплакали. Ние не дишаме и не плачем. Ние вегетираме. Ние. Всички до един. Ние сме виновните. Ние сме гадовете. Аз и ти сме убили тези две дечица. И колкото и да ти е тежко, бъди сто процента сигурен – майката вегетира най-мъчително. И в момента тя е пияна и се търкаля някъде. И утре като изтрезнее, пак ще бъде пияна и ще се търкаля някъде, вегетативните растения не могат да правят друго освен да се търкалят някъде, докато си минава, просто си отминава ден след ден целият им период на вегетация. Тя е пияна и без да пие. Нейният мозък бръмчи на ултракъси вълни без да хваща нито една станция. Монотонно и безкрайно. За да изпита разкаяние, тя трябва да изпита разкаяние, а тя не е в състояние да изпита разкаяние. Организмът й не й го позволява. И това също я мъчи, бъди сигурен. И още как я мъчи! Това е като да тичаш на сън и да усещаш, че не можеш да помръднеш на милиметър, че ти се пие вода, пиеш, пиеш и си оставаш все толкова жаден. Това е адът на живо. Само днес и само при нас, неповторимо шоу, истинският ад с всичките му чудесии на живо пред очите ви.
На следващия ден човекът не отиде да работи на сметището. Отиде в болницата, попита къде е моргата и слезе по стълбището в подземието. В моргата смъртта си има съвсем тривиални измерения. Стоката се докарва, преглежда, сортира и описва. Оня образ с косата и черната качулка е несъществуващ анимационен герой. Както и Кумчо Вълчо не е никакъв вълк. Реалността си е толкова грозна, че нищо друго не ти остава освен да я харесаш.
Обясниха му какво трябва да направи. Похарчи пари за ковчег и детски дрешки. Не че успяха да ги облекат, но просто да им ги сложи в ковчега. Един ковчег. Заедно са се къпали в утробата на майка си, заедно и да си отидат. Беше му страшно да ги погледне пак, та помоли санитаря в моргата да ги увие в пелени и да ги сложи в ковчега. Заковаха го. Натовари го в наетата катафалка. Гробарите мълчаха. Човекът също мълчеше. На небето нито вече имаше слънце, нито вече имаше облаци, нито духаше вятър, нито беше пролет, нито беше есен, лято или пък зима, просто защото времето вече не съществуваше. За това свидетелстваше и след седмица празното място върху простата каменна плоча над гробчето за годината на раждането и годината на смъртта. Там имаше само две имена – Найден и Вяра.
