Обновяването на вярата след войната – част втора

Първо, по времето, когато нацистите идват на власт, германското общество е християнско, за разлика от руското довоенно общество.

Второ, след войната Германия е под външна окупация. Това е малко вероятно в случая с Русия, макар че е възможно в случай на глобален ядрен конфликт.

Трето, в Германия и Евангелската, и Римокатолическата църква правят определени компромиси в една държава, която е способна сама да създаде своя идеология. Разделението е било между християнските групи, които са смятали, че църковните институции и структури трябва да бъдат запазени, и тези, които не са мислели така. В този смисъл тяхното положение по-скоро прилича на това на Църквата в СССР, отколкото на днешното. Може да се види паралел между следреволюционните години в Русия и Римокатолическата църква в Германия, която изминава пътя от конфронтация с националсоциалистическото движение до компромис след идването на нацистите на власт през 30-те години на 20 в. Може да се види смислово сходство между подписания на 20 юли 1933 г. Ватиканско-Берлински конкордат и декларацията, подписана от митр. Сергий на 29 юли 1927 г. Дори тогава обаче положението в СССР е много по-лошо, отколкото в Германия. Конкордатът признава правата на Църквата. В Декларацията не се говори за никакви права.

Така или иначе, Църквата не е била в центъра на изработването нито на нацистката, нито на комунистическата идеология. Днес нещата са много по-зле. Московската патриаршия не само е в услуга на държавата, но и сама допринася за създаването на войнстваща идеология с искреност, която не може да бъде заподозряна в раздвоеност.

Четвърто, трудно е да се говори за системно антипутинско християнско движение в съвременна Русия. Германия беше в по-добро положение. В самата Германия е съществувала християнска съпротива, главно сред духовенството. Извън Германия християнската съпротива е била сред емиграцията – в Скандинавия, Швейцария, Латинска Америка, САЩ и дори в СССР, където през 1943 г. е създаден Комитетът „Свободна Германия“. Чрез него и римокатолици, и протестанти са можели да се обръщат към своите сънародници с помощта на радиото и листовки. Една от главните теми е бил националният лидер, готов да пожертва всякакъв брой граждани, за да запази диктатурата, и неговата привидна набожност. На 17 декември 1943 г. евангелските и римокатолическите лидери на комитета отправят призив за покаяние към германския народ. Важна част от тяхното послание е била отговорността на църквите за националната катастрофа. Ръководството на Германската евангелска църква е било обявено за нелегитимно. Комитетът е призовал църквата да бъде себе си, като постави на първо място послушанието към Бога, а не послушанието към държавата.

След войната именно създаването на Изповедническата църква допринася за преструктурирането на германската църква и за нейното реинтегриране в световната християнска общност. Това трябва да бъде посоката и за Руската църква, но на друго равнище – съвсем не това, което днес наричаме „икуменизъм“. В степента, в която Църквата се отъждествява със световната християнска общност, властта не може да я превърне в инструмент.

Приемането на моралната отговорност в Германия е било дълъг процес, който е продължил и до нашето време. Много германци от по-старото поколение продължавали да вярват, че войната е била неизбежна, за да се избегне нападение от изток или запад. Руската изследователка Людмила Бровко отбелязва, че както преди, така и по време и след войната, ахилесовата пета на германските християни е бил патриотизмът. Те са възприемали своята вярност към държавата като основна гражданска и религиозна добродетел. Как биха могли да сгрешат в това отношение? Според нея именно тази представа е попречила на повечето германци да се възпротивят на лъжеучението и да признаят вината и отговорността си, дори когато войната е приключила.²

Преосмислянето на патриотизма като основна религиозна и гражданска добродетел ще бъде една от най-важните задачи.

Виждаме, че Московската патриаршия, обезкървена от съветската държава, не е в състояние да създаде ядро, подобно на „Изповедническата църква“ или „Изповедническия фронт“ в Германия. Въпреки това задачата остава същата. В Германия гласът на малцинството се превърна в основен след войната. Същото трябва да се случи и в Русия.

Декларацията от Щутгарт от 1945 г. гласи: „Съвместно с нашия народ в голямото съобщество ние сме солидарни с неговите страдания, но също и с неговата вина. Скърбим, че не отстоявахме убежденията си по-смело, не се молехме по-предано, не вярвахме по-радостно и не обичахме по-пламенно“.

Задавам си следния въпрос. Декларацията от Бармен е подписана много преди това, още през 1934 г., и в нея, наред с другото, се твърди, че вярата на Църквата страда от това, че е „… постоянно и системно възпрепятствана и ограничавана от чужди принципи, налагани ѝ както от лидерите и представителите на „немските християни“, така и от църковното ръководство. Когато тези принципи бъдат признати за верни, църквата престава да бъде църква“.

Възможно ли е тази декларация да е направила възможна Щутгартската декларация и да е дала право на морално компрометираната църква да говори след края на войната? Ако е така, можем ли да кажем, че писмото, призоваващо за незабавно прекратяване на огъня, което излезе на 1 март 2022 г. и беше подписано от почти триста свещеници, оставя отворена вратата за Руската църква да говори в бъдеще?

В Руската църква, както и в обществото, има здрава част, която ще трябва да поеме отговорност за нейната съдба. Разбира се, когато говорим за Руската църква, не става дума само за клира. Някои опозиционни лидери, както казахме, открито изповядват, че са православни християни.

Само че едно отворено писмо не е достатъчно. Ето защо нашата организация „Мир всем“ е толкова важна.

„Мир всем“: фар на надежда сред преследването

Фондът „Мир всем“ се появи, когато стана ясно, че преследването на антивоенни свещеници в Русия става системно. Към този момент около десет свещеници са отстранени от служение заради отказ да четат молитва за победата на „Свята Русия“ и заради публично несъгласие с т. нар. „свещена война“. Основатели бяхме о. Валериан Дунин-Барковски, журналистката Светлана Неплих-Томас, музикантът Павел Фахртдинов и аз. Трябваше да се направи нещо и то беше спешно.

Днес „Мир Всем“ помага или координира помощта на около тридесет свещеници, повечето от които бяха подложени на преследване, след като са отказали да четат прословутата молитва за „Светата Рус“. Ярък пример е о. Йоан Ковал, който беше низвергнат от свещенически сан заради това, че е променил думата „победа“ в тази молитва с думата „мир“. Някои от свещениците, подкрепяни от „Мир всем“, напуснаха Русия, други са останали. Много от тях запазват анонимост, за да не излагат себе си и семействата си на допълнителен риск.

През 2023 г. Public Orthodoxy публикува статията ми „Мъченичество без чудеса“, в която ставаше дума за това как църковната общност може да бъде разделена по въпроса дали има или няма гонение срещу християни. За нас преследването на духовници, които са водени от вярата си, е очевидно и те се нуждаят от помощ.

Първоначалната цел беше да се помага на свещениците и техните семейства. Но „Мир всем“ никога не е съществувала само за да събира пари. Опитваме се да дадем на тези смели свещеници чувството за солидарност – особено на онези, които са в дълбоката провинция и са откъснати от събратя единомишленици. Също така им даваме платформа, от която могат да бъдат чути. Чрез нашия канал в Телеграм и видеозаписите с проповеди, публикувани от NO Media – официалния канал на Нобеловия лауреат „Новая газета“ – тези свещеници достигат до хиляди хора, изразявайки гласа на онези, които са принудени да мълчат.

Когато беше публикувано Постановлението на Всемирния руски народен събор, трима свещеници, свързани с „Мир всем“, се изказаха открито и го подложиха на сурова критика.

Нашата фондация оповести механизмите на политическа репресия в Руската православна църква. Когато един от нашите свещеници беше призован на заседание на епархийската дисциплинарна комисия заради отказа му да прочете въпросната молитва, ние публикувахме стенограмата от заседанието, която показва как църковното канонично право се използва като инструмент за политическо преследване.

Така показахме на целия свят, че Руската православна църква не е монолит, който подкрепя путинизма и войната. Свещеници като о. Вадим Перминов се превърнаха в герои на нашето време: филмът „Забранените“ беше гледан от стотици хиляди зрители. Историята на руските свещеници, които се противопоставят на войната, стана известна на всички. Едва ли има рускоезична опозиционна медия, която да не е разказала тяхната история.

Тази подкрепа е от решаващо значение за антивоенно настроените руснаци, особено за православните християни, много от които са спрели да ходят на църква или да участват в църковни служби. Писмата и коментарите под нашите видеа показват, че за много от тях „Мир всем“ се е превърнал в единствената нишка, която ги свързва с Църквата.

Предизвикателствата, пред които сме изправени, също са сериозни. Правната регистрация на „Мир всем“ в Германия е дълъг процес, който все още не е приключил. Трябва да използваме платформи като GoFundMe, за да набираме средства. Директните преводи от Европа и САЩ към Русия не са възможни. Най-важното е, че помощта ни остава тактическа, а не стратегическа. Бихме искали да предоставяме дългосрочна помощ, независимо дали бенефициентите ни ще останат в Русия, или ще бъдат принудени да я напуснат. Бихме искали да им помогнем да постигнат финансова независимост, особено докато придобиват нова специалност.

За свещениците, които са били низвергнати, съществува теоретична възможност за апелация пред Вселенската патриаршия и след това за приемане от друга православна юрисдикция, но досега е имало само един такъв случай и перспективата остава неясна. Изключително важно е пълнотата на Православната църква да създаде пътна карта за свещениците, които са преследвани само заради отказа си да подкрепят националистически и милитаристични учения.

Историята на следвоенна Германия ни показва, че гласът на едно преследвано малцинство може да послужи като пътеводна светлина за един народ и църква, които търсят изкупление след падането на една диктатура. Точно както Изповедническата църква изигра ключова роля в противопоставянето на нацистката идеология и след това допринесе за моралното възраждане на Германия, така и гласовете на преследваните руски свещеници могат да бъдат основа за обновлението и изцелението на Руската православна църква.

В този смисъл православният свят се нуждае от „Мир всем“ точно толкова, колкото и самият наш фонд се нуждае от помощ. Борбата на тези свещеници се превръща в огледало за вселенското православие, пред което можем да се замислим за собствените си нравствени задължения, за ролята си в отстояването на истината и за готовността си да се противопоставим на изопачаването на вярата от земните власти.

Православната общност по света е призована:

1. Да признае съществуващите заплахи за православното вероучение, включително опасността национализмът да се слее с християнското богословие.
2. Да прояви солидарност в помощ на преследваните, предлагайки материална, морална и духовна помощ на онези, които се противопоставят на изкривяванията на вярата.
3. Да помогне на Руската православна църква да намери нов език, на който да се изгради наново след войната, като се обърне честно към своите вярващи, към руския народ и към света.

„Мир всем“ е шанс, макар и не гаранция, за образа на бъдещето на Руската православна църква. Това бъдеще няма да е лесно за ориентиране, но образът, който формираме сега, е надежда за нещо повече в бъдещето от съкрушение за проявеното примиренчество в миналото. Това е възможност да изградим църковния живот върху основата на истинското християнско свидетелство, смелостта и правдата.

Бележки:

1. Идеология „особого пути“ в России и Германии: истоки, содержание, последствия, ред. Э. А. Паина, М. 2010; срв. Хайкин, Б. Л. „Особые пути“ России и Германии в ХХ веке: „Преодоление прошлого“ в культуре памяти – В: Новое прошлое (The New Past), no. 3, 2019. 26-43; Дубина, В. „Особый путь“ теории Sonderweg в интерпретации национальной истории – цит. по: Особый путь: от идеологии к методу, М. 2018, с. 459-477.

2. Бровко, Л. Н. Церковь и Третий рейх, СПб. 2013, с. 272, 424.