Възвание в навечерието на Рождество Христово по стар стил на свещеници и миряни на РПЦ, останали в Русия и неприемащи войната
Това Изповедание на вярата е съставено от църковни хора, духовници и миряни, които в по-голямата си част живеят в Русия. Те са решили да не се подписват, за да не предизвикат репресивни ответни действия срещу тях и близките им. Възванието е публикувано в „Новая газета Европа“ и гласи:
Ние, духовниците и миряните, чеда на Руската православна църква – включително и тези от нас, които в момента са разпръснати в различни страни и принадлежат към други юрисдикции – вярваме и изповядваме, че независимо от земните обстоятелства и изискванията на земните власти, всички ние сме призвани да свидетелстваме пред света за учението на Иисус Христос и да отхвърляме това, което е несъвместимо с Евангелието. Никакви земни цели или ценности не могат да бъдат поставяни от християните над или вместо истината, разкрита в учението, живота и личността на Иисус Христос.
1. За Бога. За заповедта „Не произнасяй напразно името на Господа, твоя Бог“
Ние, християните, вярваме в Бога – Твореца на небето и земята, на всички видими и невидими неща. В Бога, Който е „Неизразим, Непознаваем, Невидим, Непостижим, Вечен, Неизменен“ и „пред Когото треперят небето и земята, морето и всичко, което е в тях“ (Литургия на св. Йоан Златоуст, чин на оглашение преди тайнството св. Кръщение).
Поразява лекотата, с която не само политиците и журналистите, но и църковните служители използват името на Бога в своята реторика, като безгрижно приписват и предписват на Твореца на вселената коя страна да заеме в земните конфликти и кои от земните владетели да подкрепи.
Такова използване на Божието име за политически цели не е нищо друго освен нарушение на заповедта: „Не произнасяй напразно името на Господа, твоя Бог“ (Изх. 20:7).
2. За Божието царство. Неприемливото смесване на „Божието“ и „кесаревото“ и превръщането на Църквата в инструмент на земните власти
Христовото служение започва с проповядването на Божието царство (Мат. 4:17). Посланието за това Царство е сърцевината на Неговата проповед: „Но търсете първом Божието царство и Неговата правда“ (Мат. 6:33). Христос учи, че това царство се различава от всички земни държави: „Моето царство не е от тоя свят“ (Иоан 18:36). Ние, християните, сме негови граждани: „А нашето жилище е на небесата“ (Фил. 3:20). Ние се молим на Бога: „Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята“ (Мат. 6:10).
Заради проповедта за това царство земните власти и техните служители са осъдили Христос на смърт с думите: „Всеки, който прави себе си цар, е противник на кесаря… Ние нямаме цар, освен кесаря“ (Иоан 19:12-15).
Знаем, че държавата и институциите за поддържане на закона и реда са необходими и неизбежни в този свят. Те създават условия за нормален живот на обществото, като ограничават човешката агресия и престъпност. Ето защо апостол Павел, отговаряйки на онези, които го разпитват, казва, че Бог е установил властта като институция на закона и реда, възпираща онези, които вършат зло: „Няма власт, която да не е от Бога; а властите, които съществуват, са установени от Бога… Началникът е Божий служител, за да ви служи за добро… Той е Божий служител, който отмъщава с наказание на онзи, който върши зло“ (Рим. 13:1-4).
Стойността на тази земна власт е практическа и преходна; тя не е установена, за да изгради рая на земята, а като възпира онези, които вършат зло, да им попречи да превърнат земята в ад.
Без да отменя практическото значение на земната власт и дълга на християнина към обществото, Христос ясно разграничава земната власт от Царството Божие, отношенията на християнина със земните власти и с Бога: „Отдавайте кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21), „На Господа, вашия Бог, ще се покланяте и само на Него ще служите“ (Мат. 4:10). Следователно всяко смесване на „Божието“ и „кесаревото“, на правомощията и задачите на земните власти с властта и царуването на Бога е несъвместимо с учението на Христос.
Още по-несъвместимо с верността към Христос е състоянието, при което Църквата е превърната в идеологически отдел на държавния апарат, обслужващ политическите нужди на определен режим.
3. За човешкото достойнство. За мнимата „ерес на човекопоклонничеството“ и неприемливостта на превръщането на човешките същества в разходен продукт
В Св. Писание четем, че човекът е създаден по образ и подобие Божие (Бит. 1:26). В Писанието не се говори за нация, нито за държава, нито за партия.
Четем, че Бог не се срамува да нарича хората „деца“ и „братя“, на които се уподобява заради тяхното освобождение от робството на греха и смъртта (Евр. 2:11-18). В Символа на вярата изповядваме, че Бог се въплъти и стана човек заради нас, човеците, и заради нашето спасение. Нито Писанието обаче, нито Символът на вярата ни казват, че Бог се е въплътил заради величието или спасението на един народ, държава или партия.
Според Христос не само светските и социалните институции, а дори и най-важните религиозни институции и заповеди не могат да се смятат за самоцел, а съществуват заради човека: „Съботата е за човека, а не човекът за съботата“ (Марк 2:27).
Следователно за Христовите ученици човекът е над всяка нация, държава или партия – и това не е някаква „глобална ерес на човекопоклонничеството“, а следствие от християнското учение, че човекът е образ Божи.
Превръщането на човека в инструмент, в „колелце и винтче“, в консуматив за държавата или други земни институции е несъвместимо с учението на Христос.
4. За равенството на народите пред Бога и неприемливостта на националното самопревъзнасяне
В Новия Завет четем, че в новия човек, за разлика от стария, „няма вече ни юдеин, ни елин, нито обрязан, нито необрязан, нито варварин, нито скит, нито роб, нито свободен, а всичко и във всичко е Христос“ (Кол. 3:10-11). В света на Новия Завет не може да има народи, които да са угодни или неугодни на Бога: „Бог не е пристрастен, но във всеки народ, онзи, който се бои от Него и върши това, което е правилно, е угоден Нему“ (Деян. 10:34-35).
Затова не можем да приемем подмяната на християнските ценности и значения с геополитическа програма, идеология, която заменя вярата в Христос с вяра в „Руския свят“, в особеното предназначение на руския народ и руската държава.
Всяко унижение на едни народи и възвеличаване на други, всяка форма на национален месианизъм и национално самовъзвеличаване е несъвместима с учението на Христос, особено тези, които под лозунга „Бог е с нас!“ приписват на един народ правото да решава съдбата на други народи.
Подобна подмяна свежда Бога до национално божество, стеснява православието до национална руска религия и до един от аспектите на националната идентичност. То унищожава учението за вселенския характер на Църквата и води до разрив с другите поместни православни църкви. Христовата църква обаче е по-голяма от всяка поместна църква, включително и от Руската православна църква.
При такава подмяна църковната терминология се използва за политически цели. Учението за единството на Православната църква се заменя с учението за „единството на Руската църква“, а думите за „триединството на руския народ“, звучащи в околоцърковни документи, приспособявайки богословската терминология на св. отци към нуждите на политическия дискурс, придават на политическата концепция фалшив вид на църковна доктрина.
Проява на гордост и духовна заблуда е назоваването на собствения народ като „световен „Удържащ“, защитаващ света от злото“ и „последен бастион, пазещ света от идването на Антихриста“. В съществуването на всеки народ Бог и дяволът водят борба и за всеки народ изходът от тази борба е неизвестен до Страшния съд.
5. За живота според Христовите заповеди и подмяната му с „борба за традиционни ценности“
Християните са призвани да свидетелстват за нравствените учения на Христос, изложени в Новия Завет, в собствения си живот. Никъде в Новия Завет обаче не се казва и дума, че християните трябва да налагат каквито и да било ценности – морални, семейни, битови, политически или религиозни – на „външните“, т. е. на тези, които са извън Църквата.
Апостол Павел, регламентирайки нормите на живот на първите християнски общности, не кара християните да налагат тези норми на „външните“ и, нещо повече, призовава ги да не прекъсват общението си с онези от „външните“, които не живеят според тези норми: Защо моя работа ли е да съдя външните? „Защото иначе трябва да излезете от този свят… Нима вие не съдите вътрешните? Външните пък ще съди Бог“ (1 Кор. 5:10-13).
Дори най-важните морални ценности на християнството сме призвани да проповядваме не насила, а само със собствения си пример.
Ожесточената „борба“ за налагане на „традиционните ценности“ на „външните“ чрез принуда и съдебно преследване, репресивни закони и доноси, не е нищо друго освен опит да се прикрие оскъдняването във вътрешния живот на самата Църква на такива истински християнски морални ценности като любовта, свободата, състраданието и милосърдието.
Не можем да смятаме за християнска такава проповед, в която „традиционните“ и „националните“ ценности заместват и засенчват евангелския морал, Христовите заповеди и Самия Христос.
6. За християнската любов към ближния и нейното заместване с проповед за насилие и „свещена война“
Христос казва на Своите ученици: „Както искате да постъпват с вас човеците, така и вие постъпвайте с тях, защото в това е законът и пророците“ (Мат. 7:12); „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, правете добро на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви злословят и гонят, за да бъдете синове на вашия небесен Отец, защото Той заповядва на Своето слънце да изгрее над злите и добрите и праща дъжд на праведните и неправедните. Защото, ако обичате тези, които вам обичат, каква е вашата награда! … Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият небесен Отец“ (Мат. 5:44-48).
От апостолите до подвижниците на нашето време, като св. Силуан Атонски, Христовите последователи са свидетелствали и свидетелстват колко важно е учението за любовта към враговете в християнската етика.
Христос учи Своите последователи: „Не се противете на злото. А който те удари по дясната буза, обърни му и другата; и който иска да те съди и да ти вземе ризата, дай му и горната си дреха“ (Мат. 5:39-40).
Знаем, че понякога употребата на насилие може да е единственият начин да се спре още по-страшно насилие. Дори и такова насилие обаче, избрано като по-малкото от двете злини, все пак остава насилие и, макар и по-малко, но зло.
Всяка проповед, която възхвалява насилието, независимо дали е политическо или социално, обществено или домашно, е несъвместима с учението на Христос.
Най-лошият случай на насилие е войната. Знаем, че понякога държавите са принудени да водят война, т. е. да извършват насилие и убийства, за да предотвратят по-лошо насилие и по-лоши убийства. Дори и така, насилието си остава насилие, а убийството – грях.
Можем да бъдем благодарни на онези, които, противопоставяйки се на злото и понякога с цената на собствения си живот, са спрели най-лошото насилие с насилие.
Тази благодарност обаче не може и не бива да преминава в прослава, романтизиране или възхваляване на самия акт на насилие. За християнина тази благодарност неизбежно е смесена с тъга, че насилието се е появило в нашия свят и че то е трябвало да бъде спирано с насилие.
Както отците на Църквата, така и каноничното право на Църквата свидетелстват за греховността на убийството, независимо от мотивите за него. В Правилата на св. Василий Велики се казва: „Който нанесе смъртоносен удар на ближния си, е убиец, независимо дали той е нанесъл удара пръв, или е отвърнал на удара“ (Правило 43). По отношение на онези, които, отблъсквайки нападение на разбойници, убиват разбойник, св. Василий предписва: клириците да бъдат низвергнати от сан, а миряните да бъдат отлъчени от Причастие, „… защото Писанието казва: „Всеки, който вземе меч, от меч ще загине“ (Мат. 26:52)“ (Правило 55). Св. Василий съветва войниците, които са извършили убийство по време на война, да бъдат отлъчвани от Причастие за три години „като имащи нечисти ръце“ (Правило 13).
Преданието на Църквата забранява на свещениците не само да използват оръжие, но дори да го вземат в ръце, и забранява на онези, които са извършили убийство по време на война, да стават свещеници.
Понякога чуваме да се цитират думите на Христос във връзка с участниците във военни действия: „Никой няма по-голяма любов от тази, да положи живота си за своите приятели. Но това е пълно изопачаване на смисъла на Христовите думи, извадени от евангелския им контекст. В Евангелие според Йоан Христос казва: „Тази е Моята заповед, да се обичате един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма по-голяма любов от тая – да положи живота си за своите приятели. Вие сте Ми приятели“ (Иоан 15:12-14). Това е призив към Христовите последователи да следват примера на Учителя, Който даде живота Си за Своите ученици, Своите приятели. Но Той не дава живота Си на война, убивайки другите, а на Кръста, умирайки за нашите грехове. Тези думи не са за онези, които убиват, а за онези, които са убити.
Неслучайно проповедниците на учението за „свещената война“ най-често се позовават не на Новия, а на Стария Завет, и то точно на онези негови аспекти, които Христовата проповед оставя в миналото.
Обявяването на войната за „свещена война“ е несъвместимо с учението на Христос, дори ако става дума за отбранителна война. Още повече, ако става дума за завоевателна война.
7. За Христовата църква. За „вертикала на властта“ и забравата на съборното начало като изкривяване на църковния живот
Христос казва за Своята Църква: „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20).
Съпоставяйки живота на Църквата със света на земните власти, Той казва на учениците Си как трябва да бъде организирана Неговата Църква: „Князете на народите господстват над тях, и велможите властват над тях; а между вас да не бъде така; и който иска да бъде велик между вас, да ви бъде слуга; и който иска да бъде пръв между вас, да ви бъде роб“ (Мат. 20:25-27).
Различните длъжности в Църквата не означават господство на едни над други, а различни видове служение, завещани и поверени на цялата общност. Апостол Петър пише: „Служете си един на друг, всеки с дарбата, която е получил“ (1 Петр. 4:10), и добавя, обръщайки се към пастирите: „Пасете Божието стадо… не за користна изгода, а от ревност, и не господствайте над Божието наследство, а давайте пример на стадото“ (1 Петр. 5:2-3).
Следователно нито възвеличаването на висшестоящия, нито унижаването на подчинения, нито отъждествяването на Църквата с духовенството, което принизява миряните, нито превръщането на духовната йерархия в бюрокрация с „вертикала на властта“ не е съвместимо с учението на Христос.
Недопустимо е православната традиция да превръща предстоятеля в „църковен автократ“ като Римския папа в Средновековния запад, чиито мнения, изявления и решения не подлежат на обсъждане или критика. Словото на предстоятеля не е идентично със словото на Църквата.
За Църквата е ненормално да съществува положение, при което принципът на съборността не се спазва нито по същество, нито дори формално, когато не се свикват дори съборите, предвидени от Устава на Църквата, когато най-важните решения за живота на Църквата се вземат само от предстоятеля, а несъгласието на клириците с действията, думите и политиката на предстоятеля се приравнява с лъжесвидетелство и води до забрана за служене или низвержение (наказание, предвидено от каноничното право само за най-тежките провинения на клириците).
8. За служението на помирението като истинска социална и политическа мисия на Църквата
Християните са призвани да дават пример на света около себе си в прощаването, помирението и братската любов: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вашият небесен Отец ще ви прости; и ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости вам вашите съгрешения“ (Мат. 6:14-15); „Ако донесеш дара си на олтара и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си пред олтара и отиди първом да помири с брата си, а после дойди и донеси дара си“ (Мат. 5:23-24); „Ако е възможно от ваша страна, бъдете в мир с всички човеци“ (Рим. 12:18); „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си“ (Иоан 13:34-35).
Като обединява в Христа хора от различни националности, социални слоеве и политически партии, християнската църква е призвана да служи на каузата за помирение между враждуващи нации, социални групи и партии. Самият Христос говори за тази мисия: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9). Учението за миротворческата мисия на Църквата е отразено, наред с другото, в Основите на социалната концепция на Руската православна църква, приети от Архиерейския събор през 2000 г:
„Православната църква изпълнява мисия на помирение между народите, които са въвлечени във вражда, и техните представители. Така по време на междуетнически конфликти тя не взема страна, освен в случаите на явна агресия или несправедливост, проявена от една от страните“ (Основи на социалната концепция на РПЦ, 2, 4).
„В условията на политически различия, противоречия и борби Църквата проповядва мир и сътрудничество между хората с различни политически възгледи. Тя също така допуска съществуването на различни политически убеждения сред своя епископат, клир и миряни, с изключение на тези, които очевидно водят до действия, противоречащи на православното учение и моралните норми на Преданието на Църквата“ (Основи на социалната концепция на РПЦ, 5, 2).
Именно защото Църквата е натоварена с мисията на посредник и помирител между различните политически сили, принципът „Църквата извън политиката“ е оправдан: Църквата не може да служи като посредник между различни политически сили, ако изрично подкрепя една от тях. „Невъзможно е църковното свещенство и клир, а следователно и църковната пълнота, да участват в дейността на политически организации, в предизборни процеси, като например публична подкрепа за политически организации или отделни кандидати, участващи в избори, агитация и т. н.“ (Основи на социалната концепция на РПЦ, 5, 2).
Разпалването на омраза към други народи и държави от страна на представителите на Църквата вместо проповядване на мир, проповядването на политическо единодушие вместо посредничество между политическите сили, идеологическото оправдание на разправата с инакомислещите вместо проповядване на помирение – това е извращение не само на принципа „Църквата вън от политиката“, но също така, и най-вече, на мисията, към която Христос призовава Своите последователи.
Опитът да се превърне църковната молитва в инструмент за проверка на лоялността към земните власти, забраната за служене и отстраняването от служение заради молитви за мир и помирение не е нищо друго освен преследване на християните заради верността им към Христовото слово.
Помним, че Христос каза на учениците Си: „Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби силата си, как можете да я направите солена? Тя вече не става за нищо, освен да бъде изхвърлена навън, за да я тъпчат хората“ (Мат. 5:13). Виждаме как лицемерното разминаване между думи и дела позори нашата църква. Нека си спомним думите на апостол Павел: „Как тогава, като поучаваш другиго, не поучаваш и себе си? Когато проповядваш да не се краде, крадеш ли? Когато казваш: „Не прелюбодействай“, прелюбодействаш ли? Когато се гнусиш от идолите, светотатстваш ли? … Заради вас, както е писано, Божието име се хули между езичниците“ (Рим. 2:21-24).
Но „Словото Божие пребъдва до века“ (Ис. 40:8) и ние изповядваме своята вярност към това Слово.
* Източник: Новая газета Европа