За да няма раздор в тялото, а частите му да се грижат еднакво една за друга.
И ако страда една част, всички части страдат с нея; или ако се слави една част, всички части се радват заедно с нея.
(1 Кор. 12:25-26)Отговорността на Московската патриаршия за продължаващата руско-украинска война е очевидна. Също толкова очевидна е и кризата, в която тя ще се окаже след края на войната и падането на режима на Путин. Сливайки се с този режим, Московската патриаршия неизбежно ще сподели последиците от неговия крах.
В същото време е очевидно и друго. Русия ще остане в една или друга конфигурация, така както обществото на вярващите ще остане в нея. Тази общност, бидейки разделена, подобно на самото руско общество, до голяма степен ще остане резерват, в който ще се съхраняват и консервират доктрините на Путин.
Каква ще бъде ролята на Църквата в новото общество? Има ли тя друга възможност, освен да се превърне в изолирано място на прокажени, което напълно се е дискредитирало и е загубило всякакво морално право на присъствие и участие в обществения живот?
Струва ми се, че това не е единственият възможен вариант. Ако обаче църквата се върне към това, което е по природа, ще бъде възможно да се върне само през вратите, през които е излязла.
Първата задача на Църквата е да си възстанови паметта за това, което тя наистина е.
Паметта, вината и бъдещата отговорност на църквата
Вместо да съхранява паметта за своето минало, днес институционалната църква е избрала да участва в изграждането на една нова гражданска религия. В отговор на постсъветската криза на идентичността тази религия си е поставила за цел да сакрализира съветския антихристиянски период от руската история. Този период се представя не просто като съвместим с християнството, а като синтез на комунизма и православието. Тяхното сливане в култа към войната и победата се превръща в кулминация на тази религия.
Например, неотдавна се проведе конференцията „Свещената война. Преображението на Русия“. На нея Ставрополски митрополит Кирил, председател на Синодалния отдел за сътрудничество с въоръжените сили и правоохранителните органи, заяви, че според преброяването от 1937 г. мнозинството от съветските граждани са изповядвали православието. Той даде много примери за това, разказвайки как в разгара на Хрушчовото гонение маршал Жуков е пътувал с дъщеря си до Троицко-Сергиевата лавра, как маршал Чуйков носел молитва в партийния си билет по време на битката при Сталинград и как Генералният щаб бил оглавен от Александър Василевски – бивш семинарист и син на свещеник. Зоя Космодемянская, легендарната героиня на партизанското движение, била внучка на свещеник, а ген. Карбишев помагал за спасяването на Троицко-Сергиевата лавра от закриване през 30-те години на 20 в.
Разказът за съветското православие е изграден върху митове. Приказката за Сталин и Матрона се разпространява от дълго време, както и историите за шествията с Тихвинската икона около обсадения Ленинград с благословията на митрополита на Ливанските планини Илия, обиколката на Москва с Казанската икона на Пресвета Богородица през декември 1941 г., явяването на Пресвета Богородица в Сталинград на 11 ноември 1942 г. и на 12 юли на Курската дъга преди битката на Прохоровското поле и т. н., и т. н.
Именно наративът, че Русия се намира в състояние на непрекъсната битка със злото, е идеологическата основа на настоящата война. Убеждението на църквата и държавата, че са потомци на победители, е идеологическото гориво за тях. Очевидно е, че в този триумфален разказ на народната гордост едва ли се предвижда място за народния срам. Ликвидирането на „Мемориал“ (организация, създадена през 1989 г. от нобелиста Андрей Сахаров за увековечаване на паметта на жертвите на репресиите от съветския период, закрита от режима през 2021 г. – бел. прев.) беше необходимо условие за избухването на войната и за неизбежната нова вълна от репресии.
Пропутинските активисти тихомълком премахват табелите „Последен адрес“ в много градове, които бяха поставени в памет на репресираните съветски граждани. Започва неофициална кампания за демонтиране на паметници на жертви на политически репресии.
Официално патриаршията не участва в този процес, но оценката на църковните дейци, че сталинският режим бил „катехон“, предпазил света от триумфа на злото, със сигурност има своя принос в официалния дневен ред.
Ако руската държава е свещена по своята същност, то църквата трябва да ѝ се подчинява при всички обстоятелства. Това иска да каже Александър Шчипков – първи зам.-председател на Синодалния отдел за отношенията между църквата и обществото и медиите, когато говори, че трябва да се канонизира патр. Сергий (Страгородски) – автор на прочутата декларация от 1927 г. Ясно е, че става дума за канонизиране не на самия човек, а на принципа на безусловна лоялност на църквата към антихристиянската държава.
Парадоксът е, че в тази идеология за борба с нацизма и неонацизма почти няма място за истински православни антифашисти. Например името на Александър Шморел – член на „Бялата роза“, екзекутиран през 1943 г. и канонизиран от РПЦЗ през 2012 г., е почти непознато в Русия. Това има просто обяснение. Неговият образ разбива класическата патриотична представа, че по време на война, когато „нашите момчета“ умират, всяка съпротива е предателство, а всеки, който се съпротивлява, е „юда“. Шморел клати лодката, налива вода в мелницата на врага, оспорва единството на народа, дискредитира армията, той е национален предател. Името на майка Мария (Скобцова), измъчвана в Равенсбрюк, никога не беше включено в месецослова на Московската патриаршия.
Разказваха ми история за един епископ в Беларус. Когато през 2021 г. заел своята катедра, в катедралния храм имало няколко икони на новомъченици. През 2022 г. той наредил да се извадят някои от иконите и да се изгорят книжните иконки с техния образ. Ясно е, че видимият образ на тоталитарна държава, преследваща вярващите, е твърде явна препратка към днешния ден.
Едва ли е изненадващо, че днес Московската патриаршия не се застъпва за днешните политически затворници, много от които са православни хора и са водени от вярата си, като Владимир Кара-Мурза, който наскоро беше разменен за кремълски убиец. За своите духовници, които са против войната, Московската патриаршия сама се е превърнала в репресивен орган.
Това едва ли е съвместимо с паметта за новомъчениците като едно от най-важните свидетелства в историята на Църквата. Поддържането на паметта за тях обаче не е достатъчно. Институционалната църква трябва да поеме отговорност не само за историята си през съветския период, но и за предходния период, а именно за кризата в руското общество, довела го до революцията. Трябва да осъзнаем, че не сме само жертви, и да поемем отговорност.
Според свидетелства от 20-те години на миналия век, когато патр. Тихон обмислял да направи компромис с властите, за да освободи затворените, казвайки, че не може да живее спокойно като знае как негови събратя архиереи гният в затвора, той чува в отговор от митр. Кирил (Смирнов): „Не мислете за нас, Ваше Светейшество! Ние сме годни само да седим в затворите“. Тези думи са изречени от човек, който е готов да поеме отговорността за възпитанието на вярващите, превърнали се в гонители на Църквата.
И така, след войната църквата ще бъде изправена пред необходимостта да се справи с въпросите за вината и отговорността както преди революцията, така и по време на съветската епоха, и сега. Трябва да разберем защо това, което мнозина от нас наричаха „църковно възраждане“, се оказа нравствена катастрофа.
Ученията за „свещена война“, „руския свят“, Русия като катехон (2 Сол. 2:7) съществуваха много преди февруари 2024 г. Днес тези учения се проповядват от патриарха и z-проповедниците по-гръмогласно от всякога.
Доктрината за „руския свят“, замислена в края на 90-те години на 20 в. като алтернатива на „идентичността на срама“ в отговор на разочарованието след разпадането на СССР, беше използвана от Кремъл, за да оправдае необходимостта от разширяване на границите. Тъй като е сакрализирана от Московската патриаршия, тя е от основно значение за представянето на нападението срещу Украйна като защита. Следвайки патр. Кирил, който обяви, че загиналите на бойното поле получават опрощение на греховете, руските епископи твърдят, че смъртта им е приравнена до мъченичество. Изключение не се прави дори за освободените престъпници, които се мобилизират масово, включително убийци и канибали. Тези учения са голямо богословско предизвикателство, много по-голямо от древните ереси, но православният свят – в своето мнозинство – мълчи. Тези доктрини трябва да бъдат задълбочено анализирани и осъдени от пълнотата на Църквата.
Вече знаем какъв ще бъде отговорът на институционалната църква на обвиненията. Ще чуем приблизително следното: „Бяхме подложени на огромен натиск от страна на държавата. Трябваше да запазим литургичния живот при обстоятелствата, които имахме. Никой от тези, които се скриха на безопасно място на Запад, няма право да ни съди“.
Ясно е, че патриаршията, както и самото общество, подлежат на денацификация и лустрация. Дали обаче тя ще бъде способна на някакъв положителен принос в този процес?
Следва
* Източник: Public Orthodoxy
