На 15 август във Велики Луки беше осветен паметник на Сталин. Свещеникът, извършващ „тайнството“, каза по-специално, че „Църквата е страдала по време на управлението на Йосиф Висарионович, но благодарение на това имаме много нови мъченици и изповедници“. Видеозапис от събитието обиколи света.
Малко след това на уебсайта на епархията се появи съобщение, че действията и изявленията на участващите духовници „не са израз на позицията на духовенството на Руската православна църква и отразяват техните лични възгледи и убеждения. В момента се извършва официална проверка“. Еп. Сава (Тутунов) заяви в своя канал в Телеграм, че ситуацията е възмутителна, а думите са богохулни. На сайта на Синодалния отдел за връзки между църквата и обществото и медиите нямаше информация за събитието на фона на съобщенията за поздравления и награди.
Вместо да правим прогнози дали свещениците, участвали в „тайнството“, ще бъдат подложени на същите запрещения като онези, които са заели антивоенна позиция, нека да зададем друг въпрос:
Как изобщо стана възможно подобно събитие? Кога се появява идеологията, която си поставя на пръв поглед невъзможната цел да сакрализира и въцъркови безбожния и антицърковен период от руската история?
* * *
Не за първи път духовници изказват думи на благодарност към „бащата на народите“.
„Не можем да подминем с мълчание неговото винаги доброжелателно, съпричастно отношение към нашите църковни нужди. Нито един въпрос, с който бихме се обърнали към него, не беше отхвърлен; той удовлетворяваше всичките ни молби. И много добри и полезни неща благодарение на високия му авторитет бяха направени за нашата църква от нашето правителство“ – каза патр. Алексий I на погребението на Сталин на 9 март 1953 г.
При все това в онези години не е било възможно никакво освещаване на паметници, тъй като Църквата, въпреки сериозността на положението си, се е намирала в паралелен на властта свят. Бидейки под външен контрол, тя е продължавала да бъде „не от този свят“. Властта не е имала нужда от сакрализация и от Църквата, защото тя самата е била върховен и неоспорим авторитет за себе си. По този начин, без външна помощ, комунистическата власт е представяла себе си, своята история и своето място в света като сакрални. Когато комунистическата идеология рухна, отново се появи нужда от външен източник на мистична сакрална сила.
Преди разпадането на СССР нещата бяха различни. Оставаше пространство за двумислие. Всички знаеха колко големи са рисковете.
Веднъж Сурожки митрополит Антоний ми разказа как митр. Никодим дошъл в Лондон и по време на пресконференция го попитали: Има ли преследване на Църквата в СССР? Той отговорил, че няма преследване и Църквата се радва на безпрецедентна свобода. След събитието той попитал владика Антоний как е минало. „Ужасно, отговорил последният. – Смееха ви се, никой не ви вярваше“. „Чудесно! – казал митр. Никодим. – Точно така трябваше да прозвучи“.
Времената са се променили. Рисковете за инакомислещите са очевидни, но също толкова очевидно е и друго. Тези, които говорят днес, искрено вярват в това, което казват.
Аз дойдох в Църквата през 90-те години на миналия век. Беше интересно време. Всичко кипеше и имаше място за всички – и за консервативните монархисти, и за „либералите“, макар че, изглежда, такава дума все още не беше в речника на Църквата. Всички ние, гърчейки се от непривичната ярка светлина, изпълзявахме на свобода. Осъзнахме, че ако СССР не се беше разпаднал, нямаше да има къде да изпълзим.
Разбирахме, че разпадането на СССР е болезнен, но естествен край на една система, която се основаваше на лицемерие и цинизъм. Ние не оплаквахме края му.
В онези години на искрено обръщане на най-различни хора към християнската вяра възхваляването на Сталин беше немислимо. Един игумен, почитащ „бащата на народите“, който служеше край Санкт Петербург, се възприемаше като нещо куриозно.
За тези повече от две десетилетия изминахме дълъг път. Фигурата на Сталин бавно, но сигурно започна да се придвижва от покрайнините към центъра. Месец преди февруари 2022 г. заместник-председателят на Световния руски народен събор и основател на телевизия „Царьград“ К. Малофеев, пророкувайки, че „откритата военна конфронтация между Русия и Украйна не може да има характер на война, ще продължи максимум 48 часа и не може да се говори за никакви фронтове“, заяви, че за обикновените хора справедливостта е възможна само при автократ, какъвто е Сталин.
Ал. Дугин, гост и докладчик на Двадесет и четвъртия конгрес на Световния руски народен събор, написа опус „Йосиф Сталин: Великото „да“ на битието“, който завършва с думите „Сталин е жив, тайно жив във всеки от нас“.
Православният ресурс „Руска народна линия“ в продължение на много години проповядва „православен сталинизъм“. Един от основните му идеолози о. Александър Шумски пише: „Десталинизацията в Русия се провали с гръм и трясък, което означава, че много скоро трябва да последва контролен изстрел от страна на властите по нещастната дебелоглава либерална глава“. Времето показа, че прогнозата на свещеника, почитател на „бащата на народите“, е била вярна. Преди две години трудът на главния редактор на „Руска народна линия“ беше удостоен с патриаршеска грамота. „Връчвайки наградата на предстоятеля на Руската православна църква, В. Р. Легойда подчерта големия принос на А. Д. Степанов за развитието на християнското свидетелство в съвременното информационно пространство, неговата обществена и образователна дейност и активна гражданска позиция“ – съобщава сайтът на Московска патриаршия.
В края на годината беше представен сборникът със статии „Бичът. 1917-2017“, съставен от А. Шчипков, ректор на Руския православен университет „Св. Йоан Богослов“ и първи заместник-председател на Синодалния отдел за връзки на църквата с обществото и медиите, който съдържа доста подробна апология на Сталин и сталинизма. В статията „Похищението на съветската идентичност“ от В. Т. Третяков, известен руски журналист и политолог, авторът разказва, че неговият дядо свещеник е бил разстрелян през 1937 г., а след това продължава: „Въпросът дали е било възможно да се осигури с други средства и методи оцеляването на нашата страна в тези конкретни исторически условия… остава открит. Аз, например, се колебая да дам своя отговор на този въпрос“.
Аз бих поставил въпроса по друг начин: Как може да се гарантира оцеляването на един народ чрез неговото унищожаване?
Може би този биографичен факт от живота на един човек е отговорът на въпроса за толкова бързата реабилитация на Сталин и сталинизма в страната и в Църквата. Ако има заплаха от смъртна опасност за нелоялните граждани от страна на държавата и няма желание или възможност за съпротива или бягство, изходът е само един – сливане с този източник.
По-нататък нещата стават още по-открити. Городецки и Ветлужки епископ Августин, член на Изборския клуб (сдружение на консервативни експерти по вътрешната и външната политика на РФ, подкрепяно от властта; името идва от градчето Изборск, където е основано сдружението в 2012 г. – бел. ред.), е дългогодишен и последователен апологет на Сталин и съветската система. Според него „… политическата воля и система създават нов тип личност: всички работят за властта на държавата, а държавата връща на членовете на обществото всичко необходимо за формирането на съветския тип личност и съветския начин на живот на хората: всичко е свободно, всичко е честно, всичко е отговорно… Сталин е в основата на създаването на този модел, който няма аналог в миналото“.
Мурмански и Мончегорски митрополит Митрофан в своя труд с интригуващото заглавие „Тайната на Великата война“ пише, че Сталин е бил „катехон“ – „Задържащият сега“ от посланието на св. ап. Павел до солуняните, чиято мисия е да се противопостави на Антихриста. „Сталин е неразделна част от тази неимоверна болка и неувяхваща слава. И е невъзможно да разберем духовния смисъл на случващото се тогава и ролята на Сталин в това ужасно противоборство, ако не приемем ясните думи на апостола, че „няма власт, която да не е от Бога; а съществуващите власти са установени от Бога“ (Рим. 13:1)“, пише архипастирът.
И така, въпреки съобщението за „лични възгледи и убеждения“ на уебсайта на Великолужка епархия, ясно е, че действията на свещениците от тази епархия не са просто индивидуален акт на литургично дилетантство. То се вписва в една идеология, към която институционалната църква е най-малкото толерантна. В рамките на тази идеология няма нищо неприемливо в действието на свещениците от Велики Луки.
* * *
Всичко това може да бъде разбрано само в светлината на промените, настъпили през последните десетилетия. В новата идеология революцията от 1917 г. вече не се разглежда като крах на историческа Русия. В нея присъства една „вечна Русия“, която преживява различни политически форми и превъплъщения, едно от които е СССР. В тази идеология разпадът на СССР е много по-голяма заплаха за историческа Русия, отколкото революцията, а Сталин вече не е сериен убиец и най-големият гонител на Църквата, който историята познава.
Когато беше построен прочутият „военен храм“, писах, че целта му е проста: „Необходимо е да създадем концепция за „единна история“, в която съветският период от нашата история не е деконструкция на историческа Русия, а поредна инкарнация на великите православни, т. е. ние. Никита Кривошеин остроумно отбеляза, че в рамките на тази концепция би било логично да се преместят погребенията от Червения площад в новата църква. Кръгът щеше да се затвори и мечтата за православно-съветски „народен консенсус“ най-сетне щеше да се осъществи“.
* * *
Сакрализацията на Сталин, съветската система и държавата е резултат от мутацията от православно християнство към „гражданска религия“. Гражданската религия, от своя страна, е начин за обединяване и консолидиране на постсъветското нерелигиозно общество с цел подчиняването му на диктатура. Това обединение, бидейки средство, е същевременно и цел. Самото обединение е обявено за благо. Комунистически, православни, каквито и да било елементи са ценни, само доколкото са подходящи за създаването на монолитен обем. Религията е важна и необходима само като скрепително звено, за едно консолидирано (разбирай тоталитарно) общество.
Тази гражданска религия проповядва на своите граждани-привърженици тяхното превъзходство, изключителност и месианство по отношение на останалия свят.
В същото време стойността и достойнството на индивида се определят единствено от неговата принадлежност към държавата. Свръхценността на държавата в очите на гражданите се осигурява от нейната идеологическа монолитност и обезценяване на човека.
В тази концепция Русия не е просто една от държавите, тя е свещена сила, на която се приписват божествени атрибути – „всеблагост“ („Русия никога не е нападала никого“), всемогъщество („Русия никога не е губила война“) и т. н. Свръхценността на отделната държава е абсолютна; без нейното съществуване – както каза руският президент – съществуването на самия свят губи своя смисъл.
На идеолозите на този манихейски приказен свят е „дадено“ езотеричното знание, че историята на Русия е история на доброто, което е в състояние на непрекъсната война със злото, от която винаги излиза победител. За разлика от другите държави, тя е вечна държава и ако изчезне, нейното изчезване ще означава идването на Антихриста и края на света.
„Катехизисът“ на Дугин преля от книгите му в православните маси.
В това видение Русия може и трябва да бъде изолирана от Запада, който символизира абсолютното зло. Тази чучхе-идеология (политическата идеология на корейската работническа партия, бел. ред.) е дегенеративна, защото отрича развитието, историческата промяна и в крайна сметка самата история. Тя е идеология на ресантимента и копнежа по Русия, Византия, Третия Рим и СССР и се стреми към едно идеализирано и митологизирано минало. Ако използваме израза на Михаил Епщайн, това е идеология на танатофилията: „Изолацията, автаркията (самодостатъчността) е проява на инстинкта за смърт: страната е притисната в своята историческа утроба“. Невъзможно е да се спре историята и да се върнем към измисленото от самите нас минало. В митологизираната битка между раздутото колективно его и реалността победата е невъзможна.
* * *
Църковните дейци участват активно в изграждането на тази „гражданска религия“ и не го крият. Русо, който измисля този термин, осъзнава, че християнството като такова не е подходящо за „гражданска религия“, понеже утвърждава приоритета на послушанието към Бога пред послушанието към кесаря. В РПЦ терминът получава нов живот от А. Шчипков, който го въвежда в църковната лексика и твърди, че темата за победата и независимостта на Русия е една от фундаменталните основи на нашата гражданска религия. От себе си ще кажа – централна и основна.
Ако сравним празнуването на Великден и Деня на победата в Русия, вторият със сигурност е по-значим.
Неотдавна беше публикуван „научният манифест“ на Шчипков, озаглавен „Идеология на социалния традиционализъм (социал-традиция)“. Както може да се очаква, този манифест на „гражданската религия“ не съдържа думите „Иисус Христос“, „Евангелие“, „молитва“, „покаяние“ или техни производни. Манифестът провъзгласява мистичния триъгълник „национализъм – социализъм – традиционализъм“; по своя смисъл доктрината може да се смята за националсоциалистическа. Тя заслужава отделен анализ.
По отношение на съветския период посланието в нея остава същото: „Социалната справедливост и равенство, към които се стреми съветската система, несъмнено са резултат не само от усвояването на марксизма, но и от влиянието на православната етика… За да се постигне пълен социален консенсус, необходимо е да се взаимодействат различните кодове на традицията – православната, съветската и дореволюционната руска – и взаимно да се превеждат тези кодове в рамките на единния руски дискурс. Дореволюционният и съветският свят, които исторически са се сблъскали в непримирима борба, имат… общи корени и еднакво отразяват руската идентичност“…
* * *
Тъй като Великата отечествена война заема централно място в този разказ за „свещената история“, вярвам, че името на „бащата на народите“ в съчетание с новата „гражданска религия“ няма да се чуе за последен път. Трябва обаче да се разбере, че сегашното правителство не се интересува от историческия Сталин повече, отколкото самият Сталин се е интересувал от историческия Иван Грозни. Нужен е само филмов герой, интернет-мем, гледайки към когото, всички ще знаят с чия светлина свети новият „катехон“, докато носят цветя на гроба на стария.
* Източник: „Новая газета“
