В последните редове на пета глава на кн. Изход е записана молитвата на прор. Моисей, изпълнена с нескрита досада и разочарование. След като е претърпял неуспех в началото на мисията си да изведе народа на Израил от Египет, Моисей горчиво се обръща към Всевишния: „Защо ме изпрати? … Та откакто отидох при фараона и започнах да говоря с него от Твое име, той започна да се отнася още по-зле с този народ. И Ти не избави народа Си от робство!“.
Чувствата на Моисей са напълно разбираеми: след неуспешен опит на самия Моисей четиридесет години по-рано да донесе свобода на своя народ, Бог му се е явил в пустинята и му е заръчал да се върне в Египет с освободителна мисия. Осемдесетгодишният пастир, който трудно се е съгласил с тази роля, вижда как неговото послушание води до обратни резултати: вместо да освободи народа, фараонът увеличава бремето на робството, а старейшините на Израил от отчаяние призовават Божия съд върху Моисей и Аарон.
Израилтяните и без това са били в отчаяно положение: безправни роби, обречени на унижение, бедност и мъчително оцеляване. Докато работели усилно, новородените им младенци били избивани. Официалната причина за насилието е бил страхът на египетските власти от военна заплаха, за която се твърдяло, че идва от евреите: „Когато се случи война, Израил ще се обедини с нашите врагове и ще се въоръжи срещу нас“ (Изх. 1:10). Истинските обаче причини за тази несправедливост очевидно са били икономически или, както биха казали днес, геополитически: фараонът е използвал еврейския робски труд, за да обогати египетския елит и да укрепи могъществото на своята империя.
Отговорът на Господа (6:1-8), който не съдържа ни най-малко упрек към нетърпеливия пророк, разкрива плана на предстоящите събития: Бог не само ще освободи евреите от робство, но Той ще ги направи Свой народ и ще им даде земя, „в която текат мляко и мед“. Това обаче няма да стане толкова бързо, колкото биха искали Моисей и поробените израилтяни: сърцето на фараона ще се „ожесточи“ и той ще влезе в сблъсък с Всевишния. В тази борба той е обречен на провал и това е радостна вест за Израил. Както обаче се случва с библейските пророци, това има и горчива страна: за известно време положението на народа ще стане по-лошо от преди (Откр. 10:10).
Моисей е щял да разбере, че Божият план е бил не само възможно най-бързо да облекчи болката на страдащите. Но сблъсъкът с боговете на Египет и фараона, който се е смятал за полубожество, е имал за цел да разкрие на всички величието на Бога на Израил и безсилието на последните (Изх. 12:12). В хода на тази конфронтация израилтяните ще разберат какъв всъщност е Богът на Авраам, Исаак и Яков (6:7), самият фараон и множеството египтяни ще осъзнаят безсмислието на поклонението на фалшиви богове (9:14; 14:18), а славата на Бога, явена в победата Му над фараона, ще се възвести по цялата земя (9:16; 12:38). Разбираемо е, че този, който е измъчван от болка, копнее за бързо избавление, но Божият план включва много повече, защото Бог мисли за благото на всички участващи в събитията.
В какво е актуалността на тази невероятна история за нас днес? На страниците на Новия Завет многократно се посочва, че събитията, свързани с излизането на Израил от Египет, служат като образ и модел за спасението, което Бог извършва чрез Христос. Новият Изход е освобождението на Божия народ от робството на греха, покварата и смъртта: вярващите в Христос очакват възкресението от мъртвите и една обновена вселена, в която обитава правдата (2 Петр. 3:13).
Извеждането на евреите от Египет като предобраз на нашето изкупление ясно показва, че Бог не се интересува само от „духовното“ спасение на душите на вярващите от света – Неговият план включва избавлението на народа Му от всяка форма на потисничество и несправедливост, породени от човешкия грях. Това е освобождение духовно, икономическо, социално и политическо. Божията цел е да даде на Своя народ мир и благоденствие в нова земя, да възстанови Своя образ в него, като го направи владетел и господар на творението, както е било първоначално замислено.
Разбира се, Божиите действия сред Израил са уникални, тъй като историята на Израил предусеща този краен замисъл. От тях не следва, че Бог непременно ще извърши същото дело на политическо освобождение сред други потиснати народи днес, точно както Иисус не е излекувал всички болни, не е очистил всички прокажени и не е възкресил всички мъртви, когато е живял на земята. Чудесата на изцеление и освобождение предвещават Божието царство, показвайки какви са Божиите цели за света, но тези цели ще се изпълнят в своята цялост едва при Неговото завръщане.
Следователно, от една страна, би било погрешно да разглеждаме книга Изход като програма за политическо освобождение, особено ако тази борба е свързана с насилие. Начините за осъществяване на Божието царство не трябва да противоречат на неговите цели и същност. От друга страна, би било също толкова погрешно да ограничаваме възгледа на Евангелието до спасението в другия свят, а тук да пребиваваме в „благодушно безразличие“ към страданията на нашите ближни. Какво трябва и може да направи Църквата днес? Каква е ролята на вярващите в Христос по време на политическа нестабилност? И по-конкретно в ситуацията на съвременния конфликт между Русия и Украйна?
Като царствено свещенство (1 Петр. 2:9) вярващите са призовани да представляват хората пред Бога и Бога пред хората. Ние сме част от нашия народ и граждани на нашата страна, но при това общуваме имаме достъп до Живия Бог, Творец и Съдия на света. Да бъдеш свещеник означава преди всичко да се молиш за онези, които не са в състояние да разпознаят злото, което вършат, като такова (Лука 23:34). Да бъдеш представител на Божието царство означава да отправяш към Бога молитви на покаяние за престъпленията, които се извършват днес от наше име. Това означава да Го молим да спре кръвопролитията, да защити онези, които страдат, и да даде покаяние за нашето правителство и за нашия народ.
Що се отнася до второто измерение на свещеническото служение – представянето на Бога на хората, то е свързано с думите и делата на вярващите по отношение на хората около тях. Как на практика днес „възвестяваме съвършенството на Този, Който ви призова от тъмнина в Своята чудна светлина“ (1 Петр. 2:9)?
На първо място, това означава, че Църквата не може да участва във война нито с думи, нито с действия, особено когато тази война е агресивна. Църквата не може да се поддаде на враждебност и да подкрепя омразата към всекиго, когото днешното общество е обявило за враг: украинци, европейци, американци или някой друг. Вярващите трябва да гледат на всеки човек като на носител на Божия образ, а етническото помирение между тях трябва да бъде свидетелство за Божия замисъл за целия свят.
Да свидетелстваме за Божието царство на земята означава също да бъдем „особени“ хора (Мат. 5:45-48) – не само по смисъла, че вярващите не вършат зло, но и по смисъла, че правят това, което никой друг не би направил: прощават на обидилите ги, подават ръка за милост и помощ на самотните и нуждаещите се, не отмъщават, не проклинат и желаят добро на враговете си. Именно така, по думите на Иисус, те разкриват пред хората около тях образа на своя Небесен Отец.
Войната ще донесе скръб на много семейства. Това е ужасна трагедия и е много важно да има вярващи хора близо до тези, които са изгубили близките си, и които могат да „плачат с плачещите“ (Рим. 12:15), като им помагат да намерят надежда и утеха в Господа. Много хора около нас са напълно объркани и се страхуват, нямайки ясни светогледни ориентири и надежда. Всичко това ни е дадено в Христос и наша отговорност днес е да го споделим с хората около нас.
Най-важното е да свидетелстваме за Бога на хората, като провъзгласяваме евангелското послание за покаяние и помирение с Него. Истинското покаяние води до дълбока промяна в нагласите, ценностите и поведението в резултат от това, че човек вижда себе си в светлината на Божията истина. Църквата призовава към такава промяна всеки член на обществото – както обикновените граждани, така и тези, които имат власт. За това обаче е необходимо да се говори истината на всички, които са в състояние да я чуят.
За съжаление пасивната подкрепа на войната от страна на много вярващи, препращането на пропагандни видеоклипове в социалните мрежи и зависимостта от държавните медии на мнозина в тяхната преценка на случващото се показват не само липсата на цялостен библейски мироглед, но и на най-прости умения за критично мислене. Това до голяма степен се дължи на компромиса с имперските разкази, които бяха наложени на руското общество през последните години. В името на подобни идеи днес наблюдаваме обезчовечаване на цяла една нация, като ѝ се отнема правото на идентичност, език, култура и политическа независимост.
Макар че едва ли има вярващи, които открито да подкрепят убийствата на цивилни и разрушаването на украински градове, понякога дори молитвите ни за мир не взимат предвид думите на Св. Писание, че помирението не се основава на премълчаване на истината, а на нейното признаване, покаяние и взаимна прошка. Тук трябва да направя уговорката: във време, когато информацията се изопачава или укрива от обществеността, а за разпространяване на информация, която противоречи на официалните източници, има риск от съдебно преследване, аз не призовавам никого да се излага на опасност. Всеки сам решава на кого ще се подчинява повече – на властите или на Бога (Деян. 4:19).
Св. Писание ни призовава да се подчиняваме на властите, но също така ни казва, че властите са там, за да наказват злото и да насърчават доброто (1 Петр. 2:14; Рим. 13:3-4). Всички власти трябва да дават отговор пред Бога като висшата Власт и пред Неговия морален закон. В онези случаи, когато властта престъпва този закон, вярващият не е длъжен да се подчинява на нейните изисквания. В Библията има многобройни примери за гражданско неподчинение, като се започне от еврейските акушерки в Египет, които отказват да се подчинят на престъпната заповед на фараона. Векове по-късно влъхвите ще направят същото по отношение на коварното искане на Ирод.
Не става въпрос да налагаме собствената си гледна точка на другите. Като начало е важно просто да не губим способността да наричаме нещата с истинските им имена и да различаваме черното от бялото. Църквата е съвестта на нацията, защото друга съвест просто няма.
За съжаление много хора не са в състояние да видят причинно-следствените връзки, които ни доведоха до днешното положение. Преди тридесет години нашите страни, израснали върху руините на СССР, получиха независимост и записаха в конституциите си приоритета на правата и свободите на личността пред всякакви идеологически конструкции, които използват хората като суровина за своите проекти. Това беше естествена и логична стъпка след десетилетия живот в тоталитарна държава.
Свободата обаче, както и в случая с евреите в Египет, не идва толкова бързо, колкото бихме желали. Хората, които днес са на власт в нашата страна, са същите, които преди тридесет години бяха носители на комунистическата идеология. Много от тях произлизат от организации, които в продължение на десетилетия вкарваха наши съграждани в лагери и ги разстрелваха, тормозеха дисиденти и писатели-класици, които днес са известни по целия свят. Всички ние, които се поддаваме на носталгия по Съветския съюз и копнеем за вкусния сладолед и евтини колбаси (както евреите в пустинята за лук и котли с месо – виж: Числ. 11:4-5, бел. ред.), участваме в тоталитарното възраждане.
Днес „изправящата се от колене“ империя провежда „специална операция“ срещу друга постсъветска държава, оправдавайки това със защита от военни заплахи. Истинските цели обаче са едни и същи: геополитически и икономически. Става дума за възстановяване на величието на „историческата Русия“ и за запазване на привилегиите и властта на една тясна група хора. Всички ние викаме към Бога за прекратяване на кръвопролитията, но като погледнем назад към кн. Изход, трябва да приемем, че избавлението невинаги ще бъде толкова бързо, колкото ни се иска.
Изглежда, че нашият народ първо ще трябва да премине през големи икономически трудности, които, подобно на египетските екзекуции, ще подкопаят у нас триумфализма и самодоволството, които подхранват тази война. Колкото и да е тъжно да осъзнаем това, вероятно само смъртта на много наши сънародници по бойните полета (подобно на смъртта на първородните в Египет) ще ни накара да осъзнаем, че сме избрали грешния път, че мирното съжителство със съседните държави е възможно само на основата на равенство и взаимно уважение. Без да претендираме за тяхната история и територия, без да се опитваме да ги върнем в „лоното“ на империята и да им диктуваме волята си.
Нашето минало – в много отношения богоборческо и кърваво – ни преследва и до днес, защото никога не получи необходимата обществена оценка. В края на съветската епоха мнозина се надяваха на национално покаяние. Съществуваше очакване, че възраждащото се християнство ще предложи морални насоки на обществото, че злото на миналото и настоящето ще бъде наречено зло, за да се избегне повторението му в бъдеще. Погрешността обаче на античовешките идеологии остана неосмислена от нашето общество, включително от голяма част от вярващите хора.
За съжаление тези, които имат правото да говорят от името на „господстващото“ вероизповедание, пряко или косвено подкрепят случващото се, бидейки в плен на псевдохристиянски националистически разкази за Русия като „трети Рим“ и „катехон“ (силата, която задържа идването на антихриста, 2 Сол. 2:6 – бел. ред.). Затова днес ролята на съвестта на нацията е поверена на обикновените вярващи – всеки на своето място. Подобно на египетските идоли фалшивите идеологии трябва да бъдат разобличени и отхвърлени от обществото преди да станем наистина достойни за онази свобода, която получихме в ръцете си преди тридесет години без никакви усилия от наша страна.
Източник: Ахилла
