Мобилно меню

4.8 1 1 1 1 1 Rating 4.80 (90 Votes)

552x347Под натиска на Пловдивския митрополит Николай Св. Синод на БПЦ се готви да узакони „архонтството” в нашата Църква. По този начин родните архиереи ще позволят да бъде приета не само практика за създаване на лъже-благородници, но ще приемат и идеологията на това ново явление в нашата Църква. След като нашите митрополити – висши духовници, доктори по богословие, познавачи на светите отци и историята на Църквата се готвят да узаконят, приемат и регулират разрастването на „институцията” на архонтите, то следва да видим каква идеология ще признае Св. Синод в лицето на „църковните благородници”, към какъв символ-верую ще присъединят Българската патриаршия, към какво „учение” ще приобщят и целия вярващ народ на нашата Църква.

Ще се опитаме да отговорим на въпроса: какво представлява архонтството като идеология? Ще направим това на базата на: 1) техните „документи”, давани на архондисаните бизнесмени (на снимката: митр. Николай дава архонтската грамота на първия архонт на Пловдивската църква - грамотата е със същата символика като римските грамоти”, виж тук); 2) на молитвите, произнасяни по време на „ръкоположенията”; 3) на базата на личностите, с които си сътрудничат, и на подбора на хората, които се приемат за архонти.

Тайна организация

На първо място може да се каже, че „архонтството” е тайна организация. Въпреки стремежа на архондисаните лица целият свят да разбере за техния нов „благороднически статут”, църковниците, посветили ги в тази тайна, държат тя да бъде запазена. За тайния характер на така наречения „Висш архонтски събор” говорят както документите на архонтството, така и самите архонти (в лицето на Ованес Мелик-Пашаев, например, който заяви в предаването „Вяра и общество”, че не може да разкрие публично, какво точно прави Висшият архонтски събор).

Към това се прибавя нелегалният и незаконен характер на „въздигането” и естественият (в началото) срам от извършената симония. С течение на годините стана ясно, че плодът на „благородичеството” (макар и признавано само в средите на самите „архонти”) е „приятен за очите и многожелан” (вж. текста за грехопадението, Бит. 3:6), и „парите се трупат”, по израза на един от идеолозите на начинанието архим. Дионисий (вж. тук). Вестта за възможностите да направиш себе си и синовете си „благородници” срещу определена сума бързо обиколи кръговете на богаташите със спорно минало (и безспорна ниска обща култура, защото иначе не биха се хванали на тази въдица). Духовниците, които извършваха незаконните „ръкоположения”, също добиха кураж, виждайки, че са безнаказани от свещеноначалието и църковното общество, а в същото време придобиват физическа и морална подкрепа, както и финансова поддръжка от силните на деня.

Подобно на всяко затворено общество и архонтите си поставят ръководни цели. В програмните им документи е записано, че тяхната цел е да бъдат ръководители на Църквата.

Организация, основана на измамаСн. Блитц

Освен тайно общество, архонството е и общество на суетни хора, наивно вярващи в абсурдни чудеса. Само архонтите могат да повярват, че дядо Галактион, сам бидейки селски човек, може да раздава благороднически титли и да създава аристократи. Народът го е казал: от кратунка – кратунки, от маймунка – маймунки. Или с други думи, архонтството е институт на хора, които доброволно се оставят да бъдат излъгани, че срещу финансови средства могат да придобият някакъв друг, по-висок статут спрямо останалите в Църквата и обществото; че по волята на даден владика те ще станат свети хора, купувайки си не само благоразположението на архиерея, но и на Бога…

Да видим как архонтските документи разкриват „символ-веруюто” на „архонтмейкърите” и техните последователи. На първо място архонтството използва специална „църковна” лексика, която е изработена набързо и е по-скоро комична, отколкото впечатляваща. Но в същото време трябва да се признае изключителното познаване на целевата група от страна на архонтмейкърите: интелектуалното ниво на нито един от кандидатите за архонти не надвишава това на авторите на документите и всички те са силно впечатлени и горди от получените при „ръкоположението” грамоти. Новият архонт е наричан „Боголюбезний Дарителю” и е уверяван, че „благодарение на Вас, любовта ще се множи, и затуй Вие, Римский Дарителю, ставате Ктитор на светата Православна Църква в Рим” и други подобни безсмислици, които веднага биха събудили подозрението на всеки критично мислещ човек.

„Сближаване” между Католическата и Православната църква

С встъпването си в „архонтство” новият „благородник” се зарича да „работи за сближаването на Изтока и Запада” и научавайки за „топлотата, създала се между Католическата и Православната църква”, сърцето му се радва, защото това е „в полза на Човечеството”. Сближаването между двете църкви е станало възможно благодарение на „идеята за Икуменизъм”. За икуменическата идеология на архонтството са говорили многократно и публично по-известните архонти като Слави Бинев, Ованес Мелик-Пашаев и др.

Макар и доста объркан, програмният текст на архонтството ни разкрива, че архонтите изповядват икуменизма и то в един особен вариант – „сближаване” на Католическата и Православната църква, без да е ясно как и на каква цена. Струва си да припомним, че Католическата църква не участва в икуменическата организация – Световен съвет на църквите, а е само със статут на наблюдател. Също така е важно да се уточни, че и БПЦ напусна Световния съвет още през 1997 г. с мотива, че не желае да участва в икуменическия диалог. В такъв случай как да бъде изтълкувано признаването на архонството от страна на Св. Синод при положение, че „благородниците” ще се борят за осъществяването на икуменическата идея и „сближаването” между църквите, а нашите архиереи взеха решение за напускането на ССЦ? Дали и това решение на Св. Синод няма също да бъде преразгледано отново?

Тук трябва да припомним, че именно заради съслужението на православни духовници с униатски на архонтска церемония в Калипетрово Св. Синод издаде окръжно, с което забраняваше на всички свои клирици да участват и присъстват на чужди молитвени събрания с богослужебни одежди (вж. тук и тук). Това също ли ще бъде преразгледано, защото архонтите няма да се променят – последното е сигурно.

Кой става архонт?1_46.jpg

Архонтските документи определят изискванията към бъдещите „благородници”, които освен ктитори, сиреч дарители в широк смисъл, трябва да са „лица, които са сторили добро дело”. То се изразява в това „да насаждат сред хората любов и ценности”. Естествено е изискванията да са достатъчно широки, за да могат в тях да се поберат колкото се може повече лица. Имайки предвид биографията на архондисаните вече хора, изразът „да насаждат” любов сред хората може да се приеме и като заплаха за тези, които не проявяват необходимата любов и признание на архонтите и произвелите ги владици.

Моралните ценности и изискванията към кандидата се размиват в общи фрази – това е особено характерно за масонската терминология. В документите обаче недвусмислено се подчертава основната заслуга на архонта – да е „дарител” на съответната църква.

Архонтските документи дефинират смисъла на титлата така: „Архонтът е велик пазител на Църквата и Човекът” (спазен е "правописът" на оригинала - б. р.). От тази дефиниция става ясно, че тя няма никакъв друг смисъл, освен да създава гръмко впечатление. Нито Църквата, нито християните имат нужда от пазители, още по-малко произхождащи от средите на силовите групировки, бизнеса с оръжие или сътрудници на бившата ДС.

Какво е разбирането на архонтите за Църквата

Макар архотмейкърските документи често да използват термина Църква, те не влагат в него християнския смисъл на общност от вярващи в Иисус Христос, Който е Глава на Църквата. Те дефинират Църквата като „институт, съхраняващ Доброто”. Само по себе си това определение нищо не означава, но показва, че архонтите не изповядват същата еклезиология като православните. Тяхното разбиране за Църква е еклектично, нецърковно, небогословско и неграмотно и отново напомня на масонската терминология.

От документите на архонтмейкърите става ясно, че само „Светителят Тихон (има се предвид Тивериополският епископ, бел. авт.) като единствен каноничен и православен архиерей… има сугубото право, като Предстоятел на епархийска Църква да дава, за заслуги към нея благородническата титла – Архонт”. Този откъс от документите ни разкрива, че авторите му не са запознати с устава на БПЦ, където няма такава длъжност „предстоятел на епархийска Църква”. Според устава на БПЦ отделните териториални единици на БПЦ не се наричат „църкви”, а „епархии” (чл. 3) и те се управляват от епархийски митрополити (чл. 6, ал. 1). Второ, епископ Тихон не е единственият каноничен и православен архиерей. От издаването на документите до днес минаха няколко години и нещата се промениха – вече не е еп. Тихон. След създаването на Великия архонтски съвет ръководната роля в организацията пое митрополит Галактион. Вероятно той сега дава правото върху архондисването и на други желаещи архиереи.

По-важното в този текст обаче е, че според идеологията на архонтите всяка епархия е отделна църква със своя автокефалия и нейният „предстоятел” може да прави, каквото си поиска, без да се съобразява с останалите митрополити (съответно - "предстоятели"), нито със Свещ. Писание, догмати, канони, да не говорим за съобразяване с Църквата в нейната цялост. Архонтът е верен на ръкоположилия го архиерей и неговата Църква. Забележете, че Пловдивският митр. Николай стриктно се придържа към тези документи и обяви Петър Манджуков за „пръв архонт на Пловдивската църква”, а не на „Пловдивската епархия”.

В документите се посочва, че Църквата освен небесни награди раздава и земни. Най-голямата „уважителна земна награда” на Църквата е архонтството. Тази награда липсва в устава на БПЦ и в нейния награден фонд. Ясно е, че идеолозите на архонтството не знаят, какво значи Църква, не познават нейната природа и същност (макар формално да принадлежат към клира). Следователно Св. Синод ще приеме в тялото на БПЦ странна структура, изповядваща еретично учение за Църквата и нейните функции.

Като потвърждение на това „архонтско учение” митрополит Николай направи своя „първи архонт на Пловдивската Църква”, в Рим се раздаваха архонтски звания от името на „Римската Православна епископия”, Старозагорският митрополит Галактион, който редовно не участва в заседанията на Св. Синод с мотива, че си има друга работа, си формира „Велик архонски съвет”, който оглави. Причината е, че „архонтмейкърите” не се задоволяват с второстепенни позиции – те също като техните архонти искат да са начело. Като не могат да са начело на БПЦ, то тогава са начело на паралелни на Църквата структури – Пловдивска църква, Римска епископия, Велик архонтски съвет и т. н.

Ако се следва тази логика, след узаконяването на архонтството тези центробежни сили ще се засилят, всеки митрополит ще се обособи още повече в „своя” църква, със свои архонти и съборният дух ще бъда напълно унищожен.

15.jpgБогохулен царемониал

В архонтските документи се посочва, че „при отличаването с аристократичния архонтски титул, тържествеността и символиката на церемониала са трогателни и изключително пищни”. Освен на описанието на „чина”, станахме свидетели и на неговото действително извършване от Старозагорския митрополит Галактион, който през миналата година не устоя на изкушението да се покаже като „свещеноначалник на Великия архонтски съвет” и показа архондисването на Иван Кочев (Чомбе) по телевизията. Архонтският церемониал можеше да се приеме и като инфантилна игра на недорасли възрастни, ако истински канонични клирици на БПЦ не участваха в нея, изричайки богохулните думи, че всичко това се прави в името на „Едната, Единосъщна и Животворяща Света Троица”; ако мотивите им не бяха единствено и само користни; ако действията им не бяха не само предателство спрямо народа Божий, но и спрямо Църквата, която ги е поставила за духовни водачи, и спрямо нейния Глава Иисус Христос.

Освен това, както видяхме по телевизията и в Пловдив, митрополит Николай също си позволи да включи в церемонията възгласа „достоен, достоен, достоен”, който в православното предание има светотайнствено значение. „Достоен, достоен, достоен” има характер на църковно свидетелство, което е необходимо, за да се осъществи изцяло едно църковно тайнство – възгласът присъства в чинопоследованието при ръкоположение на епископ, свещеник или дякон (в тайнството покаяние църковното свидетелство, необходимо за извършването на тайнството, е присъствието на изповедник, в тайнството кръщение – на кръстниците и т. н.). В случая с архонтите или българските клирици, позволяващи си такива „богослужения”, са слаби богослови и използват светотайнствения възглас за създаване на „ефекта на пищност”, или съвсем съзнателно въвеждат в Църквата ново тайнство – ръкоположение на архонт. В първия случай става дума за богохулство, а във втория – за ерес.

1_22.jpgРицарски ордени с неясна деноминация

Тъй като архонтското учение за Църквата напълно се различава от православното, българските архонтмейкъри намират подкрепа в маргинални църковни структури от периферията на други изповедания като съмнителни католически ордени, униати, провинциални тамплиерски и ротариански организации и др. (виж тук и тук). Така те си организират „ръкополагания” и други „събития”, на които се обличат със средновековни мантии и оръжия и изричат различни „благословии”, обещания и заклевания в името на доброто, мира, човечеството и т. н. Официалното признаване на архонтите от страна на БПЦ ще е признаване и на тези псевдо-църковни структури, непризнати от каноничните Църкви, както между впрочем и от Римокатолическата църква. Приобщаването на БПЦ към действията на тези организации ще накърни силно нейния авторитет не само сред останалите православни църкви, но и пред Римокатолическата църква и другите деноминации, които може и да не са православни, но са сериозни в следването на своето учение и не допускат самозванци.

Последиците – заразяването на БПЦ

С узаконяването на архонтството в БПЦ Св. Синод ще позволи покваряващата му идеология да влезе в Църквата и да стане част от практиката на БПЦ. Лека-полека клириците ще притъпят съвестта си и ще се опитат да оправдаят нововъведението, за да не живеят постоянно в мъчителен конфликт с личната и свещеническата си съвест. По този начин чрез тях това неправославно учение ще започне да се разпространява в цялата Църква.

18.jpgВ лоното на Църквата ще се оформи институт от „църковни благородници” с по-висок статут от останалите миряни, които ще изповядват не православие, а съчинена от тях идеология, основаваща се на еклектика от езичество, окултизъм, ню-ейдж и недоучено християнско богословие, и облечена в псевдоцърковна фразеология. Тези хора ще бъдат сочени (както вече се сочат) от нашите архиереи за „светилници” и „примери за подражание” на останалите миряни, а тези, които откажат да се подчинят, ще бъдат подложени на гонение. По този начин нашите архиереи ще минат в отстъпление. Ще загърбят Христовия призив за грижа за „тия малките”, а ще поемат грижата за едрите босове и богати търговци. Можем да станем свидетели на едно ново богословие, в което пример за подражание е богаташът, а обект на присмех е бедният Лазар. Но „съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Мат. 18:7).

За съжаление мнозина от тези „малки във вярата” няма да могат да издържат на това изкушение и ще напуснат Христовата църква. Ако нашите архиереи можеха да чуят не само ласкателите, които гъделичкат слуха им, че чрез архонтите ще издигнат обществения авторитет на Църквата(!?), но и обикновените хора, щяха да се ужасят да чуят колко съблазнени неукрепнали християни са готови да търсят друг пристан за вярата си – при старостилни и протестантски секти, униати, домашни църкви или съседни патриаршии. За обикновените хора този удар е по-силен дори от скандала с досиетата – тъй като е отстъпление, което се извършва пред очите на всички. Затова се надяваме и молим Бога да даде мъдрост и смелост, ако не на всички, то поне на няколко архиереи. В миналото и един св. Марк Ефески е спрял отстъплението. И днес твърдо вярваме, че Бог ще подкрепи всяко искрено архиерейско намерение и всяко ясно и силно „не” на отстъплението от Христовата истина.

А на онези наши братя и сестри, които страдат от бунта на съвестта си и от своето безсилие, бихме искали да напомним, че сме в дома на Отца си и никой натрапник – бил той клирик или мирянин, архонт или плебей и дори архиерей не може да ни изгони от тук. На когото не му харесва нашият Дом, нека си ходи той. Ние обаче оставаме – с нашия Господ и Спасител и заедно с всички онези, които Му благоугодиха.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/aayqx 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.